Как да науча детето ми да ме слуша?

И моите не се бият, поне не в онзи смисъл на ядосани биещи се деца. Но докато си играят  заедно - скачат, търкалят се, боричкат се, някой може да отнесе неволни шутове, скубаници и по-здрва захватка. За това съм до тях. Това ми е важно в момента, не ми е важно  прибирането на играчките и чинията веднага и на всяка цена и без изключение, нито сега, когато е на 3 години, нито като ще е на 9 или 18. Когато детето не се насилва, когато между него и родителят има близост, когато се отнасят към него с уважение, тогава то е готово да сътрудничи. Насилването, заплахите, наказанията подкопават такъв тип взаимоотношения и съответно желанието за сътрудничество, което се превръща в подчинение от страх.


Иначе си мисля, че на всеки разумен човек тук му е ясно, че книгите не могат да ти дадат готови решения за всяка ситуация, също и че има книги и книги - такива, на които мястото им е в коша за боклук, и други - на предната редица в библиотеката.  Не е задължително обаче ти и аз да изхвърлим една и съща книга, нито въобще да сме чели едни и същи. Надявам се и на всеки му е ясно, че няма перфектни родители, нито перфектни деца и честно казано не знам защо на там се обръща темата. Всеки се ядосва, всеки се изнервя, всеки прави неща, за които съжалява, всеки изпитва съмнения понякога, всички се учим да бъдем родители. Но тези неща не ни пречат да имаме основни възгледи по отношение на  възпитанието на децата и принципи, към които да се стремим.

Шведите са на второ място след датчаните по щастливост. Изобщо има ясна корелация между демократичното отношение към децата и щастието като възрастни. На трето място по щастие са финландците, на четвърто норвежците. Съответно на предпоследно място по щастие е Македония и на последно България. Близо до нашите резултати са и другите страни с по-патриархални семейства като Франция, Италия, Португалия, Украйна и Беларус. Какво да ти кажа? 

Изобщо не се изненадвам, че сме на последно място. Според мен има нещо като систематична хаотичност във възпитанието на децата тук. Като че ли възрастните са деца, които не са в състояние да се грижат за себе си, държат се инфантилно, а очакват от децата си да се държат сериозно и отговорно. А децата от кого и как да се научат да бъдат уверени, спокойни и грижовни като родителите са истерични?

Може би идва от културата. Тук хората се учат да се радват на малкото и да са благодарни за най дребното нещо. Ние българите все сме недоволни от което имаме и все искаме и мислим, че заслужаваме повече. Само се чудя дългогодишното възпитание дали влиза в гените. Защото като казвам, че датчаните са по скопокойни имам предвид не деца, а от бебета току що родени. Те просто си не реват, не съм видяла едно датско бебе да реве в количката. Всъщност видях едно преди време, ама то не истерясваше, а леко мрънкаше и майка му си изпотроши краката от бързане да си го закара в къщи, взима го 10 пъти от количката и много се беше вързала. А то едва мяучеше. Иначе другите си лежат и спят или си гледкат спокойно тавана на количката. На моите такова никога не им се  е случвало примерно.  Иначе се е случвало да срещна ревящо бебе или дете и са били все арабчета.

Може и да се лъжа, Джуди ще ме поправи ако е така, но си мсиля, че тя има предвид мита, а не реалната статистика всъщност, че  Швеция е сред страните с най-много самоубийства. Аз лично на подобни твърдения съм попадала няколко пъти в нета. Същото съм чувала и за Исландия. Статистиката е по-различна всъщност.

