Шпионирате ли децата си?

Тази тема е за деца в училищна възраст. Очаквах че ще дискутират родители на тиинейджъри за да обменим опит. Но тук основно пишат родители на бебета и на деца в началните класове. Тази възраст сме я минали, но тя е много различна от "опасната" възраст на пубертета. Не искам да влизам в излишни дискусии, затова спирам тук.
Успех на останалите!

Ето какво става в пубертета http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=416583.0

Не обобщавам. Нито е въпрос на "вяра". Излагам принципна позиция и отношение. Каквито имам и към удрянето на деца, примерно, без непременно да имам опит в шамаросването и без непременно да означава, че никога няма да ми се случи. Това, че някой го прави, в абсолютно нищо не ме убеждава. Обичам да чета аргументирани мнения, без значение дали произтичат от опит или вътрешни убеждения. За мен в такива случаи дискусиите имат смисъл. Безсмисленo ми е споделянето на нечии субективни преценки кой има основание да пише, кой кого чете и подобни.

П.С. Темата беше пусната в "Нашите деца". В последствие преместена тук. Не е за обмяна на опит. По друг начин е зададена.

   Децата в началните класове също са деца в училищна възраст, освен това темата е така формулирана: " Шпионирате ли децата си?" без да е уточнено за каква точно възраст става дума. Аз смятам, че е всеки е свободен да изкаже вижданията си по въпроса, дори да не е родител. 

Не мога да повярвам, че темата се разви до тук.
Какво значение има децата на каква възраст са ни. Принципите са си принципи.
Освен това най-малко всеки един от нас е бил в тази възраст и знае за какво става въпрос, правейки си анализ през днешните години.
Това, че сме с малки деца в никакъв случй не означава, че сме недоразбрали и наивни хлапачки.
Във форума има освен майки има жени работещи като педагози, психолози, соц.работници и т.н, които прощавайте, но вероятно знаят малко повече от вас по тези въпроси.
Така, че няма никакво значение кои сме, какви сме, колко големи са ни децата.
Тук сме да споделяме мнение и опит!

Да, четох я въпросната тема. За мен фундаментално нещата са по друг начин. Децата ми не са коне или някакъв друг впрегатен добитък, че да съм им сложила юзди. Изобщо, наблюдавам как все още са много широкоразпространени матафорите, които оприличават възпитанието на децата на гледането на животни. Не съм забелязала някой да уважава домашния си любимец или селскостопанското животно, но го отглежда и ако се падне породисто и послушно много се хвали с него.

Между другото, всяка възраст е опасна. Така, както на 14 може да започне да употребява наркотици, така на 10 може да започне да пуши или да продава наркотици. В по-малката възраст децата правят глупости и се навират между шамарите от глупост и наивност, а на по-голяма, защото търсят приемане във външния свят или за да се бунтуват срещу родителите, системата и изобщо целия свят.

Не разбрах кой на кого е забранил да пише и да споделя.
Темата обаче неслучайно е преместена в подфорума, където й приляга. Майките, вече писахме кои, разбират и защо. Нищо лошо по отношение останалите, вече се извиних и обясних, защо ги минавам транзит по темата. И възрастта има значение и самостоятелността на детето, което на 2, на 3, на 4, на 5 просто няма как да влиза в категорията. В нея не влизат и по- големи, които биват водени, вземани от училище, при които непрекъснато има по някой голям, за тях също обясних защо го намирам за безсмислено по отношение контрола, обект на въпроса. Нищо лошо също нито по отношение тези деца, нито по отношение родителите им- така решили, такива условия имали, така са направили, тяхна си работа. Не коментирам техният избор въобще. Да не преливам в кацата без дъно да пиша за пореден път по въпроси, вече обсъдени.

