Бихте ли заминали да живеете в чужбина?

5-та година се питам да замина или не...
Ако замина ще е само заради мъжът мии по-доброто бъдеще на детето ни.
Страх ме е, че ако сега замина вече ще е завинаги, в БГ ще си идваме като гости. А това много ще ме мъчи. Живяла съм в чужбина, последният път в Ямайка бях в ужасна депресия, чувствах се самотна, на края на света без приятели, без някой с който да си изпиеш кафето и поговориш. Вярно има Скайп и мога да поговоря с приятелка от БГ, но при нея ще е нощ, а при мен ден  Освен това след време живота ни ще е толкова различен, че няма да има и какво да си кажем. От 2 години съм в БГ и никъде не ми се тръгва, мъжът ми дори търси нова къща в САЩ, тук работа за него няма, а ако има няма да имаме този стандарти да осигурим възможности за детето си. Само който не е живял извън БГ не знае какво е носталгия, да търсиш подобна позната храна в магазина, да ти се иска да говориш родният си език, да гледаш БГ телевизия...
Имам приятелка която от 7 години е в Португалия и вече й се плаче от носталгия, търси начини да се върне, колкото и трудно да й е тук в началото.
Едно е да отида на почивка за седмица, друго да живея някъде.

Направих своя избор преди 10 години.
Тук ми харесва,живея спокойно,чувствам се добре,е няма хляб без кора.И тук имахме трудности ,но се справихме.
Пътуваме доста често до Бг. така ,че не ми липсват много роднини и приятели.

Не , не бих
Винаги ще бъда чужда, където и да отида.
Тук съм си добре, с близките ми хора, семейство, родители, приятелки...

При определени условия -ДА!

До онези, възмутили се от поста ми:

Сигурна съм, че сте ме разбрали по този начин, защото не ми се пишеше дълъг пост, за да дам точни обяснения. Нямам презрително отношение към хората, расли в малки градчета. Та самият ми мъж е от малък град, който обожавам (и града и съпруга си и хората там, даже повече ми харесва да съм там). Презрителното ми отношение е към хората от всякакви градове, които са се ограничили в ежедневието си до кварталната кръчма и телевизора вкъщи. След това заминават за еди къде си и връщайки се в България с новозакупената си кола започват да ми обясняват как било там, колко съм изостанала аз и т.н. Аз съм попадала на много такива коментари, може би затова съм така надъхана. И понеже това е по-засилено в малкия град затова и изказването ми беше в тази насока.
Колкото до "пръдливата" испанка - това наистина беше прекалено, но го казах с гордостта на българка, на която е омръзнало да слуша коментарите на чужденци, че ние ставаме само за проститутки, крадци и просяци. То не че специално за Испания това не е и донякъде вярно  
Сега за работата - ами погледнете темата  "какви мъже ви привличат" или нещо от сорта беше. Или няма какво да гледате там, отговорете си сами на въпроса "коя работа е престижна?" Естествено, че когато парите не достигат и чистач е добре да си. Но да си затваряме очите и да казваме, че видиш ли няма значение какво работим..това си е чист форумски популизъм и на мен не ми минават тия. Ако ви предложат да сте чистач на блока за 2000лв и служител в офис за 1500лв кое бихте избрали?
И всъщност целия коментар за работата беше, за да наблегна на това, че масата българи-емигранти не блестят с интелектуален труд навън, а с физически. Вторият е донякъде по-добре платен..запитайте се защо? Защото са малко онези, които ще се навият на 45 градуса да зидат тухли. А защо им се е наложило да зидат тухли това вече е съвсееееем отделен въпрос.
Това е от мен.
  

Enti , според мен не трябва да поставяме под общ знаменател хората, които живеят в чужбина. Има такива, които обичат да демонстрират материални придобивки, но това са хората, които и в България да живеят, ще го правят.
Освен това, съществува и такъв момент, че човек, който няма, колкото друг, може да стане особено чувствителен към чуждото имане.
Трудно е да се каже, дали някой би направил нещо преди то да се случи. В различна среда всичко добива друга същност и нашите възприятия към него.
Преди да ни се случи, само можем да си мислим, как ще го приемем. Истината идва след това. Както винаги казвам, има разлика между това да посетиш една страна като турист и да останеш там със знанието, че ще е за дълго.

