Чувството да станеш майка

Бях слушала толкова много за величието на момента, когато ще гушна детето си, а честно казано нищо патетично не изпитах. Може би заради болката от секциото (първите ставания болят яко) или наистина имах свръх очаквания за този миг, но всъщност изобщо не осъзнавах какво общо с мен има това малко нещо. Вълнението и обичта (поне при мен) дойдоха с времето постепенно с всеки изминал ден.

При мен пък дойдоха веднага! Първо се възхитих колко е красив, а той наистина беше доста хубав за новородено бебе, после свиквах с мисълта и си повтарях "Това е моето дете, а аз съм неговата майка" - просто не можех да повярвам. Неописуемо е чувството

Първият път бях щастлива, че вече няма да съм бременна. Майчинският ми инстинкт проработи малко по-късно. Казах си: Това ли било? Това беше. Нищо особено.
Вторият път бях адски щастлива, че с детето ми всичко е наред, че бременността ми свърши най-после и че семейството ми вече е в пълен състав.

И при мен майчиното чувство дойде след като се прибрахме в къщи(бебето не беше при мен в болницата).
Сега с малкия вече е по-различно и разбираемо.
Това чувство е неописуемо и тъй като всеки има различни ораторски способности звучи различно.Но всъщност е толкоз еднакво и силно.

Чувството е неописуемо...вълнуващо...прекрасно...великолепно...несравнимо...уникално...
Всеки път -  еднакво силно, еднакво завладяващо...

Мислите ми - едни и същи: Нежност. Красота. Съвършенство.

Чувствах се така, все едно гледам документален филм, като че ли случващото се, ставаше с някой друг. Като ми го показаха, не изпитах нищо, просто регистрирах факта в съзнането си и си казах: "На всяка цена, трябва да запечатам този момент в ума си!" Нямаше фанфари и фойерверки и изобщо раждането не беше такова каквото си го представях. Майчинското чувство, започна да се развива у мен, когато за пръв път ми донесоха да кърмя бебето.

Не можех да повярвам, че се случва на мен. Помня всеки детайл от този първи миг! Като ми я дадоха да я подържа и не можех да спра да я гледам... Една акушерка ми се скара, че не съм и дала да суче, и че ще я гледам цял живот, но сега е гладна. А аз не спирах дая гледам...
Беше неверояно усещане, да я държа, да усещам аромата и...
Беше водовъртеж от най-различни чуства - до едно прекрасни!

Като, че всичко си е дошло на мястото. Единственото, което исках, е да бъде непрекъснато до мен, не можех да спра да го гледам. Обличаха го в родилния дом с една пижамка на мечета, малкото ми мече, съвършено, точно, каквото си го представях. Моето бебе не можеше да изглежда по различен начин.
Знаех как да го гушна, как да го приближа до мен, а преди това колкото бебета съм хващала в ръцете си, все несигурност изпитвах.
Нямах въпроси, на които да не мога да отговоря. Нямаше депресии след раждането. Само безгранично щастие, неизпитано до момента. Без всякакви несигурности.
Плачех от радост,  знаех,  че всеки миг вече е дар от Бога.

Боже, това чудо от мен ли излезе?  И какво е то, а аз каква съм му? 

Заклевам се, че това ми бяха 1-вите мисли в главата...

  Вярвам ти!

В първия момент не ме връхлетя водовъртежа от чувства и емоции, за които се пише в книгите и се показват в киното. Помислих си "Я, това ли е моето бебе?"

Бях изпълнена с емоции идвайки в съзнание/раждах секцио/питах как е бебето ми и веднага исках да ми я донесат и се радвам че ми я донесоха още беше с пяна на главичката.Разтопих се и бликнаха сълзи от радост.........умиление.......нежност.........любов към това малко човече,чувството е несравнимо 

В първия момент като го видях изпитах облекчение(останах без сили от напъните) и радост,че бебчето е живичко и здравичко!