М4: "А темата би имала реален смисъл и би била от помощ, баш ако не дъвчем теоретични принципи, а споделим реални ситуации и опит в справянето си с тях!"- на това бих искала и аз да акцентираме, още в началото на темата зададох въпроси в такава насока. Даже дадох леки примерчета кога ми е било нужно да хвърля един поглед, без да ме забелязват и как съм го правила.
На мен най- притеснително ми беше когато в началото оставих сина да играе сам пред блока- непрекъснатото надничане тайно, да не види и да не се обиди е познато на всеки, преминал през ситуацията. След това, следваща стъпка- на площадката- към нея нямам пряка видимост, само си спомням, че редовно маршрутът ми беше от там с количката и то покрай храстите, пак да не ме видят. Мога да споделя, че чувах редовно неща, казани от хлапетата, моето включително, за които никой родител не можеше да каже, че могат да бъдат изговорени точно от неговото дете.
Имаме момченце в блока, в компанията на сина. Точно него редовно го чувам и да псува и глупости да прави и говори, но в очите на мама и тате е възпитано, добро и послушно. Познавам го от 4 години, вкъщи са играли и вкъщи съм ги чувала. За мен е полезно да познавам децата, с които дружи детето ми и то да ги познавам добре, което не става само с разговор. Миналите през периода съм убедена- разбират. Преди седмица се звъни у нас, отварям- то. Веднага заявява: "Искам да кажа, че не ми е приятно Коко да ми говори глупости." Казвам му: "Добре, кажи той какво ти каза и защо ти го каза." То мрънка нещо. Питам го изрично кой е започнал и дали това момченце не е било инициатор /защото съм го чувала и виждала редовно в тази му роля, точно в ситуациите, когато децата се чувстват сами. В други няма да ги чуя, разбира се./ Сещам го, че у дома съм го чувала и то изплю камъчето: "Ми той не точно Коко, той Е. ми каза, пък те се смяха другите." /ама на Е... родителите директно ще му затворят вратата, пък на Коко майка му ще го изслуша, затуй идва у нас/, "Ми, аз казах....., че той е.... и те ми отговориха....". Пращам нашият тати да разбере какво се е случило от децата, когато са на камара всичките и се оказва, че таткото на момченцето е до входа и наслушва какво си хортуваме аз и сина му. Чувам само от него: "Аз нали съм ти казвал като те обиждат, да обиждаш и ти!" Отговор: "Ами да." Пак таткото: "Ами то е нормално и когато ти започнеш и теб да те обидят. Нали се сещаш.". За таткото определено също беше от полза това "наслушване", хич и не съм и помисляла да се сърдя, напротив.
Веднъж при подобно заслушване чух, как едни деца карат сина ми да купи кибрит. Той отказа, те го накараха да поиска от мен пари /беше на 6, точно когато се запознаваше с "нещата от живота"/, добре, че го чух това. Даже го "посъветваха" да каже, че са за сок. Идва сина и казва "Мамо, дай ми пари." "Защо са ти?" "Да си купя сок.". Тогава разказах аз, че съм чула и му разказах и други неща- за децата, за кибрита, за лъжата, за евентуалните последици. Ако не го бях чула наистина щях да мисля, че ще си купува сок и щях да му дам. Не ме беше лъгал или поне аз не съм го хващала. А децата намерили пари, купили кибрит и пускали запалени клечки в мазите. Отърва се синът от голяма бела, при това разбра съвсем реално до къде може да доведе една лъжа, пък беше предпазен и от свое участие в белята. Разбра, когато лъжата не беше така съществена, когато последиците от нея не бяха така големи и сериозни.
В училище са на третия етаж. В междучасието се пързаляли по парапета- нещо наистина опасно. Учителката написала накратно в бележника до мен със съвет да обясня. Синът бърза, играе, не ми представил бележника, забравил. Аз не се карам за забележки, говоря и обяснявам, те са просто информация от учителката до мен, на какво да обърна внимание. Синът винаги дава бележникът да прочета, да се подпиша, да говорим, това и правя. Този път забравил. Бъркам в чантата, винаги проверявах първите две години дали е сложил в нея всичко, по съвет на учителката- да се готвят сами, но ние да контролираме по програма дали са сложили нещата. Изваждам бележника, понякога забравя оценки за подпис да ми донесе, наистина забравя, той никога не е носил дори четворки, а учителката моли бележниците да се контролират редобво. Тогава попадам на забележката и я прочитам. Викам детето, говорим, от мен разбира то кое е опасно при този разговор. И наистина е опасно. 
Имам много примери, много пъти подобно заглеждане и заслушване са ми били от полза и никога синът ми не ми е правел забележка, защо съм била еди къде си в определен момент. А аз позволявам да ми прави забележка, позволявам си и да се извиня, когато не съм била права. Така че той няма страхът да сподели, когато намирам моето отношение за лошо, обидно, неправилно.
Не винаги можеш да предвидиш кога в каква ситуация ще се намери едно дете, особено когато не си до него непрекъснато, а това все някога ще трябва да стане. Това майките в моето положение също го знаят от реалния си опит, който за мен е милион пъти по- ценен от голата вяра на непреминалия през реални ситуации и нужди. Иначе е лесно, красиво, но невярно да си мисли човек, че като приказва и е откровен, всичко винаги ще е на шест. Няма такива филми просто. Децата растат и стават все по- самостоятелни, а когато дойде моментът да играят сами /животът на децата е играта/, се сблъскват с толкова различни неща, че човек трябва да е вълшебник, за да може да ги предвиди и да се намеси навреме, в точния момент и по точния начин. Е, аз писах, не съм със самочувствието на вълшебник, нито на перфектен човек.
М4, аз пиша тук само когато съм в офиса или когато край мен няма никой. Ти какво му отговори на твоето дете?

