Когато детето, вече си е у дома. Преживявания при РОДИТЕЛИТЕ на ОСИНОВЕНИ деца

За мен най-трудно и до днес /повече от 4 години от Нашия Ден Първи/ е да приема определянето на родилката като майка, пък било то и биологична. И определянето на непознати за моите деца хора като родители, пък било то и биологични.
Не ми е оставало време да мисля дали ще съм добра майка. Предполагам, че професионалната подготовка и опита ми много ми помагаха. За мен лично не беше трудно да се справям. Само безсънието беше ужасяващ проблем. И сега от позицията на изминалото време си мисля, че адреналинът ми е бил като на Еверест, защото бях като че заредена с огромно количество енергия. Бях като натъпкана с анаболи. Сякаш не усещах умора, само знаех че много ми се спи.
Убийствено беше чувството на ревност, което изпитвах спрямо децата. Имаше период, в който направо мразех мъжа си, защото децата /особено едното/ го чакаше с нетърпение да се върне от работа и му се радваше повече отколкото на мен. Исках любовта им само за себе си. И грижите. Къпех ги сама, за да им се радвам само аз. Добре, че мъжа ми ме изтърпя и този безумен период трая около 2 месеца.
Приспивах децата и ги редувах да спят върху мен, до сърцето ми. Медитирах сякаш с тях и се опитвах да им предам своето щастие, да почувстват любовта, да запомнят пулса ми, да се почувстват очаквани. Изпълвах съзнанието си с обич и ги "потапях" в любовта си. Влизах в ритъма на тяхното дишане и дишахме заедно. Сякаш се опитвах да им дам нова утробна памет - на чакани , мечтани и обичани. И сега вечер преди да си легна сядам на пода между двете легла и мислено запълвам стаята им със сигурност, любов, закрила и щастие.
Забел. Не съм освидетелствана, защото измамих комисията. Всъщност занимавала съм се с йога и вярвам в нещата, които правя.

Страхотна тема (както и останалите между другото)! Включвам се и аз в този форум и се надявам скоро да мога да пиша, а не само да попивам всяка ваша дума , тъй като доклада ни е готов и се надявам до 10 дни да сме вписани.Страхотни сте и от сега много ви благодаря!

Незнайно защо поизоставихме тази интересна тема. За първите ни преживявание като родители. Аз ще споделя своите.
Няколко дни преди и няколко след като се взехме от дома не можех да се храня. От тогава до сега (7 месеца) съм свалила 11 кг. Явно от стрес. Първите дни изпитвах неописуем страх. Леле, с какво се захванах! Как ще се справя! Страх как като останем сами без баба ще я опазя жива и здрава. Страх да не се задави докато я храня (беше се случвало в дома), страх да не се удари, страх да не падне. Страшни сценарии се разиграваха в главата ми и първите дни бях като сянка след нея. Само да мръдне и аз след нея. Нощно време не съм спала с часове (докато съня ме пребори), за да следя дали диша. По време на следобедния сън ходих през 2 мин. в спалнята да я наглеждам. Луда работа...за това и нямах време да се храня.
Дните минаваха и аз постепенно свиквах с ежедневните грижи, с това че няма нищо страшно и ако внимавам достатъчно (не перкалено) всичко ще е наред. С други думи натрупах стаж. През този период имах чувството, че ако сгреша някъде, ще дойдат да ми я вземат. Имах чувството, че дължа отчет на някой, за детото което са ми дали да отглеждам. Много глупаво звучи, но в началото нямах усещането, че край, това е, аз съм  "последна инстанция" за детето. С течение на времето това чувство постепенно изчезна. В самото начало основното и водещо беше - да е жива и здрава, пък после ще мисля за останалото.
Този страх  не ме е напуснал и днес, явно дакато съм жива ще го има. Но се научих да го контролирам.

Хем бях много щастлива, хем в главата ми непрекъснато светеше една червена лампичка "не се разсейвай много, концентрирай се, внимавай!". След първите 3 седмици, когато вече останахме сами и когато видях, че се справям добре, дойде и увереността ми на родител. Сега съм много по-подготвена да се справям с грижите и страха си за НЕЯ. Просто ми трябваше време, както и при другите мами предполагам.

Нарочно не се включвах, чаках да ми дойде смелостта за самопризнания.

Никакъв страх не съм изпитвала и изобщо не отслабнах, а толкова се надявах  .
Просто не можех да го понасям и не го исках. За всичките проблеми ми беше виновен фактът, че не съм го родила. Непрекъснато се тръшкаше и ревеше ако не му се угоди. Имахме случай да се тръшка един час и да реве, защото режех картофи, той поиска да му дам суров картоф и аз не му дадох. И просто не разбираше като му обяснявах, че картофите трябва първо да се сготвят, той си ревеше и се тръшкаше.
Не исках да си лягам, защото щеше да дойде сутринта и да трябва да съм с него. За първи път останахме само двамата на петата седмица от идването му в нас и ако в понеделник бях добре, то в петък исках вече да го убия, даже веднъж толкова ме беше вбесил, че го попитах иска ли да го върна откъдето е дошъл, толкова жално ме погледна, че ми идваше да се хвърля през балкона. Бях абсолютно неподготвена психически за това, което ми се случи. И се чувствах ужасно виновна, бях най-лошата майка на света. Никой не се е държал така с детето както аз тогава.