с интерес ще прегледам цялата тема ... като ми остане време  - това вместо запис 

Разбрала си ме правилно Че Ка, изрично писах за какво става въпрос, ясна съм. Брой и процент самоубийства е едно, имагинерно понятие като "щастие" и др. от сорта- нещо различно. Все едно да степенувам кой колко обича, кое по- и най- добър, което си е пълна безсмислица. На трето място по "щастие" /Боже/ пък беше Колумбия /аз я свързвам с далеч не много хубави неща  /, общество, държава, в която лично аз не бих живяла никога, независимо от "класирането".Затова "щастието" не го обсъждам, то не подлежи на обективна оценка, още по- малко на статистически замервания.
Един среден американец може да е изключително нещастен и дори поел към аптеката за приспивателни, но ще се усмихне и ще каже, че е щастлив и успял. Българинът е различно животно- той ще се оплаче, ще изглежда нещастен и смазан, но не бъди много сигурен, че положението е наистина такова при него. Аз изобщо не се чувствам нещастна, нищо, че живея в България, мен обаче не са ме питали  .  По този въпрос има и други интересни теми, посветени точно на него.
А и списъците са различни. Ето един от многото, които съм виждала и чела, примерно:
http://spriipomisli.blogspot.com/2008/08/blog-post_12.html

Просто у нас, в България, мисля не може да се говори за общовалидна система за възпитание, тъй като човекът тук има също своите характерни особености и една от тях е изтъкване /малко е парадно, но са ми такива изводите/ на преден план на факта, че той е господар на съдбата си и никой не решава вместо него. Нещо от типа "Кой, тоя на мене ли ...". Всяко прекомерно парадиране с нещо за мен си е избиване на комплекс някакъв, но както и да е. Българинът никога не е бил затворено общество, той винаги е ходил по света /сега повечето българи на практика живеят в чужбина/, тук винаги са живели какви ли не хора и един е приел едно, друг- друго, мешавицата тук е голяма- мешавица от характери, разбирания, поведение.
Не съм убедена до колко обществото следва да се меси в личния избор на родителя. За мен, писах го, контролът следва да става само по отношение на крайните изпълнения на прекалена авторитарност или "либерализъм" /което си е несвършена работа/. Еднакво опасно е битото и стресирано дете със /примерно/ съученика на сина ми, който няма място в бележника си от забележки и на който просто вече не му пишат такива, понеже на родителите му им е все едно. Ами и на дете му става все едно, след като никой няма изисквания към него и последиците от неизпълнението на ангажиментите му се изразяват в една двойка или една забележка. Е, само дето пречи и на останалите съученици и всички само чакат да остане по изпити и да отпадне поне от техния клас /пример само, има много други, за "развитието" на дете, от което наистина не се иска нищо и което е оставено на произвола на собствените му щения/. Като повтори 1-2 години /ако въобще ги изкара/ на третата просто няма да стъпи в училище. Нормално- отново няма кой да го накара. Следващата стъпка е като друго хлапе, което познавам- шлаене по улиците, цигари, алкохол и други неща. Няма да се хване да работи- няма кой да наеме малолетен, а и то няма да иска. Е в такива случаи е необходима намеса на държавата и обществото. В останалите /които са и масови/ у нас всеки родител си има конкретни виждания и подход, за които, смятам, че не следва да има външно вмешателство.
Нищо чудно няма, нали голяма част от сегашните родители са гледани от баби  , които, поне по мои впечатления, не възпитават, а основно "отглеждат" и които се въртят на пета при всяка прищявка- нужна и ненужна и създават от внучетата хрантутници, живеещи с мислта, че това, дето го искат следва и да става винаги. Че как тези хора като родители ще задоволяват пък чужди нужди, след като са научени, че само техните са важни? Изнервеното състояние на масовото население е също нормално- ако вкараш един спокоен и уравновесен човек в тази действителност с непрестанни промени и несигурност гарантирам, че няма да се съхрани дълго време и да оцелее. Не е лесно никак да живееш в общество, в което за няколко години се изменя тотално ценностна система.
Въпреки това хората са различни и съществуват както общи национални черти /за което започна Ники/, така и чисто индивидиуални такива. До тук в темата аз акцентирам на последните, което, мисля, е ясно. Затова конкретизирах за лично мои начини на възпитание на деца с различна възраст, нужди и темперамент, моите деца, не по принцип българските деца, не децата от града или от квартала. Въобще никога не съм издигала в култ "балгарската", "датската", "американската" и т.н. система и не ги противопоставям една на друга като по- добра или по- лоша, тъй като не мога да твърдя, че познавам някоя в дълбините й, както и че една е като цяло по- качествена от друго. Изградила съм си обаче свои методи, които може и да са взели черти от различни такива системи /доколкото наистина има здрави такива системи/ и ги прилагам в реалния си живот.
Интересно ми е да чета други реално приложени на практика методи. Иначе, че следва да сме "бели и добри" е ясно. Как да постигнем целта се питам. Давам някои свои отговори и искам да прочета и други такива, да си "пооткрадна" нещичко или да видя грешки, които да избегна за в бъдеще. 