Judy, ако това, което си описала, наричаш шпионаж, мисля, че всяка отговорна и ангажирана майка под някаква форма го прави. Убедена съм, че и най-върлите противници на „шпионирането” тук се интересуват от средата на децата си, от това с кого, къде и как общуват, за случващото се в училище, да не говорим. Просто за всеки методите на опознаване са различни, според детето и ситуацията. Ако на мен например не ми се налага да подслушвам разговори и да се крия в храстите, то е защото средата аз съм му я създала, т.е. децата, с които синът ми движи, познавам откакто той се е родил, израснаха пред погледа ми (до един момент ежедневно), а родителите им са ми страшно близки, някои от едно време, други точно покрай децата – отгледахме/ждаме си ги заедно и дето се вика всеки от нас е участвал по някакъв начин във възпитанието на другите и си ги чувства като свои деца. Някои от тях вече са 14-15 годишни, та имам доста добра идея от пуберската промяна и продължавам да вярвам, че докъде ще стигне тя, зависи наистина от много комплексни фактори, но един от най-важните е връзката с родителите и уважението към личността на детето, проявено от тях. Когато синът ми тръгна на училище и се сблъска „с нещата от живота”, много се страхувах от това, че израсна в „поливана и наторявана градинка” и изневиделица трябваше да се сблъска с доста по-различни отношения. Е да, ама се оказа, че колкото и да поеха пътя си, тези деца продължават да се търсят и до днес (вече отдавна и извън нашите междуродителски отношения), а в училище той си се сприятели точно с деца с подобно поведение и възпитание (познавам доста добре и техните родители)... И не че приятелите му са идеални, и не че не са правили щуротии (деца са все пак), просто знам каво да очаквам от тях и в този смисъл притеснения за среда и лошо влияние почти нямам... Само ще опиша една случка, която говори сама за себе си. Миналата година синът ми шеше блъснат от кола, слава богу с леки последици единствено за колелото. Човекът решил, че няма да споделя с мен случката, за да не се притеснявам. Е да, ама сладурите около него, уж шантави пубери, го бяха хванали за ушичките и ми го доставиха вкъщи лично с думите: Сега седни спокойно и обещай, че няма да му се караш! След което ми разказаха случката с най-големи подробности и даже ме посъветваха да го наблюдавам внимателно... 
 По отношение на бележника ситуацията и при нас е абсолютно същата, просто съм казала, че искам да стои на определено място в чантата, за да мога да го намирам винаги, когато реша, без да ми се налага да изсипвам всичко...

На въпроса какво съм му отговорила при описаната ситуация, вече отговорих по-горе на Котката Марта, освен ако нямаш нещо друго предвид...

Извинявам се за дългото словоизлияние, не че не мога да пиша още, но не знам доколко ще е по темата!