Напъвах в продължение на много часове, и когато родих, първо не повярвах, а после си помислих - Боже, колко е красив И до днес не мога да му се нарадвам 

В първия момент изпитах огромно облекчение,че всичко най-после свърши,после бях горда със себе си.Истинските майчински чувства ги изпитах след като се прибрахме вкъщи

Не можех да повярвам,че това е моето бебче,че е късче от мен,че вече сме заедно.......
След известно време,в което преосмислях какво ми се е случило и гледах малкото човече,
осъзнах че няма да се разделя повече от тази душица-най-важното нещо в живота ми.

Чесно казано,в първия момент изпитах хем радост,хем страх.След това огромно облекчение,че се е родила жива и здрава.

 Моите чувства бяха дефицит първите дни.Вече знаех, че има нещо което трябва да е все до мен и да се грижа за него.Представете си как съм изглеждала, щом майка още в родилния дом ми казваше"Престани да гледаш това дете като бик.Говори му, погали го".Истинските му чувства дойдоха доста по-късно.

Когато я видях за първи път се разплаках от облекчение, че е жива и здрава. Веднага се почувствах щастлива( имах проблеми през бременността и за това бях много уплашена за бебо)

Честно казано,незнаех къде съм - странно ми беше първите минути.

В първия момент си помислих свърши се вече не съм бременна . После като гледах малкото човече се разревах, исках да си я взема и да не я давам на никой.

Като родих първите ми мисли бяха, че всичко е минало добре и почувствах голямо облекчение! Като ми дадоха бебка да я гушна, ми се видя толкова мъничка, толкова беззащитна и първите ми мисли бяха, че ще се грижа отсега натам за малкото ми съкровище! Общо взето се чувствах странно, малко объркана, ужасно изморена, но безкрайно щастлива!

Като родих първото дете първите ми чувства бяха удивление,вълнение и облекчение,че всичко мина и вече имаме бебе Майчинските чувства не дойдоха веднага,може би после с грижите...
С второто обаче не беше така.Още щом ми я дадоха ме заля вълна на умиление и обич.Вече бях осъзната като майка,знаех какво да очаквам от бебето,не се страхувах.Вълнение и радост-това бяха първите ми усещания към бебето.

Докато бях бременна с първото дете, даваха за първи път "Такъв е животът: Шейново". Скъсвах се да цивря, направо ме беше срам като тръгна да раждам колко рев ще изрева. Е, колко - николко! Чак се притесних за себе си, че единствената емоция, която изпитвах първите часове след раждането, беше на огромно облекчение, че вече не го нося тоз товар.  Ревът дойде после - няколко дни поред, щом погледнех бебето, се разплаквах от умиление, сякаш това е най-беззащитното същество и аз съм целият му свят и единствената му защита. А и то беше едно кротичко, милото, само си лежеше и си гледкаше... Бързо ми мина де.
С втория господинчо на магарето изведнъж се разревах - докато гооврех с таткото по телефона, съобщавайки му, че си има втори син. Така и не знам защо. Пак бързо ми мина.
Но и с двете си деца изпитвах страшна гордост, че съм станала майка и едновременно с това - леко притеснение за огромната отговорност, която ляга на плещите ми оттук нататък. Та така... 

Определено облекчение в първия момент.А като се
осъзнах след известно време бях изпълнена с
радост и гордост.

Първата ми мисъл след като ми я показаха беше : " Лелеее, как прилича на баща си!!!"

Чак след като се прибрахме у дома изпитах истинските майчински чувства, бебето не беше при мен в болницата и това нямаше как да стане по рано.

облекчение и чувство на прераждане

Първия път чувството беше неописуемо.Бях щастлива и в момента,в който бебо излезе и го видях се разплаках от щастие.Втория път не е за разказване.

Мислех си, че това е най-страхотното същество на земята, но за мен истиснкото чувство, че е нещо създадено от мен дойде с първото кърмене същия ден, но малко по-късно.... 

Първо изпуснах дълбока въздишка от факта,че всичко мина добре и малкото ни момченце е здравичко.За последвалите чувства нямам думи за описание....нищо по-прекрасно и дълбоко като чувство няма за мен от това,което изпитвам и досега,и ще продължавам да изпитвам към синът ни.