Judy, защо когато едно дете не иска да учи и пречи в час си мислиш, че винаги  родителите са виновни за това. И като му пишат забележки кажи конкретно според теб какво трябва да направи родителя. Защо мислиш, че не е реагирал и не е говорил с детето си. Аз почти съм сигурна, че го е направил не веднъж, но на детето си не му пука ни да учи ни нищо. Има такива деца. Как да ги контролираш, ако по нормалния начин с обяснения не става. Кажи си мнението, интересно ми е.

Аз мисля, че понякога наистина стряскам и изнервям децата си, защото преди това те са ме изнервили до степен, когато са ми минати границите. Представи си примерно една съвсем реална ситуация, която се случва у нас всяка Божа вечер. Теодор си ляга в 20.30. Спи до към  22.30 когато аз си лягам и се събужда. И почва да ме пече на шиш. Иска да го дундуркам или да го сложа до мен да спи. Аз с него не мога да спя щото не ме оставя на мира. Начи подържа го, сложа го в леглото уж спокоен. Легна и тъъъкмо почна да заспивам и той зине. През около 15 мин средно. Така ЦЯЛА НОЩ не ме оставя да заспя. Нали се сещаш че в един момент ще превъртя и ще обърна др лист. Понеже с успокояване ефектът е много временен вече започнах да му викам и да го бия. Той се стряска много. Само така мога да го накарам да не реве повече от 15 мин. Пак не спи непробудно до сутринта ама поне имам време да заспя и да поспя и аз няколко минути. Е това е положението от край време, не мога да разбера защо прави така и никой не може да ми каже. Просто чакам да спре от самосебе си, а до тогава ще се мъча да оцелявам. Та ако ти си в тази ситуация месеи наред какво би направила. Дай предположение щото едва ли и ти самата знаеш. Аз не искам да му викам и да го бия, но той просто не ми оставя друг шанс.

Пробвай да слагаш детето да силяга към 21-22 часа, за да не се събужда. Може да излезе нещо.

Защото съм запозната с конкретния случай. Детето не е неадекватно, не е някакво неразбрано, просто е демотивирано, никой не се занимава с него. Представи си картинката- след училище то приказва глупости /вулгарни, 9 годишно е/, а майка му "Е-е-е-,...., неде-ееей така, де-е-е-е."- на което съучениците му прихват да се смеят, на реакцията й се смеят, не на него. Това са 8-9 годишни деца и проумяват неадекватността на тази нейна реакция. Пък хлапето си продължава, разбира се, щот е голямо геройство. Разбира се, че не винаги просто разговор е достатъчно. Големите деца се влияят, писах го вече, от много странични фактори, нямат нищо общо с бебетата и малките.
Честно казано за мен ситуацията е оттървана от ранна възраст. Всяко дете знае мръсни думи, но повечето са научени да не ги ръсят навред. Методи- разни- от забележки, през наказания и до бой, зависи от родителя, че и от дете зависи. При нас с големия стигаше предупреждение и разяснение, с малкия не стига, затова наказвам /без приказка/. И аз нямам, както казваш "друг шанс". При теб е още по- трудно, затова писах- не се наемам да давам съвети в коя къща- как. Спирам само до това как аз /у нас/.
Имаше още едно дете в класа на големия, на което пак не се обръщаше внимание- класически случай- разведени родители, майката в друг град, таткото- не знам, вестяваше се една леля и една баба. Двойки- бол /а е едва в началната степен/. Детето обаче беше разбрано, водеше със сина ми на връщане от училище, познавам го лично, играли са. Определено не беше глупаво. Ако има кой да погледне вечер оценките и забележките и му обърнеше внимание- "Дай, сине, да те видя с математиката /примерно/. Реши ... задача. Не, дай да ти обясня как. Я сега да почетеш на глас, да направим тази диктовка и т.н..." това дете, специално, нямаше да е на това дередже.
В твоята ситуация, Ники,  без да се притеснявам наемам бавачка и от време на време се изнасям, без угризения, ама никакви. Но това- за мен. Ти можеш друго да решиш.

