От другата страна на медала или ние, любовниците...

В момента, в който една връзка започне да те прави нещастна и не виждаш абсолютно никаква надежда нещата да се подобрят, не ти остава нищо друго освен да я прекъснеш или да продължаваш да се измъчваш.
Говоря по принцип, не съм била в тази ситуация и не мога да дам конкретни съвети.
Но съм се нагледала на доста съсипани живота и разбити мечти на жени, които са се надявали.
Друг е въпроса, че има жени, които успяват да бъдат щастливи и като любовници. Не знам как го постигат, или са разбрали, че нямат друг избор ако искат да останат с този човек, или чисто и просто тази ситуация им изнася.

Ужас! То и аз познавам една такава двойка... Като се хванаха, тя на 30, той малко по-голям...Детето малко. 16 години го чака да се разведат, да навършела дъщерята пълнолетие... Най-накрая се разведе, тя вече на 46, без свое дете....И накрая той си хвана друга любовница...Тя разбра, но въпреки това остана с него, защото се притесняваше да не остане сама...Просто някаква лична трагедия, пропилян живот, разпердушинени надежди и мечти, а жената е интелигентна, ама ей на, късмет или по-скоро грешни решения...

Имах кратка бурна връзка с мъж, който имаше жена и дете, които живееха в чужбина. От главата ми не излизаше мисълта, че ако евентуално се обвържа с него, и аз ще бъда самотна майка някъде, докато той е със следващата като мен  всичко приключи, преболедувах го бързо...
В случаите като твоя, когато ти си свободна, най-непоносимото за мен е, че бих била винаги на второ място... тази роля на "резервата", която е поставена в позиция да чака на полусъединител  би ме съсипвала повече отколкото болката от невъзможната любов.
Ако и двамата са женени, и има повече страст, отколкото любов.. някак е по-лесно да си го представи човек. Но ако у единия има такива терзания, мисля че колкото по-бързо се  сложи точка, толкова по-добре за всички 

Няма да се появи истинска и пълноценна любов докато ти все още си с него.
По-добре бъди сама година, две. Подари си това време само за себе си. Не е истина, че една жена е пълноценна, единствено когато до нея има мъж или любовна връзка.
Тези неща не стават на сила - истинската любов. Дай си време, излизай, срещай нови и интересни хора, прави си планове, които ще зависят само от теб, а не от това дали той е свободен.
Много жени си пропиляват живота и те сами са си виновни, защото не зная какво ще спечелят, ако кажат Стоп. Виждат само негативните последствия - самотата, липсата на този мъж, пропилените мечти....
Успех, всичко зависи само от теб!

Да ти кажа, ако бях на твое място и 1 ден нямаше да стоя с него. Не защото така не трябва или какво ще каже обществото, просто той си живее неговия живот, а ти твоя не. Ти живееш неговия живот.
Недей да се обричаш да чакаш нещо което няма да се случи, намери си мъж, който не е обвързан, а такива има доста.

Мисля, че никога няма да намериш пълноценната любов,докато си се вкопчила в тази.........

 С женен мъж никога не съм била. Дори като се замисля не съм и била привлечена от такъв. Единствения лукс, който съм си позволила в тази насока беше да имам връзка с човек, който имаше 10 годишна връзка и беше първия за приятелката си. От позицията на жена предполагах че момичето очаква нещо повече от една връзка точена през годините.
 Зарязах на мига, в който чух че щял да я изостави за да сме заедно. Не съм се чувствала гузна, той не беше семеен и дори не деляха един покрив. Мил ми беше, но нямах чак такива сериозни намерения. Щеше да ми е съвестно и да се чувствам като кучка ако бях допуснала заради мен да зареже нея. Сега като се сещам себе си сама не разбирам
 След няколко седмици пиех кафе до Ритуалната зала и ги видях че прекрачват прага.

Изключително гадна ситуация за всички в триъгълника ( дори и за мъжа).
Отвратително е да си винаги на второ място, да те крият и да се правят хиляди комбинации и яташки изпълнения. Друг е въпросът, че щом сама една жена е решила да се постави в такава ситуация си е преценила риска и знае какво може да очаква. Когато и двамата са семейни горе-долу се ядва, но когато единия е обвързан, а другия свободен е много кофти. Да не говорим, че си е абсолютна загуба на време  

Не мога да си представя този мазохизъм да свиря втора цигулка  При това с години! 
Никога не съм имала връзка с женен мъж. Колкото и да ми е харесвал някой, в момента в който разбера , че тъче на два стана, съм се отдръпвала.