В първия момент изпитах облекчение,после като ми го показаха си казах"Боже това наистина ли е МОЕТО бебе" ,а после като ми го донесоха в стаята не можех да откъсна очи от него,усещането е неописуемо...Поне аз не мога да го опиша,така както го чувствах наистина..

видях го чак на другия ден, но таткото го беше снимал веднага след раждането и като ми го донесоха не бях толкова изненадана.
гушнах го и се надявах че ще ме хареса и няма да плаче, но след малко заплака Беше едно мьничко и безпомощно сладко бебче

През цялото време преди и по време на операцията ми беше много притеснено дали бебка няма да се уплаши като я хванат две големи ръце и й блесне светлината в очичките. Та когато докторът я извади и ми я показа, ме заля вълна от любов, щастие и радост, много исках да си я гушна и до края гледах в посоката накъдето я отнесоха. После когато ми я донесоха вече в стаята не можех да спра да си я гледам. Не можех да повярвам, че това е моето бебе, че то зависи от мен и аз съм отговорна за него. Чувството е невероятно, несравнимо с никое друго чувство на този свят!

Когато я видях просто още не можех да повярвам,че държа в ръцете собственото си бебе(защото бях секцио по спешност) изпитах облекчение,че е  жива и здрава и чак след това щастие, вълнение,любов,сила.....наистина чувствата са все прекрасни

какво беше чувството,ами то не може да се опише с думи,това беше един от моментите които се запечатват в съзнанието и колкото пъти си го спомня ми се насълзяват очите от вълнение.

Аз родих със секцио, но бебето ми го показаха в мига, в който го извадиха от корема ми. Честно казано, предпочитах да не ми го допират до лицето, а само да го видя, ама акушерката беше превъзбудена и екзалтирана от красотата му, та не се стърпя и ми го пльосна върху носа. Естествено, не можах да си видя детето като хората! Мярнах само един дълъг перчем, от който капеше нещо като сапунена пяна и после го отнесоха да го преглеждат, мият и там каквото правят с бебетата. Прекарах 24 часа в реанимация и привиквах хилядократно спомена за размазаното  петно, което врещеше в ръцете на акушерката, изпитвах неистова нужда да го държа в ръцете си. Целият персонал дойде да ми разказва легенди за това съвършено същество, което е мое произведение, но аз не можех да си представя как изглежда, мислено го прегръщах, но всъщност прегръщах нещо с неясни форми, за което знаех, че е е бебе, но по-скоро ми приличаше на парче слуз.
Бях толкова горда, сякаш съм единствената родилка на този свят!
Когато на следващия ден ме раздвижиха и отидох до детското отделение да си видя човечето, неясното петно доби съвсем реални измерения и веднага си го познах, явно все пак някакъв спомен от личицето е останал дълбоко в подсъзнанието ми.
Акушерките много ми се караха, защото след кърмене, трябваше да връщаме бебетата в детското отделение, а аз, хипнотизирана от това малко личице, не можех да откъсна поглед от него и все закъснявах да го доставя обратно. Казвам "личице", защотото само това се виждаше от бебето ми - беше повито по ужасно сложен начин като малко вързопче и само главата стърчеше от купчината пелени. На втория ден не издържах и разпових вързопа - исках да му видя ръчичките поне. Отмотах не знам колко ката, докато стигна до човешка плът, а след това не успях да го опаковам отново.Пак ми се скараха, но от следващия път вече беше  с дреха с ръкави и можехме да си кажем "здрасти".
Наистина бях влюбена в бебето си.

С първото - нищо. Почти не го видях първите два дена. Видях едни сини очи и руса коса. Е, нямаме такова животно в родата. От кого ги е взело  . Чуствата ме връхлетяха по-късно. Същите като на милионите майки по света.
С второто- чуства, осъзнати още от преди това. Страхът дали ще оживее от преждевременното раждане, ще има ли увреждания. Щом го извадиха, го сложиха до главата ми, чувах как реве и само питах добре ли е. Кошмарът започна след това когато никои не ми даде инфо дали е добре и какво става с него. Щях да откача. Молих се както никога в живота си. Четири дена го гледах през прозореца, в кувьоза, толкова малък а как скимтеше жално. Другите майки вече кърмеха а аз стоях с празни ръце. Ужасни първи чуства.
Проклета била майчината любов. Обсебваща, завладяваща и оставяща без дъх. Радост и болка.