Не случайно започнах с това.
След което дадох дефиниция на понятието, пак в началото на темата, както и няколко примера какво правя аз, според критерия за "тайно" наблюдение /далеч преди днешния си пост/ и защо е по отношение предимно на голямото, а все още не на малкото дете.
Както повечето теми обаче и тази, за жалост, започна с основни неясноти по отношение обсъждания проблем и гръмки фрази от типа на "Аз никога!". Затова и молих няколко пъти за линк към предаването, за да видя сама на прав път ли съм при тълкуване от моя страна на онова, което е било обект на обсъждане там, но вероятно няма такъв. И правилно засягането на темата в предаването е станало по отношение по- големи деца. Защото макар и накратко споделеното в първите постове на авторката ме наведоха над такива мисли- какво всъщност се разбира под "шпионаж" и преди да погледна отгоре и повърхностно според общоприетото емоционално- оценъчно съдържание на понятието /ау, колко е лошо това нещо, шпионажът/, предпочетох да се разясни този момент. Затова дадох и моята версия за съдържанието и какво аз обсъждам тук. Въз основа на възможно най- общо представеното понятие обаче се направиха разни генерални изводи за робство, за обръщане на стаята и личната кореспонденция, непрестанно ровичкате и т.н., което, ако беше четено внимателно и не беше целено просто да си спорим, щеше да стане ясно още в това начало на темата. Винаги съжалявам, че подобни иначе интересни теми, изобилстват с общи и често безполезни практически постулати, а рядко с конкретни житейски примери. И да, последните могат да са от полза в пъти повече.
А иначе, М4, не мога да огранича средата на детето, разбираш, че когато то става наистина самостоятелно, само избира приятелите си, а това лично аз мисля, че е редно да проконтролирам, дискретно, разбира се. Както и че не мога да разчитам просто на разговори с детето и да приема неговата оценка за нещата като обективна и пълна такава, без самата аз да я проверя. Не само за приятелите, разбира се. 
Не става въпрос въобще само за доверие, както вече стана ясно за повечето тук, а чисто и просто за трезва преценка, че децата са си деца и не могат да отсяват винаги важното от несъщественото, не могат да правят изводи от базата информация, каквато ще направи човек с по- богат житейски опит, каквито се предполага, че са родителите. Предпочитам да очаквам евентуално подхлъзване, за да съм готова да реагирам навреме, от колкото реакцията ми, с основна база изключително самочувствието ми, да е късна. Засега сме наред, но знае ли човек кога... Повечето хора, получили уроци житейски, обикновено са били неподготвени- затова са били самите уроци, както и силата и вида на техните последици. Но и това беше вече писано.
За "връзката с родителите и уважението към личността на детето"- разбира се, че са най- важни,  мисля никой не отрече тези фактори тук, но акцентът бе върху друго.

Аз бих помолила детето да ми донесе бележника, вместо да му бъркам в чантата.

Ако си е вкъщи- няма лошо.
Както и аз нямам против сина ми да ми донесе портмонето от моята чанта.
Личен избор и подход.

Да, всеки от нас го прави, да не говорим, че и самото дете знае по принцип, че трябва да го покаже, без да бъде подканяно! Един ден обаче вероятно сама ще се убедиш, че на въпросната подкана има множество отговори, от "Госпожата ги събра." до "Ами не знам къде съм го сложил." И въпросът не е за бележника по принцип! Не че съм върл почитател и познавач на този вид литература, но навремето ми беше направила голямо впечатление една реплика в една книжка - нещо от сорта, че децата се чувстват най-сигурни, когато са наясно с правилата и това, дали и доколко държиш да ги спазват! Опитът ми показва, че е точно така...

Judy, пак повтарям, не споря с теб, както и с никого в тази тема, най-малкото поради факта, че не се познаваме, а думите не могат да кажат всичко! Описвам личен опит, като моята  алтернатива на "шпионирането", единствено с мисълта, че е една от възможните ситуации и гледни точки, с пълното съзнание, че чуждия опит може да бъде различен и съответните методи за контрол, по-правилни за съответната ситуация! ... И наистина с огромен интерес бих изчела и конкретните начини на справяне на останалите! Извън това какво бихме и какво никога не бихме направили...(Все пак имам и второ дете и при него нещата седят по съвсем различен начин. )

М4, аз също, напротив, тъкмо да прочета и аз нещо по- конкретно по темата, споделено от някой в сродно положение. Гледам аналогични ситуации за скайпа, примерно. Може да прочета идея, която да не съм обмисляла, която да ми допадне.