Трябваше да минат 4 месеца, за да вляза в релси и да се окопитя. И сега ме ядосва, но го обичам повече от всичко на света.

Ха, а питаш ли се защо всички съветват - "Никога не му казвайте, че ще го върнете?". Аз дълго време се питах - защо по дяволите съветват, а не кажат - може да ви се прииска да му го кажете, може да ви се прииска да го върнете - нормално е, човешко е, после ще съжалявате, че сте го помислили, ще дойде момента, в който ще го обичате повече от всичко на света. Но може би няма да е в началото.
Бях ужасна майка, ужасна - толкова го искахме, толкова го чакахме, толкова се борихме за него и ето - той е у нас, тук е, но той не е ТОЙ.
Месеци наред се чувствах като Кудку, е не ми е идвало да се хвърля от балкона, щото бях бременна  .
Вчера обаче моят синковец ми каза "Мамо, ти си ми майка ето тука, в сърцето!". Разплака ме  .
Ще пиша по тази тема много, просто все не ми остава време от болести на децата.

Пич си ти, пич!
Дано те прочете някой, който има нужда.... и акъл и сърце  да те разбере   

П.С
аз слава богу никога се съм имала и една секунда съмнение или съжаление за решението ни... а сега ако знаете как съм изплИскала легена по него.... жалка работа ви казвам

Много ме беше срам. Никой не беше споделял такова нещо тук. Всички бяха всеотдайни, заспиваха си с децата, проверяваха ги по сто пъти дали са завити, а мен ме беше страх да вляза в стаята му, докато спи, защото ще се събуди и пак ще ме тероризира и стъпвах на пръсти, не смеех да доближа вратата на стаята му. Защото това си беше терор. Един ден просто си дадох сметка, че ме е страх дори да дишам, докато спи, защото ще се събуди, а часовете, в които спеше бяха единствените часове на спокойствие. А той не спеше никак много. Дадох сметка, че ме е страх от НЕГО и му се вбесих, направо го ненавиждах за това, което правеше с мен, че голям човек го е страх от един ревящ пикльо. Баща му изпитваше същото, междувпрочем, много сме говорили за това с него.

Смелост ми даде едва три месеца, след като станах майка, постът на една жена, писала анонимно, Мила2002 мисля, че беше. Тя споделяше същото и аз някак се успокоих и около месец след това намерих смелост да споделя какво ме тормози за първи път. Като го споделих и ми олекна, срещнах разбиране и някак се успокоих и нещата тръгнаха от само себе си да се оправят. Явно съм имала нужда да споделя с други майки, споделянето с мъжа ми не ми е било достатъчно.

Абе, Кудку, не е баш така, но явно докато не дойде реалната ситуация, препускаме по редовете на написаното, без да проумяваме какво точно пише.

Защо мислиш писах за проблемите с децата ни? Да де, ама аз нямах точно предвид като проблеми: смуче си пръста, не иска на гърне и т.н.
Защо превеждах изровени с много мъка статии, където някой/някоя е дръзнал/а да сподели това странно едновременно състояние: искал си го, искаш го, а после... цялото ти същество го отхвърля, мразиш се, срам те е, вината те изяжда, стараеш се и това те отблъсква още повече... и така, докато някой ден... се събудиш и не усетиш да те залива онова чувство - топлото, докато не погледнеш в някоя съвсем нормална ситуация и не усетиш, че преливаш от любов и нежност към това човече...

Надали всеки го преживява, но някои го преживяват. Исках да говорим за това, без маска, без срам.

Разбира се, че когато детето е по-голямо, има много фактори, които подпомагат това отхвърляне. Не много голямо, точно в онази възраст, когато вече не е бебе, но не е и човек, с когото можеш да получиш съзнателна обратна връзка. Кофти, нали? И на тях им е кофти, но те прощават лесно. Ние се самоизяждаме от вини...

Ами, аз Ирина я приех като мисия. Звучи сухо, лишено от чувство. Така си беше. Аз се борих за и със това дете маса време. И има още. Тя е като черна дупка, поглъща всичко, което мога да й дам и иска още. Никога не й стига. Кой знае дали някога ще й стигне, но друго исках да кажа: Не, не ми трепна, когато я видях. Тя ме изпи буквално и преносно. Имало е моменти, когато исках да избягам от нея... Първите две седмици бях в ступор, обслужвах я, но имах чувството, че я гледам зад стъкло... Дали я обичам и кога се е случило? Не помня кога. Знам, че сърцето ми понякога ще се пръсне от обич към това дете. Мисията, черната дупка, моята карма...

