Обичате ли стихове? - 2

Все по-тихо...
    

Все по-тихо си спомням за теб
без вълнение някак, абстрактно-
равно, пясъчно, сляпо, безследно,
примирено, прието ... понятно.

Не тълкувам свенливият танц,
в уморения унес на чувствата
(бях отпила до дъно от чашата                       
и сърцето ми кротко отстъпи.)

Като солници с дъх на море
утаявахме всички вълнения -
с малки вадички страх във ръцете
някак смътно, безлико изчезвахме.

Все по-тихо поглеждам назад
към прозореца счупен от искане
и в очите ми влага стопява
и последната капчица липса...

Силва Грийн

...Навярно


Ако алчните пясъци на този бряг

погълнат и последната виновна

частица от мен

...навярно

няма да ме има (дори малко)

във воя на вълните всяка сутрин

и в капчиците кръв на хоризонта

(няколко секунди преди залез)

и тогава някой ден

...неуминуемо,

седейки на брега със заровени

в топлината на същия

този пясък пети,

ще си повярваш, че всъщност никога

не ме е имало (дори за малко),

а просто си ме съчинил такава-

с дъх на пияни вишни

и остатъчен вкус на карамел,

а след това ще махнеш

с ръка на вятъра, защото

...надали

ще си повярваш.

Хелена Окоронко

Уморих се
         Мая Великова Попова (инес)

Уморих се вече да съм силна.
Искам да съм плаха и ранима,
искам теб до мене да те има -
да се сгуша в тялото ти
от безсилие.

Искам страх от тъмното да имам,
искам да не мога да съм властна,
а да бъда нежна, тиха,
безопасна
и зад раменете ти да се прикривам.

Искам...
Искам, а не мога да съм. Ето ме.
Все ще си остана тази същата,
в чийто пристан ти ще се завръщаш
да се скриеш в края на сърцето ми.

Тази нощ
        Румяна Веселинова Фалк (Фанагория)

Свърши нощта и ключът се разплака.
Него дори го боли.
Тази нощ толкова много я чаках!
(Ти не разбираш, нали?)

Твърде човешко и твърде познато е -
нямаме с тебе вина.
Тази нощ аз имах среща с мечтата,
а ти - със една жена.

Всяка дочакана нощ си отива
тъй, сякаш не е била.
Тази нощ аз бях щастлива. Щастлива!
Ти просто... не я пропиля.

Той
       Камелия Кондова


Животът снощи зверски се напи.
/Със всички извинителни причини./
така поне преминахме на "ти" -
дистанцията се скъсява с вино.

На първа фаза беше страшно мил:
Недей, любов, не се хаби напразно...
Не става Аполон от крокодил...
повяхнали цветя не правят празник...

На втора фаза, вече свил юмрук:
ти докога така ще ме живееш!
Споделяш ме с поредния боклук -
без мисъл, без сърце. И без идея!

На трета фаза и прегърнал стол,
животът със езика си преплетен
изфъфли, че човек се ражда гол
- росата по тревата да усети.

И после падна под една дъга
/от виненки - навместо пеперуди/.
Усмихнат като детството заспа.

Проклета да съм, ако го събудя!

Пролетна покана от Ада
автор: kamik

Пристъпих в Ада - целия във троскот.
И ни едно, и ни едно кокиче.
По-лесно беше да се влюбя в Господ,
но Господ има кой да го обича.
А дяволските нощи бяха тъжни.
Самият Дявол - толкова отчаян,
че нямаше очи да ме излъже.
И нямаше душа да се разкае.
И затова започнахме на чисто.
От вените на троскот по-зелени.
И тъмният му поглед се избистри,
за да се вижда като гледа мене.
"Приличате си!" - писнаха от Рая.
"И двамата сте тъмни адски сили!"
И аз с душата - взех, че се отчаях.
Той без душата - взе да ме закриля.

Виновни сме, че дълго сме живели
един без друг,не толкова без Господ...
И малко късно, но са разцъфтели
кокичета. Елате ни на гости! 
 
Леда ,благодаря

Срещите
    Еленa (kult)

На първата ни среща се усмихваше,
а аз смутено криех се зад чашата с кафе,

на втората говорехме си вече за нещата от живота,
над чаши пълни с вино "Божоле",

на третата...ах, колко много хорa
тогава имаше около нас,

четвъртата с усмивка си припомням,
тя беше в непрeдвиден час,

на петата потърси ме като приятел,
за да ми кажеш "нещо ми тежи",

на шестата, мaй аз ти се обадих
и казах ти – "ела, при мене не вали...",

на седмата, така се случи,
че свещ запалена във храма ни събра,

на осмата, погледна ме особено,
докосна ме, а после замълча,

деветата...
там нямам спомени, а само чувства.

