искам бебе, но е е страх

Изчакай момента да осъзнаеш, че го искаш. Само да не е прекалено късно.
Или си направете бебче. Веднъж родено, не познавам майка, която да не го иска и обича. Тези твои притеснения ще останат на втори план, ако изобщо ги има.

Ти може да не познаваш, но медиите са пълни с такива. Както и домовете за изоставени деца.

Права си. Просто написах от моя гледна точка. Не една или две приятелки се терзаеха от такива въпроси. Някак си не им се искаше да им се променя живота.
Родиха бебета и изведнъж си промениха коренно мисленето по въпроса.
Тъй като и аз имам такъв проблем доста си говоря с тях по въпроса.
Казват, че всичко е различно тогава, когато видиш бебето, очичките му, ръцето, чуеш плача му...
Аз не се отказвам да вярвам, че майчинското чувство е много силно и е заложено във всяка една жена.
Това беше идеята ми.

Независимо,на каква възраст си,е възможно да изпитваш страх!
Ако си твърде малка,не си се наживяла!
Ако си по-голяма,вече имаш определен начин на живот ,с които си свикнала и ти е трудно да си представиш нещо различно!
Така или иначе детето внася промени в живота!Особено докато е малко!Наистина се лишаваш от много неща!Но пък е и толкова прекрасно нещо това да имаш бебче!
Просто човек е хубаво в един момент да си подреди приоритетите!Страх винаги може да има!Но не може и да се отлага това решение до безкрай!

И аз кагато забременях, не исках още бебе и май не бях готова за него
Това не ме направи по - малко майка от която и да е друга майка, планувала, мислила, жадувала и прочие.Понякога нещата стават и без да си ги мислил.
Страха е нещо нормално.Хубаво е ,че те е страх,значи осъзнаваш ,че това не е майтап работа.Живота коренно се променя с детето, но повярвай ми за хубаво се променя

За кво ти е?

 

Мисля, че трябва да изчакаш. Явно не си порастнала все още да станеш майка.
Не насилвай нещата. Бебето не е някакъв каприз.
Когато си готова за това, ще го усетиш, защото няма да си задаваш тези въпроси.

predi godina neiskax i da si momislia za bebe no se slu4i 4e zabremeniax ,estestveno bix mnogo obarkana i neznaex kakvo da pravia ,dali da go maxna ili ne.estestveno go rodix i sega sam nai,nai 6tastlivata mama na sveta i vop6te nese se6tam za kra4mi podomni istoriki e monikoga :mrgreen:no moiata maminka go gleda i nie s tatkoto izlizame otvreme na vreme,makar 4e mote misli sa vse za moeto mi6lence,

Ти искаш бебе, а не искаш да станеш майка. Разликата е огромна. Майката е готова да жертва собствения си сън, свобода, удоволствия, разнообразие и прочие неща в името на детето. Ако бебето ще е бреме за теб и тежест, значи не си готова да поемеш още тази отговорност. Децата изискват пълно себеотдаване от страна на майката, те трябва да се гледат с всичката любов на света, за да израснат пълноценни, самоуверени хора.

И аз това питам   

Когато наистина решиш, че искаш бебе няма да си задаваш тези въпроси.

Не мисля, че някой може да заяви отговорно, че е готов да стане майка (за първо дете говоря), и че не се страхува изобщо. Аз забременях непланирано (не нежелано, а неочаквано) и се страхувах и не се чувствах готова. Нищо, че бях на 27 години. Преди това не бях виждала новородено, освен по телевизията или на снимка. Сега ми се струва, че 9-те месеца са колкото за бебето, толкова и за майката - да се подготви, да порастне (не на години), да си организира приоритетите. Страх винаги има - не се ли притесняваме все още (нищо, че моето момче е вече на 3 години) дали сме достатъчно добри майки, дали си направил всичко възможно ...
Когато ми го донесоха за първи път в болницата първото, което казах беше колко е хубав и сигурно е най-малкото бебе (на размер)   толкова мъничък ми се видя, че чак ръцете ми трепереха, докато го взимах. А пък акушерката ме изгледа с недоумение - Момиче, твойто е 4 кила и в момента е най-едрото  . А после цял месец спях полуседнала и на пресекулки ставах да го проверявам дали диша.  
Нищо лошо няма в това да си задаваш въпроса дали ще се справиш - по-важно е, че искаш да знаеш отговора. Аз не можех да си представя как ще спя само по 3-4 часа на денонощие - по-скоро си мислех, че е невъзможно да се справя. Дали е инстинкт, незнам, но детето става номер едно от момента, в който го докоснеш (поне за мен беше така)
Мисълта ми е, че ако и двамата с мъжа ти искате дете, малко страх е полезен и отрезвяващ. Детето има нужда първо от любов и ако и двамата сте готови да отделите от любовта си - успех в бебеправенето. Нямам по-голямо щастие и по-силно преживяване от появата на сина ми.

Според  мен  ти  е  рано още.Поживей  си  още  малко  па  тогава.

ами страшно си е
Отговорността, а не моткането по заведенията

Съгласна съм с монахинята... Преди да забременея, неколкократно питах моя приятелка, която вече имаше бебе (и която неведнъж ми се е оплаквала от безсънни нощи и прочие проблеми) - "Струва ли си?" Тя всеки път ми отговаряше без колебание  Аз и сега си мисля с неохота за различните промени, които ще настъпят в живота ми/ни, в режима, в отношенията... Страхувам се от бъдещите си страхове, от това, че постоянно ще мисля за още някого и ще се притеснявам... Но вярвам, че плюсовете са много повече от минусите и ще си заслужава  Дано само всичко да е наред!