Колко от вас са били унижавани?!

И аз гласувах и намирам смисъл в темата·
А на който му е скучна и безсмислена нека просто не пише в нея!

Имах приятел който в продължение на 6 години ми налагаше
психически тормоз·Успя да ми втълпи че съм едно нищо·
След раздялата ни ми трябваха години за да повярвам отново
в себе си и в способностите си·И най лошото е че дълго таеният
гняв с годините прехвърлях върху човека който най -малко го
заслужаваше·

   Гласувах. Не съм унижавана или не съм го приела за унижение.
  Смешно е, но съм се чувствала зле , когато в 1-ви клас учителката ме попита какво работи баща ми. Казах, че е Метролог... Последва див смях от съучениците ми и пояснение от Другарката, че не се казва Метролог, а Метеоролог. И още повече смях. Аз поясних, че става въпрос точно за Метролог. Тогава ми стана ясно, че не трябва да се връзвам на хорското незнание. Важното е аз да съм наясно.
   Иначе за насилието, била съм свидетелка на много тежко насилие. Както към жени, така и към деца. Единият случай беше дете в детската градина на синът ми. Бащата идваше и буквално пребиваше детето си пред очите на другите деца. Майката не идваше с детето си, за да не гледа....
   Другият случай беше в училището ни. Една съученичка беше поканена на купон, където я бяха изнасилили зверски. Момичето беше пребито с вериги. Влезе в психиатрия. След година дойде при нас за един ден, но беше много неадекватна. "Скачаше" през темите и трудно можеше да и хванеш мисълта.
   Имам леля, която травмира децата си като стоеше при мъжа си, който я пребиваше. Децата- вече големи със семейства- още ми разказват за спомените си за кръвта по стените и треперят. И така и не разбирам защо е все още с него?! Има къде да отиде. 
Примери бол...

Искам да споделя един случай, колкото трагичен, толкова и комичен. Сега ми е смешно, ама тогава...
В зората на демокрацията. Късна есен, 20-21 ч. вече е тъмница. Прибирах се от автогарата и с периферното зрение забелязвам, че един мъж ме следи, но на доста разстояние. Постепенно дистанцията се скъси, аз се огледах наоколо и като видях, че няма хора побързах да се шмугна в междублоковото пространство, защото вече почти бях стигнала до къщата си, която се намираше с/у блоковете. Започнах да тичам с високите обувки, досадникът обаче също започна да тича и сроко ме настигна. По онова време бяха модерни кожените якета от Турция, с каквото бях аз. Също така имах скъпа чанта и бижута - няколко пръстенчета и синджирче. Сграбчи ме, а аз крещя колкото глас имам, по терасите наизскачаха хора, а онзи започна да ми дърпа якето и ми фрасна два туката през зъбите. Не знам крадец ли е, насилник ли. Готовя бах да му дам дрехите и бижутата, ама той дума не обелва. Устата в кръв, якето скъсано. Незнам как се отскубнах. Каква беше тази сила от мен, дето съм едно джезве кокали. И досега не помня. Вярвайте ми, само Господ ми помогна. Побяхнах, а в това време срещу мен на улицата спира трабант с отворена врата, а шофьорът крещи да се качвам. Бях ошашавена. Не знам какво да правя. А онзи по петите ми. Нещо ми подсказа да се кача в трабантчето, а то в движение потегля. След миг осъзнавам, че не познавам шофьора, но същият ме успокоява и ми каза, че живее в блоковете, прибирал се човекът и отдалече видял как онзи ме дърпал, как съм се отскубнала и бягам. Ей този човек, Христо се казва, да е жив и здрав. Оказа се, че живеем в един квартал, но не се познаваме. После станахме семейни приятели и винаги се смеем на случката.

Не е смешно ... направо си е страшно.

И аз така мисля...Но този с трабанчето ми прилича на някой екшън герой

Гласувах, но няма да споделям.
Подадено оплакване в полиция, съд и виновника свободен "поради липса на достатъчно доказателства". Благодарна съм на майка ми, че беше неотлъчно до мен.