Валентина... беше като маймунче. Но в момента, в който я сложиха в ръцете ми... започнах да я люлея, сякаш винаги сме били заедно. Моето бебе... Не можех да дишам, ако не я видя един ден... И дойде заветния ден. Мама и бебе у дома, заедно. Валентина дава, тя не иска нищо. Грее и зарежда всеки, който я погледне. Тя излъчва радост. Това хлапе е самата благодат! И тази спонтанна любов, ще си кажете е протекла безоблачно?
Да, да...
Отхвърлях това дете по-яростно и от Ирина. По-дълго, по-тежко.

Просто имах в помощ миналият опит. Оставих се на нещата и станах наблюдател на себе си. Защото знаех, че всичко е въпрос на време. Колкото, толкова.

Различни сме и минаваме по различен път до това да станем майки на децата си. Но, ако за някои от нас, пътешествието не е така романтично, то не значи, че пътят е грешен.
Може и да греша, но мисля, че ако се противопоставяме на тези емоции, ако се потопим в срам и вина, ако се затворим в себе си и започнем да подлагаме на съмнение способността си да заобичаме тези деца, то тогава без да искаме, излагаме на риск връзката ни.
Любовта е странно нещо.
Понякога идва ей така, без усилия, понякога се ражда с времето, в съвместния опит, в болката, ако щете... Коя е по-истинска, по-силна, по-трайна... надали можем да решим. Дали е и нужно?
Но идва, идва. Стига да престанем да я търсим насила. 

Връщам се 4 години назад....

След 11 години опити да си направим дете, най-после го получаваме наготово 2-годишно (отгледано, както каза кумата ни). Взехме го от Дома и тръгнахме към София (400 км). Нямахме столче - постлах му едно чаршафче и го сложих да спи на задната седалка, защото току-що беше обядвал и така пишеше в режима му. Да ама не - не иска да спи. Шашнах се - как така няма да спи. Трябва!!!! А той - кокори се, надига се, любопитно му е. Пак поглеждам литературата - опасно е за не се обезводнят децата. Вадя шишето със сока (надлежно приготен от мен пресен натурален сок) и една сламка - детето не знае какво да прави със сламката. Спираме - търсим чаши... Като минахме около 200 километра детето стана супер неспокойно. По някое време ококори очи и леко побледня. Аз - шаш! След 2 минути се разнесе ухание и се разбра - господинът напълнил памперса. Оправихме се с памперса, пийна още малко сокче и... заспа. Събуди се в София. Тогава живеехме на един голям булевард и при слизането от колата детето преживя още един ужас - порция шум, мръсен въздух и постоянно движение на коли. Вкопчи се в мен и затвори очи, демек предаде се на съдбата си.
В къщи сме си вече... Изсипват се около 10-тина напълно непознати за него хора - представят му се като баби, дядовци, лели, братовчеди и т.н. Ваньо се държа мъжки. Даже когато сестра ми нахока племенника за нещо и малкият му завъртя пръст: "Аааа!"
Нощ първа - Ваньо заспива почти веднага след вечерята, аз - дежурна да гледам дали диша, дали се е отвил, дали ще се разплаче. Задрямвам към 6 часа, в 6,30 ме буди мен и детето часовникът, защото в режима пише, че става в 6,30. Правя попара, закусваме с апетит (той де, аз не се сещам за ядене в този момент). Изчаквам да се постопли времето, следя кога да го сложа на гърне, кога да му дам да пие... режим гледам. В 10 го извеждам на разходка. На вратата на входа не иска да излезе и да се включи в софийската лудница. изнасям го и отиваме в градинката. Час и половина детето стои с топка в ръце и гледа в ступор останалите деца.........

На третия ден сложих режима в специалната папка и започнах аз да си създавам наши си режими. И на двамата много ни хареса.

Честно да си призная в първите дни най-много ме вълнуваше дали много си личи произходът му, ще забележат ли и какви ще са коментарите (знаехме само моето и на съпруга ми семействата в най-тесен кръг). Същото беше и с Албена. Когато за първи път я съблякох да я къпя, телцето й ми се видя много грозно и някак си сиво. Оказа се, че кожичката й е просто захабена, особено на свивките. Няколко хубави бани и едно френско кремче (както казва Ваньо) направиха чудеса. Колкото и да си мислех, че съм подготвена и премислила всичко, не беше съвсем така. В ушите ми постоянно кънтяха думите на едни наши приятели: "Внимавайте да не ви пробутат цигане!" и се чудех как ще ги приемат. И при двете деца тези терзания преминаха за около месец. Такова щастие лъхаше от мен когато представях децата си, че никой не посмя  да направи никакъв коментар пред нас и като че ли от това добих смелост. После дочух за такива зад гърба ни, но това вече беше без значение. Излишно е да казвам, че сега в моите очи по-красиво момиченце от нея няма, същото се отнася и за момченцата - моето си е Иван.

Не, при мен не е имало отхвърляне, в началото бях много объркана, докато си създадох новия режим, новия начин на живот. Имаше много страх как ще се справя с обслужването, как да обезопася къщата, как да го предпазя от неволно нараняване (за Ваньо най-вече, защото с Албена бях вече "дялан камък"). Майчинските чувства в цялата си сила не се появиха веднага, но много естествено си ме изпълниха и всичко си дойде на място.
Сега вече не мога да си представя живота без точно тези 2 деца, моите деца.

