Какво да кажа на 3год Mи син?!

Съжалявам за загубата ,но си мисля,че трябва да обясниш на малкия човек.Той ще те разбере.Предай му го като приказка или пък просто му кажи,че понякога се случват такива неща и човек просто се разделя с близките си колкото и да им е мъчно на тях.

 

Е ,хайде сега .Всички които са ползвали услугите на психолози ли са претърпелли такива загуби .Аз   си познавам детето и виждам как се развива .Така че, ако сега вземе да го връщам назад във времето със сигурност мога да му причиня  това.

Бях на 3 и малко, когато почина братът на най-добрата приятелка на майка ми. И бях голяма шушумига - от мен нямаше скрито-покрито. Успявах да науча всичко. Не си спомням кой ми е казал или съм научила сама, че Я. е починал. Но си спомням, че когато ходех у тях него вече го нямаше. А той обичаше много децата, нямаше как да остане незабелязана липсата му от едно дете, нито черните кърпи на главите на сестра му и майка му. За сълзите в очите на всички, които познавах няма да говоря.
Все пак се бяха постарали да го запомня с всички хубави неща за него. Тези, които бяха впечатлили детското ми съзнание. Кой друг освен него можеше да лепи парички на тавана? (усмихвам се през сълзи при спомена)

С Лилибон съм съгласна напълно. Децата не спират да търсят отговори на въпросите, които са се загнездили в главиците им. Доказателство за това е и въпросът на едно съседско дете миналата седмица. Писах за него в темата "Днес ми е мъчно". Явно са дочули с другите девойки нещо от някой възрастен. Не знам какво точно, но е разпалило любопитството им. Очевидно е, че не излизаме с детенце. Съседчето по площадка до нас (част от групичката), беше на 4 годинки, когато бях бременна предния път.  Може и да помни нещо, а може и да не помни. Фактът е, че решиха да задоволят любопитството си чрез най-отраканото от бандата. Но начинът, по който научиха интересуващото ги вече ги кара да ме отбягват.
Преди година-две детенцето на кумовете ни също попита защо си нямаме дете. Явно човекът щеше да има освен нас и другарче за игрите, когато се виждаме. Не че не си играем с него ние, големите. Майка му тогава изпадна в много неловка ситуация. 

Lilibon, много хубави неща си написала, често забелязвам, че предлагаш мъдри тълкувания на много въпроси. Може би поне на мен ми допадат или съвпадат с моите възгледи. Рени, ти най-добре познаваш детето си, а и явно си взела своето решение. Аз лично мразя тайните и мразя да не получавам отговори на въпросите си. На моето дете обясних всичко както си беше, спестих му доколкото е възможно подробностите, но му казах, че малките бебенца са много крехки и не всички оцеляват. Не мога да си представя, че след цялата радост от появата на бебето и всичко хубаво, изговорено преди това, детето ми няма да има въпроси от рода на "Какво се случи" и "Защо". След като ни е писано да минем през това, детето като част от това семейство не можем да го изолираме, на него ще му изглежда също странно, колкото и различен да е неговия мироглед. Ако детето иска да говори за това, трябва да му дадем отговорите, макар и малко мистични. А за смъртта на възрастен сякаш е още по-трудно, но аз не бих скрила истината, просто бих я представила малко по-лека за възприемане. Иначе страховете могат да го преследват цял живот

Lilibon, благодаря ти за съобщението, опитах да ти изпратя ЛС, но ми даде, че си изчерпала лимита си

когато почина братовчед ми дъщеря му беше на три години и шест месеца.
той беше на легло около три месеца , а преди това имаше няколко престоя в болница и Симона свикна с мисълта , че тати е болен.случи се така че когато той почина тя не беше в къщи а в съседи.остана там и на другия ден.веднага след погребението се постарахме да почистим и бързо да я приберем.когато стигна до вратата видя некролога но понеже не може да чете реши че тати има календар със снимка /каквито правят в детската градина/.никак не и допадна че всички имам черни дрехи и се разпищя майка й да ги съблече защото тати няма да я хареса така.прие новината че тати е отново в болница и ще остане там много дълго време-докато оздравее ,а докато го няма ще я вижда като ангел и ще я пази.тогава беше малка и времето да бъде ученичка беше много много далеч.от месец е неспокойна и казва че тати трябва да си дойде защото вече е второкласница,минало е многото време.
идеята че тати е ангел и я вижда и пази от небето не и харесва.
но в неделя каза че може да почака още малко дълго време.

боже,не знам дали ти помогнах.