Много ми е актуална тази тема напоследък... за жалост.

Вече съм го правила, при това когато му беше времето - 1992, бях на 20 год., тогава трудностите се понасят леко. Работих си по професията, научих много във всяко едно отношение, имах много късмет. Върнах се в България 7 години по-късно, защото исках да живея тук и защото мислех, че така е редно. Винаги съм била ревностен защитник на България и съм била убедена, че от нас зависи каква ще си я направим.
Лошото е, че на последък дори и аз вече не си вярвам, че съм права. Чувствам се безсилна. И най-вече ме е страх за детето ми. Страхувам се от непрекъснатите убийства и насилие, отвращавам се от начина по който хората карат коли, ходят по улиците и се блъскат, тъпчат се в градския транспорт, псуват се, ругаят, мразят се... Не виждам как и кога това ще се промени.

И все по-често се замислям отново да замина. Колкото и да ми е неприятно.
Професията ми го позволява, езици знам, семейство и роднини нямам.

Иначе - животът ми тук хич не е лош - дом, работа, всичко е както го искам. Ама какво от това, щом като направя 2 крачки на улицата и ми се доревава.

Не бих

Ние с мъжът ми направихме своя избор преди година. Да, много е трудно, тежко, носталгията мъчи. Бюрокрацията в Бг бледнее пред тукашната, тук сме и винаги ще бъдем чужденци, но това сме избрали.
Все още не съм сигурна дали направихме правилния избор, дали не сбъркахме. Това се питам всеки ден и отговор не намирам все още.
Явно още сме пресни, щом ме мъчат подобни въпроси и да не съм сигурна дали това е нещото което искам.
В едно обаче съм сигурна. Колкото и да е трудно тук, през каквото и да мина, знам, че детето ми ще има едно по-добро бъдеще! Това е единственото, което ме накара да дойда тук, то е и единственото което ме задържа!

Enti, винаги съм казвала и пак ще го кажа. Едно е да отидеш на екскурзия в дадена страна, друго е да я опознаеш с плюсовете и минусите й.
Колкото до големите магазини и обслужването в тях мога да ти кажа, че разликата е огромна! Поне тук, големите магазини нямат нищо общо с нашите фантастико, а за обслужване да не говорим!

Макар 4е  хората , които 4есто пътуват навън не винаги биха се съгласили с това
Бих добавила 4е съ6то има разлика в светоусе6тането на един емигрант в зависимост от времето , което е прекарал навън....По един на ин изглеждат не6тата, първите няколко години, и много  по разли4но след  десет години....

Да, бих заминала, ако знам, че мога да си намеря хубава работа.
Бих заминала с ясното съзнание, че първоначалният период, който не се знае колко точно ще продължи, ще бъде много труден.
Бих заминала, давайки си сметка, че тук оставям родители, роднини, приятели и че ще ме мъчи носталгията...
Но...българската реалност започва да ми идва в повече - двойният стандарт, агресията по улиците и пътищата, простотията на голяма част от хората и т.н.
И не на последно място, държавата-мащеха, която мрази децата си...

Аз бих заминала сприятеля ми. Очаквам по-добри условия за работа в чужбина ,а не тук.Много роднини и приятели вече са навън...напоследък много се замислям кога да направя  и аз тази крачка.А човека до мен ме подкрепя напълно.

Не бих. Самата мисъл че съм на чуждо място, без близките си, без приятелите ме плаши.Не  че в България много ми харесва, но усещам че мястото ми е тук и никъде другаде.Развам се че и мъжът ми мисли като мен.

аз бих заминала

Не бих
мъжът ми е в чужбина вече 5 години (идва си в БГ за по няколко месеца)
Аз отидох на проучвателен престой за 3 месеца, сле това ходих  още 2 пъти за по един месец и съм категорична, че чуждата страна не е за мен - чувствах се като дърво без корен (а и не съм на мнение, че няма срамна работа - все пак повече от 80 % от живота на човек минава в работа )
А относно постинга на предходна съфорумка за бг общността в странство - тя е напълно права - нагледах се на хора, емигрирали в чужбина, които в БГ до София са идвали 1-2 пъти в живота си - гледката е трагична (когато видиш прости хора с много пари) -