За мен отхвърлянето "отнесе" мъжа ми. Трябваха ми години, докато се зарадвам истински, че децата го обичат. Сега играят по мъжки и аз едва се сдържам да не се пъхна при тях в стаята. И ми е кофти, че се забавляват. С мен не се забавляват така...

Интересна и полезна тема!
Спомням си, че първата ми мисъл, като дойде у дома, беше - леле, вече нищо няма да е същото. Изведнъж ми стана мъчно за всички дни, прекарани двамата със съпруга ми. Че няма да можем да си ходим там, където искаме, да правим, каквото искаме... Ей такива едни. Не че съжалявах за избора си.
Имаше момент, когато ревнувах от мъжа ми: викам си, брей, уж не беше кой знае колко ентусиазиран за това дете, пък виж го сега какъв е татко. След време, когато сме си говорили с мъжа ми, той пък си е мислел същото за мен...
Уж бях доста подготвена, а пак се оказах неадекватна в началото - добре, че беше свекърва ми първата седмица да ми помогне. Изпълнявах всичко като машина и се наблюдавах отстрани. Чувствах се странно и чуждо, че съм майка. Детето го харесвах, даже много, гушках го, говорех му, ама на, все от сорта "ой на леля юнака", "на леля момчето" или нещо такова. Много трудно ми беше да се възприема като майка. Толкова бях свикнала, че съм все леля, та и на него така му говорех. Приемах го за свое, чувствах, че започвам да го обичам, но отказвах да се приема за негова майка. При мен любовта към детето дойде по-бързо, отколкото усещането, че съм майка. В началото също много си мислех за неговата билогична майка - но никаква ревност или страх или нещо такова към нея. Просто си мислех за нея като за майка му. Повтарях си името й, опитвах се да си представя как изглежда, чудех се какво ли прави, не мисли ли за него. Имах желание дори да я видя. Разбира се, след време всичко това изчезна, сега се усещам и възприемам за пълноценна майка, но тогава...Тогава, в този период стигнах до извода, че майка не се става изведнъж, а постепенно, че и на майчинската любов също трябва да се научиш.

Предложение към модератор - моля фиксирайте тази тема и темата за първият месец на децата в къщи за помощ на новине паникьосани родители, които не знаят от къде да започнат, макар че те така или иначе ще изчетат всичко и то по няколко пъти. И благодаря предварително на всички които пишат тук!

Zdraveite bih iskala da spodelja nechto sas vas tova e 4e az imam biologi4na dachterja na 14 godini i iskam da osinovja edno detenze. Skoro chte si podam dokumentite. Koeto se pitam e dali chte go obi4am kato moita dachterja zachtoto ako ne e taka chte mi se narani sarzeto njama da moga da go prejiveja. Dachterja mi i tja edva 4aka da doide deteto. I tja kato goljam 4ovek mi kazva da maiko razbira se 4e chte go obi4ach kato men ta to mi stava brat4e ili sestri4e ne moga da izdarjam ve4e iskame da stane za edin den. Kak mislite vie moje bi chteche da e drugo i ako dachterja mi beche osinovena no neja sam ja rajdala, sega ne moga pove4e i za tova kopneem za ochte edno sazdanie. Pozdravi.

Ще го обичаш точно толкова колкото другото си дете 

Как превъртяхте времето назад.Така далечно ми се струва,въпреки,че са само 2 години.
Замислих се,че тогава нищо не знаех за гледането на деца.Не се и интересувах.Грях ми е на душата,но не бях от всеотдайните жени радващи се на малки дечица......ама се прикривах,защото ми се струваше неестествено.
След подаване на документите не ме "тресеше" ,кога ще се обадят за моето дете.Знаех,че то ще дойде и се уповавах на Бог.Когато я видях нито ме прониза,нито ме разтресе.Мъж ми каза -тя ще е,аз се съгласих.Мозъка ми бе парализиран.Не можех да разсъждавам или мисля нормално.Все си спомням,колко тъпо се изцепих на сестрата в дома,когато и сваляше памперса и демонстрираше подмяната му:
-Извинете,а как се монтира?-това от 30 и кусур годишна жена.
В началото даже и не осъзнах отговорността,затова и не придирях,че нямаше даже кой да помогне в къпането.Нали съм Джаста Праста- " тебе не ти требе жокер-ю кен ду е".
Май този няколко седмичен ступор ме спаси.А тя милата бе,като черно огледало.Ти се опитваш да пратиш любов,ама не ти се приема.Уж външно всичко нормално,но никак не е естествено малко детенце да ти блъска ръцете щом се опиташ да го прегърнеш.Уж си се смее,а очите,като на дърто....сякаш е живяло,живяло...(простете за израза,но това ме смрази в началото-очичките му....сякаш бяха черни камъчета)
  Ревността не закъсня.Малката мре за баща си.Аз съм,като фон...обслужващ персонал.Май недораслата ми душа търсеше благодарност за делата си.Що аджеба, го обича повече,когато аз се грижа всеотдайно?!И това надраснах-"вдянах",че родителството е нещо много повече-истинската любов не търси отплата,даваш,не за да получиш.То се "лее" от душата.
Грях ми е на душата,но когато се разболя за първи път се зарадвах-детето ми за първи път сгуши главица в скута ми и позволи да я целуна и прегърна.Нищо,че от температурата бе отпаднала и не се противеше.Наслаждавах се на минутите преди лекарството да подейства.
Бе минала цяла година без да позволи докосване или целувка,но аз бях търпелива.Знаех,че рано или късно обсадената с любов крепост ще падне.Тя определяше правилата,тя ръководеше играта.
Истински щастлива се почувствах в деня,в който милейди се разлигави и затъркаля по земята глезейки се.Сигурното,щастливо дете "врътка фасони".Значи милата вече се стабилизира в дома си.
В първия месец имах случка,която доста разклати убеденоста ми в собствените качества на майка.Внезапно детето се разплаква и после започва да пищи.Отхвърлих глада,защото бе яла преди по малко от 2 часа.Бре памперс сменям,ха водичка,после песничка.То пищи ли пищи милото.Реших в Спешния да я водя.За последно реших да я пробвам с малко бисквитка,че като я захапа душичката.....смърка си сополките и гризка с 4 зъба.Огладняла момата бързо(в началото нямаше насита).Тогава аз ревнах.Отидох в спалнята да не ме вижда, рева и сама себе си обиждам-как може да съм такова животно,див звяр да бях нямаше така нямаше да си мъча детето."Нахраних" си се по докерски и мирясах.
Ама се уча да съм майка.Малката ме води,аз смирено я следвам.Нали съм и майчица- търпелива и прощаваща е с мен.

