Чувствам само, че трябва да споделя това.
Тази нощ бях на ръба на побъркването. Казах си "Не, няма да имам повече деца!" Бях бясна , защото мъжът ми не е до мен, а на някакво състезание за 2 седмици. Отчаяна, защото се чувствах безсилна и безпомощна...
Сложих Оли да спи около 19.30 часа, всъщност тя сама си легна. Към 00.00 като писна изведнъж- като почна да се дере толкова яко, просто не рев, а едно такова пищене и дерене и при това толкова силно, че главата ми сякаш туптеше. Не ще да спи в леглото си, не ще да спи и в нашето легло, не ще НИЩО, каквото и да е. Всеки път , когато се опитам да и предложа нещо, става още по нервна и сърдита и пищи колкото и глас държи. Единственото, което иска е да я нося на ръце и то само в хола. Беше се вкопчила и с ръце и с крака в мен, особенно с ръчиците си така ме стискаше, че едва си поемах въздух. Сънува ли нещо? Добре, така да е, викам си, ще мине след малко. Да ама не! Въпреки че я нося на ръце, тя продължава да реве с пълно гърло, започна и да ме рита с краката и да сочи с пръста в различни посоки...Не можех да и угодя с каквото и да било. Така рева до около 03.00 часа през нощта, а на мене ми изглеждаше, че това никога няма да има край. Реших да се обадя на дежурния лекар за съвет. Пита ме обикновенните неща-температура и тн. Казах: "Нищо и няма, просто реве като бясна!" Да съм и дала детски Панодил. Опитах- не само че неще ами го и изплю и услили тонколоната...Такъв рев, такова чудо никога не е било! Към 03 часа и нещо с 300 зора взе да дреме на рамото ми и аз си позволих да седна на дивана.Не си чувствах ни гърба ни кръста. После я преместих леко в нашето легло и легнах до нея. Главата ми кънтеше... Уж заспа, но постоянно се въртеше и проплакваше от време на време. И в момента спи...А аз просто съм объркана. Какво става изведнъж? Да не би Господ да се опитва да ме накаже за нещо? Иде ми да рева и да не се спра. Одеве комшийката ми звънна на вратата. Каза, че не е могла да спи. И каза, че ще гледа Оли днес ако искам да си почина и да поспя. Толкова мило ми стана, че едвам не се разплаках. Всъщност сега, когато пиша това очите ми се насълзяват. Просто това е голям жест от нейна страна, като се има предвид, че е датчанка. Защото по принцип никой не би направил това.
Виждам, че писмото ми стана много дълго и че трябва да спра вече. Имах нужда да ви споделя и това, а сега, когато мъжо го няма, се чувствам като да съм сама в целия свят. Простете ми ако всичко това звучи депресиращо... Направо се побърках тая седмица...