Само до преди няколко дни бих гласувала с последна опция.
В последните седмици обаче на два пъти бях унижавана от работодателя си. Целта му предполагам бе да ме 'смаже' психически. Не ми се навлиза в повече подробности.Не ми е приятно отново да си спомням за случилото се в детайли.
Резултатът е, че пуснах предизвестие за напускане на настоящата си работа.
Мисля, че темата би могла да ми е от полза за това как бих могла да реагирам и към кого да се обърна за помощ и съдействие в случай, че психическият натиск върху мен за едномесечния период, в който тече предизвестието ми продължи.

Гласувах. Тук съм пуснала подобна, може би малко по-конкретна анкета.

На два пъти в детството ми съм преживявала истории с педофилски настроени мъже - един дядка от съседна улица и един непознат, който уж ни помагаше да се приберем. Без неприятни последици, слава Богу, но и за двата случая никога не казах на родителите си. Страхът, объркването, незнанието и унижението са голяма сила. Студентка първи курс бях жертва на опит за изнасилване, неуспешен. Имам близки, жертва на изнасилване. Насилниците не са били осъдени, не е подавано оплакване.

Да сте чували някой някога да си е отмъщавал. Нямам предвид чрез съда, а лично. Да знаете как някоя от жертвите е намирала адреса на извършителя и е измисляля хитър план за отмъщение? А вие, не искате ли да убивате? Не сте ли мислили, че можете да се превърнете, макар и години след случката, в по-силната страна и да отмъстите както трябва?

Да. Не ми се разказва нищо. Минало.

Подрбностите са отвратителни и изобщо не искам да си спомням...Бях в най-хубавите години - 12
 и после много ми беше трудно....

От 273 гласували, само на 56 не им се е случвало нищо от изброеното. 

Имала съм няколко срещи с онези, опипващите. Чувство на безсилие е ужасно, а ще по-ужасно е, че хората отстрани стоят и гледат, че някои се хилят даже. Понеже все е ставало в тълпа, аз просто се премествах и от далеч хвърлях кръвнишки погледи на субекта. Няма що, разбила съм им сърцата. 
Веднъж обаче побяснях много. И то не заради нещастника, а точно заради хората, които се подхилкваха. Не знам как събрах кураж и сила, но щом вратата на автобуса се отвори на спирка, го подхванах и го изритах. Падна на спирката, говедото му с говедо. И знаете ли какво? Почувствах се добре.
Като дете също съм преживяла голям тормоз - от страна на съучениците ми. Преместихме се от София в едно село. На децата не им харесваше, че не съм като тях - говорех различно и въобще, бях различна. Всеки божи ден бях обиждана, ритана, бита, скубана, заплашвана... Защо? Защото съм била софиянка. И така няколко години. Бях ужасно наплашена. Учителите знаеха, но не предприеха нищо. Беше ме срам да кажа на нашите, исках да съм друга, да съм смела (като героите в книгите ). Ужасявах се всеки ден, че часовете свършват, защото знаех - пак ще ме чакат отвън. Ужасявах се, че ще трябва да ходя на събрания, бригади, празници - те винаги бяха там и винаги ме причакваха на път за вкъщи.
Един ден побеснях и набих най-лошото момче. Не знам как - аз бях най-дребната в класа, а той си беше едро, селско момче. Оставиха ме на мира. След години ми се извиниха, всичките. Дойдоха и се извиниха. 
Пардон, разплаках се. Още ми е страшно и мъчно, още не мога да разбера защо бяха толкова жестоки и зли тези деца.
Затова пък сега в сърцето ми има много обич и разбиране към различните хора. В каквото и да е тяхното различие - недъг, болест, близнат бретон или собствено мнение.
Много тежка тема.

   Децата могат да бъдат много жестоки. Лошото е, че в последно време забелязвам, че те дори го осъзнават и това им доставя огромно удоволствие. Тъжно, много тъжно.

Каквито възрастните, такива и децата.