 Аnouk, добере дошла    и не се притеснявай излишно мила! Ще си обичаш и двете дечица. Само се въоръжи с търпение! Ще ти трябва най-напред за времето до идването на детето, а след това докато се адаптирате един към друг в новата ситуация. Много ми се ще да ти кажа, че ще чакате кратко, но за съжаление не е така. Ние също имаме вече 2 деца и 3-то ни ще е осиновено, но макар и претенциите ни за детенцето да не са големи, писмото за среща не идва вече почти 2 г. От няколко Агенции вече ми казаха, че щом вече имаме дете/а, не ни броят в графата "Крайно нуждаещи се" и ще си почакаме повечко.
А съм сигурна, че каката много ще ти помага и ще бъде грижовна към мъничето.
(и ... може ли на Кирилица следващия постинг )

Иланг-иланг       

Кудку  Е, добре, да си кажа и аз, че ме мъчи гузна съвест.
Това, което споделяш не ми е чак толкова чуждо. Не в такава степен, но все пак след първоначалния страх едно гадничко усещане се загнезди в мен. Живота ми се беше променил завинаги и напълно и не бях сигурна дали новия ми"живот" ми харесва. Понякога ужасно много ми се искаше всичко да си е постарому и копнеех за малко спокойствие, поне мъничко. Понякога не ми се е прибирало след работа (да сменя детегледачката). И понякога съм си го "изкарвала на нея", съзнавайки колко не съм права. Нещата между нас и до днес не са безоблачни, обичаме се много, но все още работим за постигане на "сходство в характерите". Не знам дали в крайна сметка от мен ще излезе добра майка, но я обичам повече от всичко и всички на света.  Не бих променила избора, който направих. 

Хубава тема. Пиша много рядко, защото наистина нямам време, но това е важно и мисля, би могло да е наистина в помощ.

Пристъпих към осиновяването с увереност, че имам представа от гледане на дете, и огромно количество обич. Работих до последно, спешно ремонтирах къщата и след това я търках до изнемога до часа на взимането му. Бях невероятно изморена физически и психически, когато го взех.
Харесвах го от самото начало, нямаше нито йота неприемане, странното бе само на моменти, когато за малко се спирах (той примерно заспива) се появяваше някакъв странен поглед в мен „отстрани”, нещо оценъчно – „какви прекрасни очи и мигли, а формата на лицето е на татко и на него прилича, не мога да разбера устата или нослето не ми харесват толкова, не, не  всичко е удивително…” На моменти не можех даже да играя с него адекватно – аз „зяпах” в захлас Анди с отворена уста… Не можех да отделя поглед. Главата ми бе като натъпкана с памук, не можех да спя, не можех да ям, все нещо вършех (което е нормално с малко дете), но аз вършех и ненужното, емоциите бяха необичайно за мен притъпени. Не че сега не се заглеждам по него, но то е друго, то не е отстрани, с всяка своя частица усещам – мой е, любим е…

Моят син не плачеше, моето дете се смееше и закачаше – това бе неговият начин да се бори. Моето момче е изключително любопитно (това при него преобладава над страха, а и обича да играе адреналина), та той не ме гледаше, той гледаше другите. Не се гушкаше, държеше (и сега държи) всичко той да пипне. Аз бях в безтегловност и синът ми го чувстваше. Аз бях средството да се стигне до храната, предмета, цветето и т.н. Но той грейваше (и това бе взаимно), щом видеше сестра ми, майка ми, племенницата даже… Те го заслужават, а освен това бяха по-спокойни… Не съм мислила, че ще изпитам такова отчаяние от себе си (като майка) и такава черна ревност… Слава Богу ревността отмина, чак ми е смешно и съм толкова благодарна на невероятните жени до мен – сестра ми и майка ми, и… още се уча да съм добра майка.

