Нашите Мъже- нашият живот, нашата опора

Казва че ме обича и че това е най-важното. Но мен ми става много болно,защото виждам как му блестят очичките,когато чакаме. И как се появява тъга в очите му когато за пореден път ни посети лелката. Обичаме се,подкрепяме се и се борим. И с живота и за бебе.

Винаги ми казва,че и нашия ред ще дойде,че всичко ще се оправи и, че и ние ще станем родители.Понякога ме гушка докато съм със сълзи в очите докато заспя,друг път отива пред компа,може би да не мисли...Започна да пие витамини,кеото за мен означава че и той мисли за проблема,не само аз да ходя по изследвания.Дано се оправим един ден 

Никаква опора не ми е, дори напротив. След всеки отрицателен тест се срива все повече.
Предстои ни нов опит съвсем скоро и вече имам големи колебания дали изобщо да го започваме.

Ох, много дълга тема ...

Моя мъж си има дете, от първия брак.
За всичките години, в които бебеправихме, винаги когато се разплачех, той идваше и ми казваше, че много ще се ядоса, ако не спра да плача. И винаги ме е прегръщал и ми се усмихвал и ме е целувал и ми е казвал, ееее, сега не стана, нищо следващия път! И не ми е давал да мисля за това, някак си, все сме с кучето, сред хора, приятели....

Аз дори бях започнала да мисля, че не му пука, нали си има едно дете вече, но когато разбра, че моята снежинка ще я бъде, видях в очите му толкова много щастие.... Той стискаше теста за бременност и се радваше повече от мен, заподскача в буквалния смисъл на думата от радост....
Сега всяка вечер сяда на дивана до мен, разтрива ме, кучката ревнува и ние я пускаме да се настани между нас, слага ръце на корема ми, дори снощи каза, че е усетил леко поритването, целува коремчето ми там където рита....

Бомбардамбара - недей така мила, мъжете принципно и като цяло са по-слаби от нас! И моя се срива, но той по характер е изключително положителен човек и винаги намира и в най-тежката ситуация с какво да ме размее - веднъж ми каза, че сигурно са били грознички сперматозоидите му и затова не са ме оплодили... е как да не се разсмее човек на това. Щели да станат грозни бебета, затова не станало...

Ето това е моя мъж, когото аз обичам безрезервно!

Бамба,изобщо не се разколебавай,ще стане,крайно време е вече успеха да дойде и при теб.
А за мъжете,такива са,те го изживяват по свой си начин но със сигурност болката е  не по-малка и за тях след всеки неуспех,но не го показват,това че неговорят много за тези работи неозначава че не са ни опора и подкрепа.
Ще ти стискам силно палци.

И на мен ми се иска подкрепата от половинката да е по-голяма, по-осезаема.... Иначе знам, че и него го боли след всеки неуспех....

Бамба, почвай опита, не се колебай. Този опит ще приключи по-различно и той ще литне на седмото небе от радост. Дай Боже 

Обича ме и ме търпи 9 години вече...и страда също като мен. И иска дете повече и от мен дори! Понякога аз унивам, понякога той..., но най-голямата признателност и подкрепа получих след първия неуспешен опит ИКСИ - имах много лоши яйцеклетки, които масово дегенерираха, само две се оплодиха и като резултат не се получи...Та когато разговаряхме с лекарката ми за причините за неуспеха, тя ми каза че може да имаме генетични проблеми и че вариант е да опитаме с донорска яйцеклетка - при което аз се разревах още в кабинета, след това ревах още няколко часа, после едва не катастрофирах и т.н мнго тежко го изживях... Та това, което ми каза той ще го помня цял живот и ще му бъда признателна винаги. Каза ми, че ме обича, че е избрал мен и независимо дали ще мога да родя иска да прекара живота си с мен.... как да не го обичаш тоя мъж!

Изчака ме 10 години да потърся специалист по стерилитет!След това беше до мен нон стоп на всички прегледи до мен когато бебето ни почина в 28 седмица ....Стискаше ми ръката докато го раждах!След това когато забременях не се отлепи от мен накрая влезна в болницата с мен и седя с мен докато не ме изписаха!Сега гледа наравно с мен бебето Изтърпя 15 години докато му родя дете затова пък му подарих най красивата и най послушната дъщеря

Благодарна съм на съпруга ми,който ме подкрепяше във всяка една ситуация.Предполагам, че е страдал повече от мен след всеки отрицателен тест. Никога няма да забравя как ме прегръщаше и казваше, че е  избрал да остарее с мен независимо от това дали ще имаме някога наше дете.

