Как се справяте

Предполагам, че това е разковничето- осъзнаването, че сами идваме и сами ще си идем...аз лично трудно се примирявам с това(като, че ли някой ме пита) и затова самотата ме гази като валяк... особено, когато не е била мой избор, а ми е била наложена от другия човек (който преди това ми е обещавал целия свят)....а пък ти ми звучиш много, много  мъдро
желая ти леки и по-усмихнати дни

ЗА самота много помагат приятелите... само ако имаш време да ги видиш... защото ТЕ и само ТЕ са хората, които я премахват - ако имаш късмет до теб да върви в семейния живот приятел - още по-добре /но приятел, а не голямата ти любов  /
Но дори и приятелите са до време - идва край на всички хубаво - вярвам, че това е така, зао да направи място на нещо по-добро и ново! ЗА да си учим новите уроци...
Трудно е но ако няма загуба - няма да има нова придобивка, ако няма раздяла - никога не ще има среща  затова трябва да има тъга - за да различим щастието, и затова е болката - за да разберем колко сме щастливи когато я няма! ЗА да оценим хубавото ни трябва лошото - за да разберем кое какво е!

Успешна и лека седмица на всички които са самотни - дано скоро не бъдат, а до тогава - търпение и сили да се борите и мислете за себе си като за бойци  И самотния воин е воин!

Хей Jali1 недей така, няма защо да ти е неудобно. Повярвай ми мойте проблеми не са повече от твоите. Сега ще ти разкажа една история.
Почти през цялата си ременност бях в болница - 5 месеца , а аз родих в 8 месец. Понеже бях в патологична бременност, около мен имаше такива случай, че още като се сещам за някои от тях ми настъхва косата. Тогава си мислех, че аз съм най - лекият случай там, и мойе би беше така. Като родих обаче се оказа, че "докторите" покрай леките случай са забравили да ми обърнат достатъчно внимание и не са ми били 3 доста важни инжекции. И като се роди Габка беше със хиляди усложнения. Не мия дадоха даже да я видя, защото трябваше по - най бързият начин да я качат в спешното. На третият ден на обяд, когато даваха сведения, педиятарката ми каза, че малката е много зле и че не ми дава гаранции, че ще оживее. И ако нещо се случи ще прати някой да ме извика или тя ще дойде да ми каже (ставаше въпрос разбира се за най-лошото). Тогава не искам да ти казвам как съм изкарала 24-те часа до другият ден. Затворих се в стаята и плаках през цялото време, при всяко потропване на токчета в коридора имах чувството, че ще умра и чаках да влезе докторката с лошата новина. Не исках да виждам и чувам никого. До другият ден когато ми казаха, че малката се е преборила и, че всичко ще е наред.
Тогава си казах - значи аз не съм била най-лекият случай, а и така да е било не е трябвало и те като мен да подценяват моите проблеми. Защото ако се бяха погрижили малко повече нещата нямаше да стигнат до там.
Така че повярвай ми твоите проблеми са точно толкова важни колкото и моите.
  

Мисля че това че си пишем само ние няма нищо лошо. Просто другите пишат другаде и се надявам че това не пречои на никой.
Това че настроението ти се мени постоянно не е нищо ново за мен. Ето аз например тръгнах от вкъщи в що годе добро настроение. Но като дойдох тук направо се скапах. Дълга и широка е защо но е факт, че точно в този момент ми идва да убия първият срещнат. Но надали това ще ми помогне.  Аз обикновенно имам решение за такива моменти, но днес съм с нов колега и не мога да го оставя сам. Иначе с удоволствие ще отида до докторската да се поразходя. Там се чувствам толкова добре. Тишината и спокойствието сякъш струи от всякъде. Но аз май доста се разнежих.