 

Как така мислите,че това е "контрол" - това е "шпиониране" и е най - малкото е неприятно вмешателството в някои малки тайни.Ако искате да опазите и контролирате децата си има други "психо" трикове за това.Например - Вместо постоянно да питате и питате/По-големите деца така ги насърчавате да мълчат/ извикайте ги да си поговорите и задайте един общ въпрос,после изчакайте 5-10минути ако и детето да не говори.То ще изпита нужда да ви каже нещо за да я няма неловката тишина.С такива трикове можете да  научите за децата и  живота им,а нес насилствено вмешателство

Има огромно значение възрастта на детето, как да няма? Едно е да видиш тригодишното си дете да говори с непознат човек и да провериш кой е той и какво иска от детето ти, друго е когато детето е 15-годишно или 18-годишно, пази боже.
Едно е да контролираш първите стъпки и контакти на детето си в нета, друго е да го следиш и по-нататък, когато вече е научило правилата и общува главно с връстници.
И изобщо, в тази тема изясни ли се най-накрая за контрол ли става въпрос, или за шпиониране? Защото аз правя много голяма разлика между двете понятия.
И понеже стана въпрос за споделен опит - когато синът ми беше на 6 години, лично му направих поща и следях от кого получава и на кого праща писма. Не съм любопитствала особено какво има в тях, главното беше да следя контактите му. Пък и често му помагах да изпраща разни неща на децата от предучилищната - картинки, музика и други подобни, с каквато цел беше регистрирана пощата му, та имах понятие за какво става въпрос.
Когато година-две по-късно  разбрах, че сам си е регистрирал други пощенски кутии - спрях да контролирам. Едно, че нямаше смисъл и второ, явно имаше нужда от своите тайни.
И така си вървят нещата, общо взето. Чета това, което пише по форуми, т.е. - това, което е обществено достояние, но не чета скайпа, пощите и личните му, въпреки че мога.
Не ровя по джобовете му по принцип, освен преди да пъхна дрехите му в пералнята. След няколко задръстени филтъра с монети и други дреболии, двамата с баща му са предупредени - влезе ли една дреха в коша за пране, престава да бъде лична собственост и имам правото не само да ровя по джобовете, но и да приватизирам намереното (пари  ). И бележка от/до гаджето да намеря, ще я прочета, защото мястото и не е там. 
Знам къде си държи парите, но не проверявам колко има - негови са си и е негово право да пести или харчи, както реши. Баба му винаги ми казва, когато му даде някакви пари, колкото и малка сума да е. Те си имат правото на техните "тайни", но и аз като родител трябва да имам представа с какви суми разполага детето ми. Не питам как си харчи парите, обаче. Баба му е разумна и не злоупотребява. 
Не ровя за бележник, при подозрение, че го крие - карам го сам да си изпразни раницата пред мен. Предупреждавам, когато реша да се обадя на класната му, за да се информирам за нивото му в училище и му давам възможност сам да сподели, ако е "забравил" да спомене нещо. 
И т. н.
Контрол - да, задължително, докато сме отговорни за него. Шпионирането е обидно и за двете страни.

Как`Сийке, но има и едни много хубави приказки, че "На каквото си постелиш на такова ще легнеш" ,  "Детето се възпитава първите 7 години" и култовото "Бий дупе, за да не биеш дупище" 
т.е. каквъвто и контрол да се опиташ да наложиш, и колкото и шпионски техники да прилагаш, винаги можеш да бъдеш "изигран" от детето си, ако то реши да скрие нещо.
Затова от голямо значение е изначално какви са отношенията родител-дете.
Важно е още от раждането да се гради доверието - което става чрез метода на проверката (който някой от майчетата споменават).
Тогава, когато има стабилност в отношенията на по-късен етап не считам, че е редно да се прибягва до обиск, за да разбереш детето с кого общува, какви са му приоритетите и каква нагласа има към света.
Никой не оспорва факта, че при наличието на тревожни фактори е необходимо да се шпионира, но редно ли е това да се извършва просто за спорта.
И тъй като съм на тема поговорки, че вмъкна и още една, че "Любопитството уби котката".
Аз съм убедена (макар и за вас да е грешно), че колкото по-протективни са родителите, детето толкова по-отчуждено и тревожно става.
Родителя трябва да е опора за детето си, пътепоказател, а не железопътна линия.

П.С И за да не кажете, че нямам право да пиша в темата, че поясня, че този път пиша от името на "жертва" на подобно отношение, тъй като моята майка например и до днес уж "хвърля по едно око" на покупките ми (което изключително много ме дразни).
Та, аз нямам ващият опит, но за сметка на това много добре знам какво е да си от другата страна.