С нищо не мога да го опиша.Бях слушала много разкази на майки,но някак не можех истински да го разбера.След като го родих и ми го сложиха на гърдите (момент,който няма никога да забравя) се почувствах най-гордата и велика жена на света...Тези малки очички,това мърдащо вързопче и малката сладка муцунка с/у мен,беше най-великата гледка,която съм виждала.Няма нищо,ама нищо по-свято за мен от рожбата ми

Толкова много смесени и объркани чувства-облекчение, радост, гордост, тревога, които се изляха само в няколко сълзи, които неусетно потекоха от очите ми. И внезапното осъзнаване, че животът ми вече е безвъвратно по-различен, по-пълен и хубав.

Объркана от неизвестното,но пък като я видях онемях колко прилича на баща си.Много я обичам и наистина е велико нещо да дадеш живот.

Докато траеше операцията нямах търпение да
я видя.Показаха ми я,когато вече беше измита
и облечена.Голямо бебе с огромна черна коса,
намръщено с ококорени очи (очаквах русо,синеоко
и с румени бузи).Много приличаше на мъжът ми.
Пипнах я.Миришеше много хубаво. На по-другият
ден вече ми я донесоха в стаята в стаята да си я
гледам.Не знаех как да и сложа памперса, мислех,че
лепенките имат предпазител и чоплих в продължение
на минути, докато една друга мама не ми показа.А
през това време Бранимира лежеше в леглото (щайгата)
и издаваше някакви тихи звуци.
Тогава не знам какво съм изпитвала.Но сега,сещайки се
направо настръхвам.

Не може да се опише с думи.Трябва да го изпиташ,зада разбереш.

То с думи неможе да се опише.
Когато видях дъщеря си си благодарих ,че сме живи и здрави и двете и бях сигурна ,че ще имам и второ бебче.

Невероятна любов, неописуемо щастие, гордост.....Това е нещо, което не може да се опише, трябва да се изживее.

Когато ми подадоха бебето в ръцете, нищо особено не изпитах, още не усещах майчинското чувство. Изпитвах единствено облекчение от това, че раждането е приключило и че съм родила живо и здраво бебе. Честно казано, сякаш витаех из облаците. Всичко ми се струваше точно като сън.
За първи път усетих майчинско чувство, когато отидох да видя бебето, чакахме на опашка, за да влезем да си вземем децата. Видях го оставен до вратата, кротуващ - като че ли нямаше бебе. Останалите бебета се "късаха" от рев, а моят син си лежеше, без гък да издава. Така мъчно ми стана, изглеждаше ми зарязан, защото не създаваше проблеми, в смисъл - не плачеше, беше много едър и сякаш за акушерките не се налагаше да го обгрижват. Взех го в стаята да го кърмя и реших, че ще си остане при мене, докато ни изпишат. Тогава усетих, че съм станала майка.

Прекрасно чувство.

Не можех да повярвам, че това прекрасно човече е МОЕ! Гледах го в болницата в транс и си повтарях - това е детенцето ми. Не можех да разбера защо всички майки не скачаме от радост из родилното, а се държим толкова нормално
Няма да забравя като отидох да му взема свидетелството за раждане и на някакъв документ ми написаха - СИН. Разплаках се на чудото, че си имам син

Чувството да станеш майка е невероятно и изпълнено с много положителни емоции. За мен  от деня в които се роди детето ми до сега няма нищо по хубаво в живота ми. Колкото и да сравняваш емоцията с нещо друго за мен раждането и вида на бебето не може да се замени с нищо. От момента в които я прегърнах разбрах, че вече съм мама на едно малко и сладко бебе което има нужда от мен, но и аз от него.