В подкрепа на казаното от Лилибон, ще ви споделя собственият си опит.
Когато бях на 12 години, от левкемия почина приятелката ми, с която израснахме от люлката (буквално). Родени бяхме през 15 дни, а родителите ни - семейни приятели и съседи... Скриха от мен и погребението минало. Аз, обаче, разбрах. Ей така - чувствах го. Сънувах я, също. Тормозех майка ми с обвинения до към 19 годишна. После и простих, защото взех да схващам какво е искала да ми спести. Преди няколко години, с вещ психолог направихме констелация. Това е нещо като метод. Казваш разни неща на хора, с които има неизяснени неща. Тях ги няма, обаче, говориш с "водача". Когато трябваше да кажа на приятелката си, че я оставям да си отиде, буца заседна в гърлото ми и изкарвах само стонове. Оказа се трудно - не съм я видяла, не съм приела смъртта и.
Та... явно тоя живот е болезнено устроен...

Когато почина синът ми, се наложи да обясняваме на негово приятелче къде е Влади. Детето е на моя приятелка, три месеца по- голямо от моето- т.е. беше точно на 3 години.
Виждаше некролозите, а не виждаше приятелчето си. Питаше защо... Тогава майка му обясни, че Влади вече е звездичка и го гледа отгоре.

Сега е ред да обяснявам на дъщеря си къде е батко й. Вижда негови снимки, често говорим за него, носи негови дрехи. Отивайки на гробищата, казваме, че отиваме при него, а там отново не го намира... И детето пита.
За момента приема образа му като абстрактен- има батко някъде там, при звездите, на небето. Избягвам да казвам, че е починал, защото от тази материя няма измъкване- в момента много се интересува от темата за смъртта.
Но случаят е друг- все пак дъщеря ми никога не го е познавала, за да изпитва някаква липса.

Едва ли мога да помогна, но ще споделя за мои преживявания.
На 3годишна възраст почина прабаба ми. Тогава си бях на село и съвсем ясно си спомням, че ходих на погребението, присъствах на всички приготовления и на събирането след погребението. Изглежда са ми обяснили какво точно е станало, защото нямам спомени да са ми говорили за звездички на небето, дълго пътуване или нещо подобно.
На 4г възраст почина другата ми прабаба. Отново бях на село, отново следваше погребение, събирането след него и т.н. Вече знаех, че баба ми е починала и са я погребали.
Честно казано съм благодарна и на двете ми баби, че не са се церемонили с мен и са ми казали точно как стоят нещата. Винаги съм приемала смъртта точно такава, каквато е - не е нещо хубаво, но е нещо, което не може да се избегне.
Мога само да предполагам колко тежко е да изгубиш дете, но мисля че заради спокойствието на другите деца трябва да им се обясни максимално точно какво се е случило. С по-завоалирани думи децата се объркват и както е казала Лилибон има опасност на по-късен етап да започнат да се страхуват от тези наши думи.

                   Ето как постъпихме ние!
            Когато Цеци почина (още в болницата на 5 дни) батко му на 5 години, още не знаеше. Бях му казала че е болен и трябва да остане в болницата, докато се оправи. Но той усещаше,  че има още нещо - все пак и аз колкото и да се мъчех не успявах да се сдържам да не плача, а и кой знае какво изражение съм имала, но той постоянно повтаряше: "Мамо, ами Цеци, как е Цеци мамо" Сърцето ми се късаше, но реших че трябва да му кажа, защото иначе щеше да изгуби вяра в нас. Обясних му, че Цеци е бил много болен и не е можело да бъде излекуван, че е отишъл при звездичките, където нищо не го боли и е добре и щастлив там. Показах му най-голямата зездичка и му казах че там е Цеци и ни гледа оттам. Сега той често гледа към небето и казва "Как си Цеци, добре ли си?"
            В началото плака много и не можеше да го приеме, но за няколко дена свикна с мисълта. Сега казва, че Цеци си е негово братче и той му е батко, но е на небето, защото там му е по-добре.
            Моят съвет е да не се лъже детето, защото дори и да е малко то вижда и наблюдава всичко, разбира много повече, отколкото ние си преставяме и ако ние замълчим и не му помогнем да разбере случващото се, може да си извади грешни и неправилни заключения.

Синът ми беше на 3г,когато почина сестра му.В началото нямаше ден,в който да не пита за нея.Взехме решение да му кажем,че е звездичка и вечер го гледа от небето.И сега има моменти , в които иска да говорим за нея и аз не му отказвам.Според мен е по-добре да знае и да говорим за нея отколкото да крия от него,защото ще мине време и някой ''доброжелател'' ще му каже и тогава ще се чувства излъган ,а аз не искам това.

Колкото и да е болезнено, май трябва да се каже. Чета по друг повод за "Семейни констелации" - психологически метод, и там се оказва, че премълчаната истина за починало братче/сестриче може да окаже влияние на живота на живите деца години по-късно. Ако искате, прочетете каквото излиза в гугъл.

Всеки сам си решава, но нека поне вземе решението си обосновано.