Като има доста как накрая става така, че жените се хващат с обвързани?

Малко бутам темата в друга посока, но то е ясно, че настоящи неанонимни любовници няма да пишат, да споделят опит по настоящият въпрос.

Мъжете не зарязват жените си,освен ако самите те не ги оставят!
Не бъди сянка на този човек...това е най-глупавото нещо

И аз съм живяла в този филм, няколко години. Не съм се срамувала никога от тази ситуация - просто така се стекоха нещата от живота ми. Предисторията - малко след като се разделих с онази, първата, най-силната любов, се появи той. Обгрижваше ме, извеждаше ме, хранеше ме, лепеше разбитите парчета от сърцето ми. Първите няколко месеца от връзката ни постоянно му казвах, че това не трябва да се случва, че семейството му е по-важно, но неизменният отговор беше "Ти не съсипваш семейството ми, а го заздравяваш, ти си онзи живец, който ми липсва и който ми дава сили да се прибирам вечер вкъщи и да се преструвам, че всичко е нормално". А аз бях толкова наранена и изгубила себе си, че нямах достатъчно сили да поема отговорност и за неговия живот. Щом за него това положение беше ок...
С времето нещата се наместиха. Никога не съм била втората - напротив - много голяма част от хората смятаха, че аз съм съпругата, защото аз бях с него на публични места, по празници, по мероприятия. Не знам, наистина не знам как тя е живяла в това подобие на брак толкова време. Никога не съм таяла лоши чувства спрямо нея, макар понякога да съм се ядосвала на ситуацията, в която са вързани - с малко дете, с брак, който повече напомня съквартирантски отношения и с общ бизнес. И разбира се, влияние имаше и майка му, която знаеше за какво става въпрос, но упорито отказваше да чуе намеците от негова страна (а нейното мнение за него беше повече от важно).
Връзката ни продължи и след като се преместих в друг град да уча - половината време аз се прибирах, другата половина той идваше при мен. Чакаше ме да завърша, имахме някакви, макар и мъгляви, планове как ще се развие живота ни, когато приключа с университета. Да сме заедно, да имаме деца. Повече негови планове, отколкото мои. Обичах го, но бях прекалено млада, за да имам реална визия в тази посока. Исках да сме заедно, но не виждах по-напред.
И в последния семестър в живота ми нахлу мъжа ми. Нещата се получиха от самосебе си. Три месеца по-късно знаех, че искам да бъда с него. Моят, не чак толкова мой, вече бивш, го преживя много тежко. Бори се с всички сили за мен. Тогава се убедих колко много ме е обичал. Най-интересна беше реакцията на майка му, когато, смазан след раздялата ни, отишъл директно и и изплакал всичко: "Ами нормално е да те напусне момичето, колко години да те чака?!"
Минаха четири години от тогава, той е щастливо разведен, живее в друг град, работи друга работа, има друга връзка. Сега сме приятели, известно време дори живя в моя апартамент, докато се установи. Често пътува, за да бъде със сина си.
Разказвам с толкова подробности, за да покажа, че света е прекалено пъстър, за да му слагаме етикети.Неговият брак от самото начало е бил един фарс, който се проточи прекалено дълго. Твърде дълго за всички замесени. Мисля, че сега и двамата са по-шастливи поотделно, отколкото след всички години заедно. Но пък имат едно прекрасно дете.
Никога не съм се чувствала лошата, другата, онази, която е разбила едно щастливо семейство. Семейство там нямаше. Имаше брак.
Сега аз живея в противоположната ситуация - има семейство, но няма брак. Това е моят (нашият) избор.
И сега, ако някоя приятелка ми разкаже за своя сърцераздирателен роман с някой женен/ обвързан мъж, реакцията ми е да се усмихна леко тъжно и да и кажа да внимава в какво се забърква. Само толкова. Има истории с щастлив край, истории с тъжен край, има и такива без край. Можеш да предполагаш, но не можеш да си сигурен твоята каква е.

Жалка картинка! Гузна си и такава трябва да си останеш. Няма милост, човек се самонаказва от собствената си глупост.
Искала да прекъсне, а не можела...дрън-дрън...слаба и безволева си, но за сметка на това компенсираш с егоизъм.
Ох, ще се разплача!