Моля се от цялто си сърце всички да изпитаме това чувство
Преди малко прочетох в друга тема,че една мама е загубила и второто си близначе след години чакен инвитро и една буца ми е заседнал в гърлото

Раждах секцо, с огромен интерес очаквах да чуя гласчето  Ревна бебо, не го виждах, но го чух и това остана в съзнанието ми много ясно.  Доближиха го до лицето ми след 20-30 секунди, мръсен, начумерен... викаше за двама.  Не го познах, не почувствах майчинското.  Разплаках се защото мъжът ми трепереше от вълнение и повтаряше.. Благодаря ти мила, Благодаря ти...
Не знаех как ще го обичам както и през бременността, така и през първите седмици в къщи.  Помня точният момент когато го заобичах повече от себе си, беше седмици след раждането.  А сега... не знам как съм живяла без него до сега. 

Бях притеснена, много объркана, облекчена, че всичко е свършило и уплашена, че тепърва започва. Не можех да откъсна очи от личицето на синът ми. Струваше ми се прекрасен, съвършен.
С дъщеря ми изпитах само положителни емоции и никакво притеснение. Не можех да повярвам на късмета си, че имам момиченцето за което мечтаех.

по скоро облекчение, че вече е на бял свят, живо и здраво

Не може да се опише с думи.Успокоих се , че е жива и здрава и че всичко мина добре.Като ми я показаха, след като я извадиха беше любопитство как изглежда, има ли си всичко, какъв е гласа й.След като я измиха и ми я дадоха треперех от вълнение.Стояхме аз тя и тати и се гледахме , а тя с едни широко отворени очи стоеше и кротуваше  .Трябва да се изживее просто 

Не знам, никакви май. Казвах му здравей и го заобичах месеци по-късно 

След раждането го гледах странно - нямах абсолютно никакъв опит с деца.
Не знаех как да го гушна, какво да му говоря, как да се държа...но това чувство бързо отмина и до няколко дена се превърнах в майка - покровителка, която ревнуваше детето си от всеки осмелил да се докосне до него 
Чувствах се ужасно дори когато мъжа ми го вземаше да му се радва...самотна, отхвърлена и т.н.

Скъпи майчета, толкова ме разчуствахте. Нямам търпение да дойде и моя миг.  за всички

Казах си...искам си го обратно в корема,почувствах се изпразнена от съдържание!Не го възприех,като отделен човек в първият момент.Не го познавах,дори не знаех какво да му говоря,как да се държа.Чувствах само отговорност към сина си.Дори не ми липсваше ,като сам далеч от него.Когато поотрасна и започнахме да имаме контакти с очи,с думи тогава се превързах към него и го възприех като отделен човек - МОЯТ СИН!!!
Обожавам го повече от всичко на този свят!!!

Гордост! Любов! Щастие!
Убеденост, че никоя друга майка няма по-красиво дете!
И до сега се смеем с майка ми, че какъвто и маймунджалък да направи, аз казвам: Това дете АЗ съм го родила...

Ами,когато събрах сили за да се вдигна и да я погледна изпитах най-голямото щастие и радост в живота си.Не мога да го опиша...
Беше най-силния момент в моя живот,няма да го забравя докато съм жива.
Знаех,че вече съм майка,гледах прекрасната си дъщеричка докато доктора я обработваше и не можех да повярвам,че това чудо съм го създала и носила 9м.Беше ми толкова нереално.Но се влюбих от пръв поглед...
Няма да забравя и момента,когато акушерката ми я постави на корема,вече измита и опакована като мумийка...В първия момент изпитах ужас и паника.  Казах си-това е моето бебе,толкова е малка,толкова е крехка,боже какво ще правя,не знам как се гледа бебе...
Сега като се сетя за тези си мисли ме напушва смях.Месец след раждането и,така бях свикнала,че сякаш винаги съм имала бебе.
Чувството да станеш майка и първата среща с бебето е най-невероятния момент в моя живот,несравним с нищо.

