Здравейте,
Казвам се Дени,на 24г.от Стара Загора
Накратко моята дълга история:
В началото на 2001г.започнахме да кроим планове за дете с моят чисто нов съпруг.И както повечето жени и аз си мислех че е въпрос на два три месеца и готово.Да ама не.Мина 1г.стори ми се дълга но лекарят ми казваше има време ще стане.Мъжът ми от друга страна казваше когато му доидело времето тогава ще се случи.Но аз търпя ли?Естествено че НЕ.И се започва великото ходене по лекари.Първи лекар/специалист по стерилитет-НИЩО ВИ НЯМА само леко трябва да се коригира цикълът ви защото той по принцип си идва когато иска така или иначе.Започнахме с Дуфестон и така няколко месеца.
Прекратихме лечението и чакаме резултати.След една година както почти всеки месец на мен пак ми закъснява дори ми прескача-това за мен не е сигнал за бременност а почти постоянство.Правя тест-отрицателен след няколко дни започва кървене отначако нормално но чак на 3ден разбрах че не е много нормално през ноча започнах да получавам контракции.За 5 дни трябваше да разбера че съм била бременна и че зародишът е разчленен и да прежижея кюртаж.Но лекарят казва:ШАНСЪТ ДА СЕ СЛУЧИ ВТОРИ ПЪТ ПОДОБНО НЕЩО Е МНОГО МИНИМАЛЕН.И така въоръжавам се с търпение и се успокоявам до колкото е възможно че щом веднъж е станало ще стане пак.Минава още една година и търпението ми се изчерпа пак тръгвам по лекари и изследвания вече с мъжът ми.След хиляди уговорки естествено!Пак всичко е наред и ми изписват клостилбегит и прегнил след което не е истина в какво се превърнах направо -чудовището в къщи което всяка сутрин е стермометир хапче таблици графики и часовник.-Издевателстваики върху горкият си съпруг.1месец нищо,2месец бременна но не за дълго оказа се кухо яице.Пак кюртаж.Пак сълзи.Пак депресия.
Минават няколко месеца и пак започвам клостилбегита този път от 1 забременях и пак очаквания надежди страхове и т.н.След няколко седмици доиде и дългоочакваната диагноза Гроздовидна бременност.Питам защо -всички вдигат рамене.Пак кюртаж.Вече свикнах казвам си.То вече ми стана ежедневие да вися по кабинетите и да рева този път приех нещата по спокоино без драматизации.Мина и това казвам си -пак съм в грешка само след 3дни изпаднах в колапс почти не умрях докато ме закарат до болницата сложиха ме на масата и ме нарязаха като прасе оказа се извънматочна -присъдата разбрах веднага след свестяването ми от упойката лява тръба премахната дясна възпалително изменена и разпъната.Шанс за 2ра извънматочна голям,шанс за нормална бременност 14%.И откачам изпадам в истерия и обвинявам всички и всичко.Дори по едно време бях стигнала до там че реших че по добре да бяха ме оставили да си умра но не и да живея със тази мисъл.Казах на съпругът си че е свободен и аз няма да се прибирам от болницата.Абе с две думи превъртях,не ще и питане.
Изписаха ме и се затворих в себе си та чак до сега вече не ми се говори за бебета не ми са кроят планове не ми се чака цикълат ми дори не ми се купува тест.Не че тайно не се надявам някъде дълбоко в сърцето си но предпочитам да не казвам на никои от близкото ми обкръжение.Предпочитам да си мисля че всичко е наред,че съм като другите жени и някъде дълбоко в себе си разбрах че нищо което правя насила не става.Все едно че следтази операция вече не съм онази винаги усмихната и ентусиазирана жена.Но нали знаете надеждата умира последна.Ще чакам все някога ще стане по един или друг начин.
Пожелавам успех на всички,от вас ще станат прекрасни майки.
Казвам се Дени,на 24г.от Стара Загора
Накратко моята дълга история:
В началото на 2001г.започнахме да кроим планове за дете с моят чисто нов съпруг.И както повечето жени и аз си мислех че е въпрос на два три месеца и готово.Да ама не.Мина 1г.стори ми се дълга но лекарят ми казваше има време ще стане.Мъжът ми от друга страна казваше когато му доидело времето тогава ще се случи.Но аз търпя ли?Естествено че НЕ.И се започва великото ходене по лекари.Първи лекар/специалист по стерилитет-НИЩО ВИ НЯМА само леко трябва да се коригира цикълът ви защото той по принцип си идва когато иска така или иначе.Започнахме с Дуфестон и така няколко месеца.
Прекратихме лечението и чакаме резултати.След една година както почти всеки месец на мен пак ми закъснява дори ми прескача-това за мен не е сигнал за бременност а почти постоянство.Правя тест-отрицателен след няколко дни започва кървене отначако нормално но чак на 3ден разбрах че не е много нормално през ноча започнах да получавам контракции.За 5 дни трябваше да разбера че съм била бременна и че зародишът е разчленен и да прежижея кюртаж.Но лекарят казва:ШАНСЪТ ДА СЕ СЛУЧИ ВТОРИ ПЪТ ПОДОБНО НЕЩО Е МНОГО МИНИМАЛЕН.И така въоръжавам се с търпение и се успокоявам до колкото е възможно че щом веднъж е станало ще стане пак.Минава още една година и търпението ми се изчерпа пак тръгвам по лекари и изследвания вече с мъжът ми.След хиляди уговорки естествено!Пак всичко е наред и ми изписват клостилбегит и прегнил след което не е истина в какво се превърнах направо -чудовището в къщи което всяка сутрин е стермометир хапче таблици графики и часовник.-Издевателстваики върху горкият си съпруг.1месец нищо,2месец бременна но не за дълго оказа се кухо яице.Пак кюртаж.Пак сълзи.Пак депресия.
Минават няколко месеца и пак започвам клостилбегита този път от 1 забременях и пак очаквания надежди страхове и т.н.След няколко седмици доиде и дългоочакваната диагноза Гроздовидна бременност.Питам защо -всички вдигат рамене.Пак кюртаж.Вече свикнах казвам си.То вече ми стана ежедневие да вися по кабинетите и да рева този път приех нещата по спокоино без драматизации.Мина и това казвам си -пак съм в грешка само след 3дни изпаднах в колапс почти не умрях докато ме закарат до болницата сложиха ме на масата и ме нарязаха като прасе оказа се извънматочна -присъдата разбрах веднага след свестяването ми от упойката лява тръба премахната дясна възпалително изменена и разпъната.Шанс за 2ра извънматочна голям,шанс за нормална бременност 14%.И откачам изпадам в истерия и обвинявам всички и всичко.Дори по едно време бях стигнала до там че реших че по добре да бяха ме оставили да си умра но не и да живея със тази мисъл.Казах на съпругът си че е свободен и аз няма да се прибирам от болницата.Абе с две думи превъртях,не ще и питане.
Изписаха ме и се затворих в себе си та чак до сега вече не ми се говори за бебета не ми са кроят планове не ми се чака цикълат ми дори не ми се купува тест.Не че тайно не се надявам някъде дълбоко в сърцето си но предпочитам да не казвам на никои от близкото ми обкръжение.Предпочитам да си мисля че всичко е наред,че съм като другите жени и някъде дълбоко в себе си разбрах че нищо което правя насила не става.Все едно че следтази операция вече не съм онази винаги усмихната и ентусиазирана жена.Но нали знаете надеждата умира последна.Ще чакам все някога ще стане по един или друг начин.
Пожелавам успех на всички,от вас ще станат прекрасни майки.