Хелена
    
с всяка твоя дума
бавно се приближавам до теб
и откривам между редовете странните ни прилики
вероятно заложени генно
произхождаме от една майка Ева
без значение кои са роднините и приятелите ни
знам че общуваме на различни езици
но познавам Йонна Цепедес Буено
ти също
знаеш – тя живееше дълго във мен
в сухотата на сенките изписали странните ми очи
съхнеше докато съхнеха корените ми
прикрепили ме в свят ,за който бях закъсняла
като безнадежден впряг
слушах сънищата ти
избуели в мисли за Пилар
и безброй жени
всяка странна само по себе си
за които нито един мъж не би посмял да разкаже
но мечтае в тъмното
как ще разкъса корсажа й
как ще потъва в утробата й
как ще я носи на ръце до края на вселената
как ще й извие врата…

познавам те . знам как ти присядат думите
и тежат свити на топка в стомаха ти докато мълчиш
и се гърчат в предродилна треска
за да кажеш неща ,които другите премълчават
заради деликатността на стомасите си .

понеже можеш
(знам защото мога като теб)
и бидейки Виктория
да се признаеш за победена ,
защото битките ни не зависят от победите
а от тихите ни утринни и бавни оцелявания
на души за продан,
за които не получават и 30 сребърника
докато накрая се превръщаме в мъгла
накратко
като поредната огледална жена на верандата
останали да търсим дефиниция на болката.

а ни е рано.до късност- ни е рано.

ЕМ

"...защото битките ни не зависят от победите..."

Хайде, нарисувай ме художнико!
Ето ръцете ми, ето и тялото...
Вече зад теб е гърбът на тринижника,
а срещу него лицето ми бялото.
Хайде рисувай ме!
Горе ме чакат моите братя -
седем са, всички юнаци неминати.
Имам и майка. Тя е магьосница
с билки омайва- ще взема сърцето ти
...
трети петли пеят
повече никога няма да бъда толкова хубава.

Мисля, че беше на Ива Харалампиева
Някой знае ли го цялото?

Ти нищо не разбираш

автор: Любомир Калудов (4i4o)

Как искам да не бях ги срещал
очите ти,
когато се тревожат.
Бих искал да не съм усещал,
да не познавах
гладката ти кожа.
Две малки длани -
да не бях ги виждал,
нозете боси -
да не бях докосвал,
подплашени коси да не прииждат
с купчина незададени въпроси...
Бих искал да не съществуваш -
различна,
неправдоподобна,
дива.
Как искам, да не бях сънувал
внезапно
гола
как заспиваш...
Да можеше -
объркано и сложно
да те оставя в стари чекмеджета.
Бих искал,
но не е възможно.
Не се побираш
в рамки и портрети.
Не се побираш
в мислите ми даже.
И в този стих не се побираш.
Не бих могъл да те разкажа.
Не подозираш.
Нищо не разбираш. 

Сезоните на...деня
 

Днес се случиха... всички сезони.
Сутринта се родих. Като сняг.
А по обед млад вятър ме гони,
но се спъна във пролетен праг.

После..., някъде в три без петнайсет,
станах зрялата лятна жена...
Всеки поглед е вино... Засмях се.
Всеки допир е вик на вълна.

Свечери се... Повя от морето.
Литна лист, като птиче перо.
Тънкоесенна диря в небето.
Кротък кладенец. Пълно ведро.

Тази нощ гледам... утрото жадно.
Бръмна вятър със глас на оса.
Чакам пролет и лято. На хладно.
Питам... Имам снежинки в гласа.

Павлина Йосева

На Титаник
(откъс)

-Дочуваш ли сирената на кораб,
порещ ледената океанска мощ?
Обхващаш ли със поглед зорък
туй величие пред идещата нощ?

А аз и ти сме пасажери,
забравили останалият свят,
душите ни са с ветровете полетели...
Луната тази нощ ни е маяк.

Напира нещо във гърдите,
припламва, лумва и гори.
Една магия ни оплита
в талазите на своите мечти.

Любов родена сред бумтежа
и грохота на свъсени вълни,
с титАническа сила ни връхлита...
О, мили мой! Летим... летим!...

Разперени ръце-криле могъщи
прегръщат тъмнооката небесна шир.
Океанът в дълбините смръщен,
очаква пак победоносен пир.

На ужаса очите срещаме,
но даже там се стеле радостта,
защото нашите души в безгрешие
не се страхуват даже от смъртта.



-Тебе те измолих от вълните
и потънах в отвъдност бяла,
щом ледът скова гърдите
в запомнена от теб раздяла.

Запознахме се на кораба “Титаник”
-над вълните океански,
в чудния за двамата ни заник,
прокънтял от крясъците кански.

Когато те погледнах в очите,
видях, че нещо си сърдита
и още щом избърсах ти сълзите,
сърцето ми любовно те попита.

Отхвърлих твоята тъга
разкъсвайки вериги на годеж,
защото с теб създадохме дъга,
спасила те от друг един младеж.

Пътувахме в различни класи,
но любовта е класата върховна-
което потвърдиха старци беловласи,
чрез нишка на живота си – основна.

С тебе, двама под Луната,
изпяхме не една любовна строфа
и сплетохме завинаги сърцата,
надмогнали ужасна катастрофа.