Чувството е невероятно.Първият път и аз като Блонди го заобичах малко по-късно ,само му се радвах в началото. Вторият път не мога да го опиша.Такова щастие никога не бях изпитвала!

Ами при мен това усещане дойде по-късно.Виждайки детето си  за първи път ,исках само да знам, че всичко с него е наред. Дни по-късно знаех, че  ми се е случило най-хубавото нещо в този живот.

Аз докато раждах и си казвах "Господи аз наистина раждам и наистина си имам беб4е".Дълго време не можах да го повярвам.Това е най-хубавото изживяване на свта.

Наи прекрасното нещо на света това е магия за която копнее всяка жена.Мисля си че заради детето си всяка вена е готова на какво ли не...

Първата ми реплика беше: Защо е толкова синя и грозна? И отговорът на лекаря : Те всички бебета са такива. След няколко дена беше най-красивото бебе за мен. А като видях второто ми бебе ме обзе гордост, че е красива и съвършена. Тогава знаех как изглежда новороденото.

Амии на мен само ми го показаха повито  видях му само лицето, едно... но беше "моето гардже". След 2 дена вече се гушкахме и се радвахме един на друг. А в къщи и до ден днешен продължава радоста ни един към друг 

Като ми я показаха веднага след като се роди си помислих: "Божее колко е гнусничко и лигаво"  И "ау колко много коса има". След това, като ми я донесоха не почуствах нищо особено, по-скоро ме беше страх, че не знам как да държа бебе и още много неща които не знам как се правят....Истинските чувства на любов и щастие усетих като се прибрахме вкъщи 

"Йееее". Това ми беше мисълта при последния напън, когато тялото на бебето направо се изхлузи от мен с още много околоплодни води.

"Леле, как се е омотал!"- направо се уплаших, като видях още мекото телце и стегнатата два пъти около врата пъпна връв.

Даже не чух как изплака, защото от напъване ми бяха заглъхнали ушите.

Очаквах да ми го дадат веднага, но явно няма такава практика в Тина Киркова. Една акушерка го вдигна високо и ми каза- ето ти синът. Тази фраза, както и дежурното "честото, майче" в края на напъването ми звучаха все едно някой казва- добре дошли на Марс.

След цялото това преживяване майчински чувства още нямаше, но имаше огромна еуфория. Освен това всичко ми беше интересно- даже плацентата и пъпната връв. Кой да ти каже, че пъпната връв е небесно синя...

Акушерката донесе бебето- бяло като призрак, измито и студено. Миришеше на хубаво- мислех си, че това му е естествената миризма, но всъщност беше козметика Хип. Такава ползвам и сега, напомня ми за момента. Няма по-добра реклама:)

Усещането мога да сравня с това да направиш последната стъпка при покоряването на връх. Пак бих родила заради адреналина.

После с дните развих чувството за пазене на бебето- превърнах се в ротвайлер, за малко да ухапя собствената си майка, като само се опита да завие бебето.

За съжаление емоциите ми бяха далеч от приятни, тъй като бебето ми не изплака и се наложи да бъде обдишвано, а после лежа 5 дни в кувьоз. 2 месеца не можах да се освестя от ужаса... И въпреки това цялата нощ след като родих я прекарах в съзерцание на трите снимки, които мъжът ми беше направил на малката в кувьоза! Бях убедена, че това е най-красивото бебе на света (не че сега мнението ми е променено  )  

Когато Тя се роди се разплаках.Видях една малка ,ревяща ,лилава топчица и просто си отдъхнах,че всичко е наред,с нея ,с мен,незнам но,изпитах огромно облекчение....После,като се прибрахме,се чувствах странно-това дете е расло в мен цели  9 месеца! Не го вярвах !Толкова бързо мина всичко,цялата тази бременност ,и сега това дете зависи от мен...Аз съм Майка !
Интересното е,че в началото не изпитвах огромната ,неподправена любов към детето си...Не,че не я обичах..Просот ми беше адски странно.Исках да защитавам това дете и бях постоянно до него,бях като орлица, и с всеки изминал ден опознавах него и себе си,започвах да осъзнавам,че е реално.Започнах да го обожавам,да съм всеотдайна ,да се грижа,да съм любяща,да си играя с него ,да го приспивам...да бъда Майка... и го правех с Любов-искрена и чиста,идваща отвътре.