Още помня с какво учудване-замиране реагира, когато нежно и бавно го погалих по лицето – той не знаеше какво е ласка, нежен допир….

Имахме  мека адаптация (не знам какво му е струвало в действителност, но се разплака само при първата ванаичка, а после бързо свикна с хубавото) . Ядяхме всичко и в огромни количества, мълниеносно премина на храна за възрастни, радваше се на разходките, закачаше всеки срещнат на улицата. Имаше само ограничение на гостите в къщи. Исках да свикне, да има някаква константност в целия този нов хаос, в който го потопих. В началото имахме само два проблема. Бе ужас да го преоблечеш, щом се окажеше голичък започваше едно въртене.. добре, че бе лято. Това продължи дълго, та чак и досега. Слава богу сега по-често се облича сам (освен когато не закъсняваме за детска градина).
Вторият бе по-тежък. След първата седмица у дома, дали нещо го болеше, дали му бе много информацията, дали растяха зъбки, но няколко пъти нощем на сън започваше луд рев с гърчене и извиване. Боже, не дава да го гушнеш, бута те и пищи, гърчи се и така докато се умори. Бре чудех се, търпях, бях в отчаяние от своята безпомощност! Но не мога да го оставя така да се мъчи, а помощ не е научен да приема... Една нощ, като го грабнах, светнах лампата, съблякох го и го гушнах – хайде в банята. Седим двамата голи, поливам го, говоря му, гушкам го, а той от изненада млъкна, после се заслуша и се гушна… Оттогава нямаме тези нощни истерични пристъпи.
Доста по-късно след 7-8 месеца се научи на плаче, когато падне и го заболи или е обиден…
Сега, за мой срам, спи при мен – сънува ужаси и се буди и търси помощ „мамо пак сънувам ужас” и мама духа на челото и му разказва как се сипе пясъчето, а вълната прави шшу-у-у – синът ми обожава морето.

След няколко месеца ще станат пет години, откакто сме заедно. Не ми е толкова замаяна главата, но не съм спокойната майка, която си представях, че ще бъда. Сега ме тревожи неговата болезнена привързаност - ох тя е взаимна – сърцето ме боли като съм много до късно на работа, но мисля, че за мен това е нормално. Но неговата – вече ще стане на 6 – дали не е от „първичната рана”? дали не съм го разглезила?   Ето и някои негови снимки от различни периоди – първите са месец след като сме се поохранили при мама (иначе беше много слабичък и малък), последните не са най-последни, но това имам на компютъра в работата…Дано съм успяла да ги прикача.  Стана дълго – но нямам време да редактирам…
Желая успех на всички майки и татковци, дано адаптацията ви е лека като моята!

http://www.snimka.bg/album_organize.php?album_id=96097

http://www.snimka.bg/my_albums.php?album_id=96097
Дано сега съм успяла

Заповядай
http://www.snimka.bg/album.php?album_id=96097
Сладур ти е синът, да ти е жив и здрав

 

Благодаря Фоксче за помощта!

Ira, помня Анди от срещата в Стара Загора... Колко е пораснал! Да ти е жив и здрав   

Анди е като грейнало слънце! 

 
Ама прекрасен е просто вече порастналият Анди!

http://www.youtube.com/watch?v=Ebz_W6oeH1I&NR=1

Искам да ви поздравя с песента на Алла Пугачова "Приглашение на закат". За мен тези думи носят някакво невероятно усещане. Закат в смисъл завинаги, до края... И като че болката за липсата на изгрева с децата ми е някак по-маловажна от другото - от всяка минута, всяка усмивка, всяка сълза до залеза ... и след него.

Izvinjavam se mnogo, che pisha na latiniza, no njamam vreme (pisha ot rabotata, obedna pochivka), a imam edin problem.

Vijdam che i pri drugite ne e bilo lesno. I pri nas beshe neobhodima izvestna adaptazia. Mislech si, che sum podgotnena, no realnostta beshe druga. I bezsunni noshti imashe (za mene) i trushkane i pistene (kogato ne uspeeshe da se naloji) dokato ustanovichme osnovnite granici,  kakvo e rasresheno i kakvo ne. Sviknahme i s vseki den si ja obichame vse poveche. Dushterja ni (3 godini i 2 meseza) e ot 5 meseza pri nas i mislja che vsichko e normalno, no ima njakoi neshta, koito mi prechat.