пробвала съм, същата работа, спи 2 часа и се буди.

Judy, аз пращам уикенда баща им да спи с тях. Отделно сестра ми идва сутрин да ми помага и понякога и оставям децата за 2 часа и спя, но се случва мноооого рядко, защото през деня по принцип не мога да спя, а и е толкова по интересно да си бъбря с нея или нещо друго да правя, отколкото да спя. Ако цяла нощ боря диванета и денем спя, ами аз няма да имам време за нищо. Отделно че от лежане ме заболяват кокалите и предпочитам да изляза на разходка или да потренирам. Скапана е ситуацията в общи линии.
Знам, че има такива смотани родители като тези, които описваш, но мислех че са голяма рядкост. А за другото дете с разведените родители. Аз съм такова примерно, майка ми нямаше как да ми обръща много внимание, щото бачкаше, а имам и сестра, която иска внимание. Знаеш как е. Майка ми даже една година ни беше оставила баба ми да ни гледа, аз бях 2 клас, а сестра ми първи. Баба ми... кво може да ни покаже... тя неграмотна женица, да сме нахранени и облечени топло и това е. Ами... не пропаднахме в училище. Аз сама се оправях, винаги съм си била така, съвестна или просто ме беше срам да ида на училище с ненаписано домашно и ненаучен урок. Отделно на сестра ми помагах щото немаше кой друг. Зависи си най вече от детето искам да ти кажа.

Съгласна съм с това мнение-това вместо запис.Много сте изписали -необходимо е време да се изчете-ще го направя.Интересна тема и ще я следя 

Ники, май не ти стига реално само спането на баща им при тях. За друга почивка говоря- за седмица далеч без децата и то не еднократно, а на някакъв период, както и за постоянна бавачка за през деня или за по някоя нощ.
Разведените родители не водят непременно до едни и същи проблеми. Някои са разведени, но обгрижват децата, според нуждите им. Други- все им е тая. Едни ще ги млатят, други ще им танцуват по гайдата и после ще се жалват /Тя, щерката, на 35 стана, още не може да се оправи сама/, трети просто няма да забележат, че ги има, четвърти ще опитат да се справят, но може да не успеят от "раз", пети ще пробват и ще случат с подхода и т.н. С примерите исках да кажа, че грижата обхваща и някакви претенции към самото дете, в зависимост от възрастта му.
А децата- какво да ти кажа, те си се раждат различни, от родилния дом още са различни, не са нито "добри", нито "лоши", просто са различни и искат различен подход. Трудно е и с три на една възраст, особено ако са щъкливи като моето малко /и като твоите, както ги описваш/. Айде, моето е едно, оправяме се някак, но с три такива бих потърсила и помощ и почивка.
Има и друго- съпоставка между темперамента на родителя и на детето, като съвпаденията са си чист късмет. Един обича и се справя с "лудите" хлапета, а с едно бавничко и послушничко, като голямато ми, ще има да се нервира, друг- на обратно. Не е лесно и не е еднакво за всички, въобще.

Аз за Исландия бях чувала страшни неща просто. Да знаеш там, дето половин година ден няма, едва ли не самоубийството ти е в кърпа вързано.  В България се оказва обаче, че има повече самоубийства.

Най-много самоубийства има в бившите съветски републики, най-малко в мюсюлманските  страни. Дания, Швеция и България на едно ниво. Финландия е по-зле. Норвегия и Исландия са по-добре.

Линк (най-отдолу)