ПОдкрепа сме си един на друг.
Аз на него, когато ни казаха 4е с тази спермограма Шанса е нулев. Водих го про други специалисти, по уролози, правихме диети, пи прах4ета...Вси4ко, което беШе нужно.
Той беШе до мен когато избухнах в пла4 в кабинета, когати ни казаха 4е е по добре да помислим за донорска яйцеклетка. Гледахме се хвенати за ръце тъжни и сломени, когато най после ми дойде МЦ и ве4е нямаШе никаква надежда след опита....Той е плакал много пове4е от мен..
4ак сега се отпуска да говори за това колко много  му тежи... НО сме един до друг, и връзката ни стана мног по силна , мног по осъзната от преди. Ние нямаме дребни караници и недоразумения, не се дърпаме за глупости. НаШата обЩа цел е мног по важна от захвърлен 4ифт 4орапи или нестоплена манджа. С един поглед се разбираме. Понякога имам 4увството 4е съм го познавала винаги, а сме само от 6 год заедно...И мисля 4е именно това е важното, 4е всъЩност се оби4аме и проблема не афектира негативно върху оби4та ни, а напротив, като 4е ли стана много по сериозна и здрава.
Благодарна съм му 4е е до мен и с мен. Щастлива съм 4е останахме заедно.
И знам 4е рано или късно наШата връзка Щбе бъде утвърдена в ли4ицето на едно слън4ице.
Пожелавам на вси4ки сбъдване на ме4тата

Заедно сме от близо 16г. /т.е. от 18годишни/ от близо 9г. сме женени.Още докато бяхме гаджета,на него му откриха варикоцеле,тогава д-ра познат на майка ми й каза ,че шансовете да забременея от него са почти 0.Тогава тя естествено ме посъветва да се преориентирам към някой друг.Не го направих,напротив казах й,че това не е причина да го изоставя,това може да стане единствено,ако го улича в някоя дори дребна лъжа.След известно време се оженихме и започнахме с опитите,но... времето си минаваше,а успех нямаше.Тръгнах още след половин година по д-ри. С течение на времето и след 2 операции на мъжа ми,след купища изследвания се оказа,че проблема не е точно установен,но че идва от мен.След всевъзможни изследвания,след 5 инсеминации, след 6 ИКСИта /2 от които успешни,но за кратко/ на този етап ние изобщо не сме се отказали от нови опити инвитро,защото твърдо вярваме,че това ще стане,просто е въпрос на време и много нерви.Нали сте чували приказката,че Господ изпраща на всеки толкова страдания,колкото човека може да издържи.Явно можем много да носим на болка и това е,така го приемаме.Ставало е въпрос за това,ако се наложи да осиновим,неговото мнение е,че просто не може да си го представи,не го допуска въобще.Но съм сигурна,че ако се стигне до там,той ще бъде дори по-щастлив от мен като посвикне с детенцето.Просто съм късметлийка с мъж като моя!Пожелавам го всеки му!

С моя мъж сме заедно от 13 години- от 7 сме женени, а правим опити за бебе от 5. Отначало си мислех, че не е особено разстроен от това че бебето не идва.... започнах да настоявам да направим специализирана консултация със специалист по стерилитет. Имах чувството, че някакси аз настоявам, а пък той не е особено заинтересован.... Правих си изследвания, накарах го и той да си направи- никога нищо не отказа или пък нямаше претенции. Установи се, че има варикоцеле - оперира се,  тихичко без дори да разбера какво точно става   Спермограмата се подобри след 6 месеца - пак нищо. Правихме ин-витро - за съжаление неуспешно  и чак тогава сякаш разбрах, че той е най-добрия и търпелив човек на земята, каза ми че очевидно не е подходящ и няма нищо против да опитам с донорски сперматозоиди, което аз му казах, че няма да направя за нищо на света, защото искам дете от него - с неговата усмивка, доброта и човечност, а не просто за да имам дете. Ако така е писано, така да бъде.... Обичам го!

Често, особено в началото, съм си мислила - на него пука ли му... Обаче не съм права да мисля така. Изживява разочарованията по свой си начин.
Често ме е скастрял, че не трябва да мисля и говоря постоянно за проблема, но в същото време чудесно разбира в кои периоди на месеца не трябва да ми прави такива забележки и тогава ме разсейва като ми пуска някакви весели клипчета или пък песни, клипове и картинки от интернет, които знае, че ми харесват и не казва нищичко по темата за бебето (но то и няма нужда да казва). С течение на времето му стана ясно, че не може да не ме тормози този проблем и че няма как да не мисля за това и вече не ме обвинява във вманияченост по въпроса.
Понякога си говорим по-обстойно за проблема и винаги завършваме разговора с думите - ще стане, по един или по друг начин - дете ще имаме.
А понякога, когато съм се надявала повече за даден месец и не ми издържат нервите и ревна, като ми дойде, той просто ме прегръща и ми гали косата без да казва нищичко и ме пуска чак когато спра да плача...
Сега започнахме да посещаваме доста споменаван специалист и преди прегледа казах на мъжа си, че за мен ще значи много ако влезем заедно в кабинета и той се съгласи... От тогава това стана "нашия лекар" и "нашия проблем", "нашите изследвания"... не мога да го обясня, но това наистина означава много, знам че сме заедно в тази битка и ще успеем.
На тези, които се съмняват в подкрепата на половинките си мога да кажа - говорете си с тях, не мислете, че няма да ви разберат, не им се ядойсвате ако мислят различно или се изненадват от емоциите ви... със сигурност тях също ги боли, но им е ужасно трудно да си показват чувствата, особено тези, дълбоко интимни чувства.

Аз също мисля, че един от начинът "Нашите мъже" да са "Наша опора" е да ни придружават в кабинетите по стерилитет и да са с нас при разговорите с лекарите . Това е много важно и дава изключителна опора в момента.