Dushterja ni ni kasva mama i tati i na momenti e mnogo ljubveobilna i obichliva, no na njakolko puti ostanah kato poljana sus studena voda. Vchera se pribiram ot rabota, vijdam dushterja si da igrae s njakolo deza na ulicata, spuskam se i ja vikam - vuobshte ne dojde, pogledna me i pobjagna na drugata strana! Stana mi mnogo tejko. Znam che sigurno i e po-interesno s dezata, no vse pak...
Obiknovenno e mnogo mila kum vusrastnite, ticha kum vsichki da gi pozdravjava. Ne daj boje da vidi che njakoj jade neshto, otiva i edva li ne si prosi! Vse edno, che v kushit nishto ne i davame! Mnogo nelovki situatii. A v kushti si ima vsichko, banani kolkoto si iska, schokolad ili drugi vkusotii  (s mjarka) vseki den, no ne - navun chujdia banan e mnogo po-vkusen!

Na momenti mnogo me e strah, che njakoi moje da ja preluje i da ja otvleche.  Hora vsjakakvi. Prijatelkata mi (sozialna rabotnichka) mi kazva, che tozi inters kum vseki i vsichki e tipichna za dezata ot domovete i shte trae pone polovinata ot prestoja na deteto v doma, toest okolo godina i polovina. Tova mi se struva strashno dulgo. Pri vas kak beshe, kolko vreme produlji tozi period?

Blagodarja za otgovorite!

При нас беше абсолютно същото. И мен ме беше страх, затова много се постарах да го науча да не взима нищо от непознати и да не тръгва след тях. Беше много трудно, но с много говорене, примери от детски филми /Снежанка взе ябълката от непознатата старица и виж какво й се случи/ стана. Отне ми около 9-10 месеца интензивно напомняне.
А за другото - ами той моя беше тръгнал да си избира друга майка, така че знам, как боли. Както съм казвала и в други теми - поне съм подготвена за пубертета  .
Ще мине, ще свикне, тези неща ще стават все по-малко и все по-нарядко, време трябва. Мога да споделя, че сега - една година и половина след като го взехме, той е почти като другите деца в отношението си към семейството си. Е, има още какво да ми се иска да се подобри, но детето направи такъв скок за толкова кратък период.
И не на последно място - не забравяй, че до преди пет месеца нейното семейство са били 20-25 деца и 5-6 лелички, които се сменят да ги гледат. Тя няма идея, какво е семейство, така както ти я имаш. Ще трябва да я учиш. Вярно че е странно да учиш детето си на нещо на вид толкова очевадно, но очевадно за нас.
Успех и да пишеш пак 

7-8 месеца отне. Не се притеснявай, нормално е. И мен искаше да ме сменя преди два месеца. На мен даже вече ми казва, че не ме обича като не му угодя, обаче хич не ме и трогва, даже ми е смешно. С времето и детето се очовечава, и ти ще спреш да се впрягаш на тези неща. Най-гадното е погледът и отношението - като към чужд човек, на мен това ми действаше най-зле. Имай търпение още 3-4 месеца   

Дима 61 колкото и да мислим ,че сме готови излиза ,че не сме .Адаптацията е различна при всеки, като време поведение общуване.Това е моят разказ така постъпих аз ако с нещо ще ти помогне прочети го:http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=371241.msg10125319#msg10125319
Бъди повече време с детето си ,играйте заедно ,говори с нея обяснявай .Когато вземе да се тръшка и ти се потръшкай има ефект гледат те учудено и забравят за какво са се тръшкали.
Чети темите ще ти помогне споделеното от мамите тук, на мен ми помогна ,но нямам време да пиша.

Този "номер" работи- и аз го практикувам: имитирам Я, когато е във фаза: " извън контрол/не знае какво прави!". Гледа ме сепната и изумено,    след което почва да се кикоти от сърце до прививане на две и... тръшкането забравено!

Това с имитацията наистина работи, но при нас и при двете деца най-сигурното лекарство срещу тръшкането е пълното безразличие от наша страна. Даже излизам от стаята най-демонстративно ако тръшкането се практикува на безопасно за нараняване място.

Колкото до доверието към чуждите хора - до дете е. Албена се доверява на чужди хора избирателно, ако си ги хареса, но обикновено се вкопчва в мен когато отидем някъде, където не познава никого. Трудно се отпуска, а с някои хора въобще не иска да общува. Определено има страх от хора в бели престилки.  Иван и до ден днешен се доверява на всеки срещнат. Говори с всеки, който се опита да го заговори и приема неща от напълно непознати хора. Колкото и да си говорим на тази тема все още го прави понякога. Това много ме притеснава и винаги съм нащрек по градинките. Най-вече взима от децата храна - хрупалки, гризикни, чипс, бонбонки и т.н. Аз не обичам децата да ядат по градинките такива неща, защото ръцете им винаги са много мръсни, само вода и сокове купувам, обаче почти всички майки купуват и хранителни забавки. С мноооого приказки обаче имаме все пак някакъв напредък.

А при нас имитацията изобщо не работи - и при двамата. Само тръшкането става масово - тръшкаме се тримата. При големия вече работи говоренето, а при малката - безразличието.

Да успокоя всички, при нас нищо не работи.

