...моето малко уплашено дете. Което вчера пристъпи за пръв път училищният праг.
Това не е поредната тема за първолаците. Искам да ви разкажа, да споделя с вас вълненията си и майчините страхове. Просто така, ако позволите
Зная, че за всяка майка нейното детенце е единственото и най-различното, но повярвайте, моето момче наистина е удивително.
То е истинска беля, същинко чудо. Но не по общоприетия начин. И честно да ви кажа, понякога съм се чудила той моята най-голяма радост ли е или моето най-голямо изпитание.
Едва ли има първо нещо, което при него да се случва без да се запомни, без да предизвика бурии от вълнения. Така бе, когато се роди братчето му, така бе, когато трябваше да махнем памперса, да тръгнем на градина..Все първи неща, които за повечето от вас също са свързани с емоции. Но какви емоции са моите емоции, ех...
Та така и сега.
Онзи ден го гледах тайно с почуда и сякаш малко недоумение. Рекох си - ето го на, моето голямо пораснало момче. Тръгва вече на училище.
А вчера...когато все по-отчаяно размахваше китката със здравец, но и все по-трескаво ме търсеше с очи. Очи, в които първо започна да се промъква натрапчива паника, а минути по-късно се появи и онази влага, която има упорството веднъж дошла да не изчезва току така. А винаги е тревожен предвестник на нещо далеч по-драматично...Тогава моето голямо пораснало момче се смали за миг, изчезна от представите ми и на негово място отново видях моето малко, безпомощно детенце. Което мълвейки, а малко по-късно крещейки с пълно гърло, неутешимо - мамо, искам с теб - разкъса сърцето ми на късчета, които все още е трудно да събера.
Ето това е
Кога всъщност порастват децата ни или може би кога всъщност ние сме готови да ги видим пораснали. Настъпва ли този момент някога? Тази раздираща тревога за тях нима цял живот ще ни следва?
Знаете ли, днес сутринта пак плака горко. И аз тайничко също след това. А привечер, когато коментирахме денят и той гордо ми сподели, че - да, ходил е до тоалетната, но не, не госпожата го е завела, а другите деца - долових първите далечни, най-далечни признаци на онази независимост, която ще го отведе далеч от мен, в неговия самостоятелен нов живот. Който така искам да има, а така ме е страх докато дойде....
Това не е поредната тема за първолаците. Искам да ви разкажа, да споделя с вас вълненията си и майчините страхове. Просто така, ако позволите
Зная, че за всяка майка нейното детенце е единственото и най-различното, но повярвайте, моето момче наистина е удивително.
То е истинска беля, същинко чудо. Но не по общоприетия начин. И честно да ви кажа, понякога съм се чудила той моята най-голяма радост ли е или моето най-голямо изпитание.
Едва ли има първо нещо, което при него да се случва без да се запомни, без да предизвика бурии от вълнения. Така бе, когато се роди братчето му, така бе, когато трябваше да махнем памперса, да тръгнем на градина..Все първи неща, които за повечето от вас също са свързани с емоции. Но какви емоции са моите емоции, ех...
Та така и сега.
Онзи ден го гледах тайно с почуда и сякаш малко недоумение. Рекох си - ето го на, моето голямо пораснало момче. Тръгва вече на училище.
А вчера...когато все по-отчаяно размахваше китката със здравец, но и все по-трескаво ме търсеше с очи. Очи, в които първо започна да се промъква натрапчива паника, а минути по-късно се появи и онази влага, която има упорството веднъж дошла да не изчезва току така. А винаги е тревожен предвестник на нещо далеч по-драматично...Тогава моето голямо пораснало момче се смали за миг, изчезна от представите ми и на негово място отново видях моето малко, безпомощно детенце. Което мълвейки, а малко по-късно крещейки с пълно гърло, неутешимо - мамо, искам с теб - разкъса сърцето ми на късчета, които все още е трудно да събера.
Ето това е
Кога всъщност порастват децата ни или може би кога всъщност ние сме готови да ги видим пораснали. Настъпва ли този момент някога? Тази раздираща тревога за тях нима цял живот ще ни следва?
Знаете ли, днес сутринта пак плака горко. И аз тайничко също след това. А привечер, когато коментирахме денят и той гордо ми сподели, че - да, ходил е до тоалетната, но не, не госпожата го е завела, а другите деца - долових първите далечни, най-далечни признаци на онази независимост, която ще го отведе далеч от мен, в неговия самостоятелен нов живот. Който така искам да има, а така ме е страх докато дойде....
, напира влага и при мен 
Описа всичко така точно! Не си сама в чувствата си, повечето от нас изпитват същото. 
Честит ти първолак, пращаме му тролски целувки! 