Невероятно е чувството , когато родиш своята рожба .Аз немога да го опиша, трябва да се изживее Пожелавам го на всяка жена !

Усещането е неповторимо.
Живота който си пазила 9месеца изведнъж се появява пред теб...
...най щастливият момент в живота ми до сега...

Чувствах се доста странно  . Едно човече което е расло в мен, чакала съм го толкова време най-накрая се появи  . Видях я за съвсем кратко време по време на секциото и ми я донесоха няколко часа след това, незнаех какво да я правя, страхувах се да не я нараня, толкова мъничко и нежно създание. Лежеше до мен увита в пелена и само главичката и се виждаше. Не спирах да я целувам и сълзите ми се стичаха по лицето. Най-голямата ми мечта беше станала реалност 

Зарадвах се, казах си " Тя се роди и вече е тук", радвах се на факта, че детето е 'действителност' и веднага започнах с тръшкане на ум добре ли е наистина и как се грижат за нея. Майчинското чувство, отговорно и осъзнато, дойде на третия ден, когато прецених, че аз и детето сме едно и живота ми никога няма да бъде същия, че съм значима, защото детето има нужда от мен.

Неописуемо е 

Не мога да го опиша с думи .
Тава беше най- щастливият ми момент.

Сложиха ми я на корема, погледнахме се в очите и се познахме. Любов от пръв поглед си беше.  

Странно усещане, не бих казала пркрасно. В първия момент един огромен товар се свлече от раменете ми, вече не бях бремна, и вселдващия 100 пъти по - голям падна отгореми - аз съм отговорна за това малко човече до края на живота си. Изпитах ужас!
Но след първите 2 дни у дома...нещата коренно се промениха Да си мама е най- прекрасното чувство на света

ох,мили мами,така ме разчувствахте ,като чета какви са били мислите и рекциите ви след раждането и в момента,когато сте видели своите съкровища,ми става едно такова миличкоо...чак ми се приисква и аз да си имам бебче...даже се хващам напоследък как доста често се замислям,ако имам как ще се грижа за него и т.н.,как гледам с умиление,когато видя майки с колички и бебета....дали пък не ми е време  ...

Много й се зарадвах, но никакви мисли не ми минаха през главата. Само се молех всичко да й е наред. До толкова бяха ме упоили, че нямах възможност и да мисля Но за щастие всичко мина наред, след малко перипети

На мен ми е по-любопитно какво изпитва един татко при първата си среща с бебо.  Питала съм мъжа ми какви мисли са му минавали в началото, при първите му срещи с децата ни, но той си пада малко темерут  и така и не ми е оставил ясно впечатление.

Мъжът ми го видя синчето преди мен! После ми разказа, че бил много развълнуван и чак се разтреперал. Пусна ли го в Аквариума и му позволили да го вземе, но той не смеел да го пипне, толкова много се вълнувал! Каза, че цяла нощ не спал от вълнение.

За жалост моите чувства не бяха така прекрасни. Първото нещо, което видях от сина си бяха сините гривни с номера му и може би краката му. Бях изтощена, ядосана, разочарована... Главата ми беше замотана от упойката (докараха ме до "спешно" секцио  ). Цяла нощ не можах да спя от неприятни чувства. Донесоха ми го на сутринта, рано-рано в 6 или 7 часа. Честно да си кажа почти нищо особено не изпитах, все едно не е моето бебе. Радвах му се, но не така като че е моето бебе, а все едно е друго... много странно чувство...  Много ми беше тъжно, че не изпитах нищо в началото... Сега си мисля, че като нищо може да съм "прехвърлила" бурните си чувства на мъжа ми! 

В първия момент си помислих: Я, какви големи бузи! А казват, че новородените били сбръчкани. 
След това си повтарях: Станах майка, станах майка.. вече съм майка, имам син! Сънувам ли? (през последните седмици постоянно сънувах, че съм родила и изобщо не ме е боляло раждането) Боли ме още тук-таме, значи не сънувам.
А след това, че и досега се чувствам много горда със себе си и много щастлива.

