Аз и настоящия ми мъж бяхме студенти, връщахме се от купон, взаимно се крепяхме по пътя... И изведнъж той ме спря, хвана ме за ръцете, погледна ме и попита: Ще се омъжиш ли за мен? Аз веднага казах: "Да" И това беше, развълнувах се, но чак да просълзяване, припадъци не се стигна. Може и от алкохола да е било... Вече 12 години сме заедно.
Темата ми е продиктувана от един разговор с моя роднина, която ми съобщи, че приятелят й й предложил брак. Тя изобщо не се развълнувала, по-скоро се притеснила, уплашила се, готова ли е, не е ли малка още (тя е 25 г), не е ли рано (ходят от 2 години). На края се съгласила, казала: "Да", но днес пък се притеснява, че не е реагирала както трябва и дали това не е знак, че не бива да се жени, че не е влюбена достатъчно.
Вие как реагирахте? Бурно, емоционално или спокойно и разумно, обмисляйки трезво ситуацията? И изобщо начинът по-който възприемаме тази новина критерий ли е за чувствата ?
Темата ми е продиктувана от един разговор с моя роднина, която ми съобщи, че приятелят й й предложил брак. Тя изобщо не се развълнувала, по-скоро се притеснила, уплашила се, готова ли е, не е ли малка още (тя е 25 г), не е ли рано (ходят от 2 години). На края се съгласила, казала: "Да", но днес пък се притеснява, че не е реагирала както трябва и дали това не е знак, че не бива да се жени, че не е влюбена достатъчно.
Вие как реагирахте? Бурно, емоционално или спокойно и разумно, обмисляйки трезво ситуацията? И изобщо начинът по-който възприемаме тази новина критерий ли е за чувствата ?
Мъжът ми стоеше до мен в шок...
С две думи исках ужасно много да се женим, много се зарадвах. Заедно бяхме повече от 6 години и бракът си дойде като естествено развитие на нашата връзка. 