От пенестите се вълни изгря
любов над леден кръговрат
и тя прерастна в заря
над хората, готови да умрат.

Дари ми ти огромна радост,
когато в твоята каюта
почувствах гордостта на младост,
положила главата ми в скута.

Но стигнахме и своята Голгота
в дарено с обич плаване,
а ти пренесе през живота
силата на нашето отдаване.

Тебе те измолих от вълните
и потънах в отвъдност бяла,
щом ледът скова гърдите
в запомнена от теб раздяла.

НА БРЕГА... 
Там, зад мъглите, е нейде брегът.
Някъде там те имат родина.
Плават на там. Жадуват дома.
Пори вълните една бригантина.

Мачтите скърцат.Белеят платната.
Победители бяха във битката зла.
Сега ,уморени, очакват сърцата
да стъпят най-после на родна земя.

Накъдето погледнат - все е море.
Само вятърът тихо с тях си говори.
А очите с надежда се взират напред,
мечтания бряг да зърнат в простора.

Бригантината горда по вълните лети,
понесла в прегръдка сто мъжки сърца,
и всяко от тях със радост тупти-
на брега ще целунат жени и деца.

А корабът стар ще почива на дока.
Ще се спуснат с въздишка уморени платна.
Ще потъне към дъното тежката котва.
На брега бригантината ще остане сама...

БЯГАЙ СКИТНИЦЕ! 

Бягай скитнице! Бягай от мен!
Потърси по света свободата.
Може би затова съм роден -
да съм твоя отминала дата.

Стара болка, утихнал копнеж,
фотография, скрита в албума.
Зная, скитнице! Няма да спреш!
Твърде дълъг за тебе е друмът.

Ще те срещне със други сърца -
тъжни хора със весели маски.
Те ще бъдат за теб стъкълца -
броеница за твоите ласки.

Всеки - дъх ще остави, и стон.
Име, думи, и счупени чаши.
Сред дима им ще търсиш озон.
Ще споделяш леглата им прашни.

Във ръцете им груби ще спиш -
като стисната здраво монета.
С парафинова страст ще гориш,
все по-тъжна, стопена и клета.

А в зениците погледът див,
ненаситно желал свободата,
ще сивее - отчайващо сив,
както бързо сивее косата.

Бягай скитнице! Бягай от мен!
О, потомке на горди номади!
Ти открадна сърцето ми, в плен!
А до днес никой теб не окраде!

Тръгвай! Вече е време! Дано
в твоя бяг се усмихне съдбата.
Само, моля те, знай за едно -
че открехвам за тебе вратата.

(Из цикъла "Стихотворения за съкрушените")

 Зимни вечери   
Побелели от снежните вечери,
две къщурки блещукат в нощта,
в тях аз виждам взаимно обречени
господин с госпожа Самота.

Малка улица само дели ги
с непознатото време пред тях,
сякаш казва на всяка: “Прости ми,
но направих каквото можах.”

Не обичаме нищо загубено -
грозна болест на нашия свят.
Сътворени за спомен от минало
те ще плащат, а наш е грехът.

“Просто сгради” ще кажат критиците,
“този град е създаден за нас”,
с лекота ще избият и птиците,
твърде влюбени в своя си глас.

ПРИКАЗКА ЗА СТАРИЯТ МОРЯК   

Незнам историята на този човек. Скоро не съм го виждала.
Но преди, често по улиците на Бургас се мяркаше един
стар клошар /а може би не беше такъв, незнам и това/ облечен
в моряшка униформа, малко овехтяла,поомачкана и вече не съвсем бяла.
Посвещавам тази приказка на него.

Във кръчмата на старото пристанище,
на маса дървена покрита със петна,
приседна стар моряк, лула извади
и тихо тъжна песничка запя.

Брадата му бе бяла, снежно бяла,
като вълните на разпенено море.
Лицето му-от слънце обгоряло
и брулено от силни ветрове.

Ръцете му-две чайки уморени-
почиваха на дървения плот.
В очите му изстрадали и мъдри
бе нарисуван целия живот.

Как стана тъй,уж беше шумно,
а всичко постепенно замълча.
-Хей, капитане!-викна някой
-Попей, да чуем песента!

И младите извадиха китари,
а старият моряк застана прав.
Гласът му уморен и леко дрезгав
над масите като магия се разля.

Той пееше за своята любима,
за своя дом, за своето море,
за корабите, старото казино
и южните далечни градове.

Той пееше.И тъжната му песен
го връщаше във миналите дни,
когато имаше жена любима
и две прекрасни дъщери.

Ала веднъж реши съдбата,
че много щастие горчи.
Отне любимата. Отне децата.
Домът му се превърна в руини...

...Сега танцуващите хора
не виждаха очите му добри.
А в тях след толкова години
отново пареха сълзи.

Последният акорд заглъхна.
Отново разговорът зашумя.
Морякът...сложи бялата си шапка
и тихичко потъна във нощта.