 Ох , и при мен така   След 14 - часово раждане , силно упоена макар и само с епидурална упойка , след доста друга перипетии по време на раждането и неплачещо бебе при излизането , толкова се бях стехнала , че не изпитах абсолютно нищо  Никакви вълнения , никакви най-силни чувства , дори и облекчение не изпитах , а нещо празно , толкова се разочаровах от себе си , че се почувствах най-лошата майка на света . На следващата сутрин обаче , когато ми донесоха най-красивото момченце и казаха че е съвсем здравичко се почивствах толкова лека и някак благословена , че част от от изживяването малко ми се губи . Спомням си , че се взирах с часове в макото личице и си мислех как може нещо толкова съвършено и крехко да е мое и че всъщност не той , а аз имам нужда от него , защото никога повече не бих могла да се отделя от това щастие , никога , никога...Ох , сега като си спомня и плача от умиление...

Бях толкова щастлива(не знам за кое повече - за това че съм я родила, или за това че съм яродила и болките са свършили). Нямах търпение да ми я доведат чак се запритеснявах когато мина повече от час..

Мога да го кажа само с три  думи ВЪЛШЕБНО ВЕЛИКО НЕЗАБРАВИМО и до днес


Пожелавам го на всяка жена ! ! !  И това е нещото за което не съжалявам че съм се родила жена  

Мисли,че всичко преживяно си е струвало,за да видя малкото човече живо и здраво.
И чувства,на най-щастливата жена на света.Станала вече майка  

Много точно казано!Няма по-велик момент от тоя,да си видиш и гушнеш бебчето ,което девет месеца си чакал да се появи на бял свят!!!

Мила, на теб поне ти го донесоха. На мен два дни не ми казваха, че е в кувьоз  , След като можех да ставам вече отивам да я видя и ми го съобщават... Единственото доносено дете в кувьоз 4 кила, нагълтала се с околоплодни води И 6 дни само я гледах... и после 7 дни още в болницата...

Изпитах огромна, огромна любов... Когато бях още върху магарето - изтощена и малко или много дезориентирана, и чух първия плач на бебка, когато я поставиха върху гърдите ми и тя замлъкна и ме погледна с големите си очи, тогава се просълзих... и изпитах благодарност към това малко същество, което вече ми има такова доверие. А любовта е неизмерима с друга любов - тя е любов без условия, любов над всичко. Много е силно всичко...

Ох ,и при мен се получи така Вместо положителни емоции яка уплаха ,бях и с опасност за живота след силен кръвоизлив.След три дни престой в интензивното ме натовариха на една инвалидна количка и ме закараха да си видя детето.Току-що го бяха нахранили и някак си почувствах благодарност ,че са се грижили за него.
Наведох се и го заразглеждах и помислих:"това ли човече си живя толкова време в мен?!".После го погалих по главичката и го целунах няколко пъти и ми направиха забележка да не го местя ,защото току-що е ял и може да повърне.Още помня погледите ни-вперени един в друг ,може да звучи глупаво ,но мисля ,че се разпознахме ,както беше писала една мама.За мен беше много вълнуващ момент ,макар истинските майчински чувства да се появиха по-късно.

В първия момент като видях дъщеря си се разплаках от радост.Чувствах се много странно и не можех да повярвам  че вече съм майка 

Разбирам те напълно. Моята сладурка, макар че беше в кувьоз всякак ме усети и започна много да шава, след като излязах от залата я загледах през стъклото и спря да шава. На следващият ден пак така. Явно има нещо...

Бях притеснена, уплашена и не го чувствах никак близък... Обаче гледай сега как го обожавам!

Почувствах безизмерна любов!:1luvu:

Честно казано в първият момент се почувствах облекчена,че всичко вече е свършило и не ме споходиха кои знае какви възвишени чувства.Че си майка според мен е чувство,което узрява със времето,не се появява мигновенно.