При нас това помага (понякога)
Откъс от: "Как да говорим с осиновени деца" от Рене Bолф (на холандски език), 2004, с. 113 -115


Малките деца, особено осиновените, не са в състояние да опишат с думи страховете си, яда си и други силни емоции. Ако успеете да опишете вместо детето какви са според вас неговите чувства, желания и мисли, това ще му даде чувството, че го разбирате. В много случаи ще му подейства успокояващо.
Става дума за следното: все едно, че поставяте надписи (субтитри) под действията и реакциите на детето си. (стъпка1). Започвате винаги в ти-форма:
- кажете какво прави детето (рисуваш с новите моливи)
- кажете какво чувства (сърдит си много, защото...)
- кажете какво иска (искаш още малко да...)
- кажете какво мисли (сигурно си мислиш...)

Научете се постепенно на тези стъпки. Почнете с просто описание (неутрално, без въпроси) на поведението на детето:
- строиш кула. или
- слагаш кубчето отгоре. Сигурно ще стане кула.
- изяде си яденето. или (тук и сега):
-хапваш последната хапка. няма вече.
- тъжен си, защото искаш още една бисквитка. или:
- уплаши се от този балон. Много силно гръмна - бум!

Ако има други братчета и сестричета, включете и тях " в кръга" на разговора, така че и другото дете да се чувства забелязано.
- Виж, Ники, брат ти рисува или:
- Гледай, Кате, сестра ти сама си връзва обувките.

Това изречение е последвано от собствена инициатива, например вашето мнение или мисъл (стъпка 2). С тази втора стъпка казвате нещо ясно за чувствата си по отношение на детето; това е важно за развитието на неговото самочувствие. С тази втора стъпка, наричането зазвучава по-малко сухо и формално:
- стоиш кула. Чудя се каква ли ще стане?
- изяде си яденето. Колко бързо се нахрани!
- тъжен си. Разбирам те. Ела си поплачи при мене. Толкова много ти се събра в последно време. Ще те гушна здраво.
- Уплашен си от тази жена, защото те вдигна, без да те пита. Добре, че сега си при мене и можеш да се гушнеш.

Когато чувствата на тъга, страх или ярост се наричат с имената им, не се потушават, а им се дава право на израз, повечето бебета и малки деца в крайна сметка ще се успокоят, защото усещат, че родителите им ги разбират. Още два примера:
- Гледай, Ники, братчето ти какво нарисува. Много ми харесва.
- Виж това, Ели, сестра ти сама си връзва връзките. Браво! Като пораснеш още малко, и ти ще можеш така.

Яростта и тъгата вероятно ще намалеят, ако наречете нещата (стъпка 1). Важно е и да посочите причината за тези чувства, иначе те ще се усилят. Ако не знаете причината, опитайте се да отгатнете. Познавате детето си и вероятно ще отгатнете правилно.Ако не, детето само ще ви покаже, че не сте на прав път:
Сърдит си, Алек,. Искаше да се къпеш със сестра си, както всяка вечер.
Ако детето каже, че това е причината, преминете към стъпка 2: кажете, че разбирате детето, но нищо не може да се промени:
- Разбирам, че не ти харесва, но сестричката ти е болна в леглото, така че тази вечер ще се къпеш без нея.
След това е добре да предложите някаква положителна перспектива за в бъдеще. (Кажете какво може да стане утре, вместо да повтаряте какво не може да стане сега):
- Когато Сара оздравее (утре), пак ще се къпете заедно.

Друг пример на две стъпки с перспектива в бъдещето:
- Не искаш да си лягаш и затова си сърдит. Разбирам те, искаш да си поиграеш още малко с новите играчки. Все пак е време за лягане. Вземи си играчките, ще ги сложим до леглото и утре сутринта веднага можеш да играеш, като се събудиш.

Така детето се чувства видяно и разбрано. Става по-лесно да приеме ситуацията, каквато е. Ако обещаете нещо обаче, то трябва да е реално и изпълнимо.

За да стане разговора напълно "взаимен" , е от голяма важност да кажете какво мислите и правите самите вие. Особено при малки деца между две и три години, помага, ако обявите какво ще правите:
- след малко искам да тръгваме за в къщи, НИки. Може още малко да си поиграеш, след това заминаваме, за да можеш да спиш следобед.
- Знам, че ти се играе още. Много е хубаво тук, разбирам. НО все пак след 15 минути си отиваме, защото трябва и да пазарувам, а след това да те сложа да спиш.

Тази подготовка помага на детето да насочи вниманието си към другиго. Освен това му помага да предвиди и разбере вашите действия. Предвидимото поведение дава на децата чувство за сигурност; така детето не се поставя пред свършен факт и вероятно ще приеме по-добре стъпките ви.

Ако детето ви все още не е добре привързано, може да започнете само с наричането на действия (стъпка 1). Наричането на чувства може да е все още твърде застрашаващо за тези деца. Например, кажете къде гледа детето или какво прави с ръцете си (стъпка 1) и дайте мнение (стъпка 2):
- Гледаш навън. Чудя се какво ли виждаш.
- Посочваш телевизора. Мисля, че искаш да гледаш видео.
- Гушкаш ме. Много ми харесва, чудно е!
- Силно крещиш. Сигурно искаш бисквитка.


При по-големи деца техниката позволява повече " диалог"  с детето, което реагира на все още неутралните описания и предположения.
И т.н.

Дано на някого помогне.


Мая