Здравейте, мами. Днес пуснах детето си за пръв път на детска ясла - държавна, едва уредих мястото. Няма да казвам коя. На обяд отидох да го взема, а той беше тотално разреван. Той е на 2 години, но доста добре говори - неподозирано добре. И още по пътя ми казва: "Не иска тука, лошо, лошо, при мама, вкъщи и пр." Като го разпитах защо, той вика "ударила леличка много", казвам "къде те удари?", а той "по главичката, много, много" Питам го -защо те удари, а той "много плакал, много плакал". 
НЕ мога да ви опиша каква смесица от ужас, безсилие и тъга изпитах. Веднага се върнахме в градината да попитам какво става, но вътре леличките изглеждат много мили, обясниха ми, че не е възможно да са го удряли и че децата имат богата фантазия и чепри такъв стрес е по-вероятно да си измисля. Да, само че той НИКОГА не си е измислял нищо до сега. Ама никога. Имаше гледачка до сега, никога не ми се е оплаквал от нея, никога не е казвал, че някой го е удрял /дори когато майка ми го е пошляпвала/. Дори за да съм сигурна започнах да го разпитвам отдалеч: "къде беше днес, какво прави, игра ли с другите деца, с какви играчки игра, ти удря ли другите деца, плака ли" и пр. - на всичко си отговаря честно. И плавно вървя към въпроса: удариха ли те? - да, кой - леличката, къде - по главичката, как - той показва нагледно как, защо - много плаках... И сега на кого да вярвам? Някак просто не мога да повярвам, че си измисля. А и за пръв път го виждам с такъв поглед - просто беше сякаш друго дете. Той е доста палав, на моменти наистина плаче неутешимо, чак ми е идвало и на мен да го ударя. Но още от първия ден... Кажете, на някого случвало ли се е нещо подобно и какво да правя? Толкова ми е мъчно... 
НЕ мога да ви опиша каква смесица от ужас, безсилие и тъга изпитах. Веднага се върнахме в градината да попитам какво става, но вътре леличките изглеждат много мили, обясниха ми, че не е възможно да са го удряли и че децата имат богата фантазия и чепри такъв стрес е по-вероятно да си измисля. Да, само че той НИКОГА не си е измислял нищо до сега. Ама никога. Имаше гледачка до сега, никога не ми се е оплаквал от нея, никога не е казвал, че някой го е удрял /дори когато майка ми го е пошляпвала/. Дори за да съм сигурна започнах да го разпитвам отдалеч: "къде беше днес, какво прави, игра ли с другите деца, с какви играчки игра, ти удря ли другите деца, плака ли" и пр. - на всичко си отговаря честно. И плавно вървя към въпроса: удариха ли те? - да, кой - леличката, къде - по главичката, как - той показва нагледно как, защо - много плаках... И сега на кого да вярвам? Някак просто не мога да повярвам, че си измисля. А и за пръв път го виждам с такъв поглед - просто беше сякаш друго дете. Той е доста палав, на моменти наистина плаче неутешимо, чак ми е идвало и на мен да го ударя. Но още от първия ден... Кажете, на някого случвало ли се е нещо подобно и какво да правя? Толкова ми е мъчно... 
след като решихме да го изиграем 5-6 пъти я "первах" лекичко и тя казваш, че е било по-леко, накрая се предаох, тръгнах да я завивам и тя каза, че точно това е усетила 
раздвам се, че не избързах и не отидох да говоря първо с тях.
При това дете, което за първи ден е на детска ясла с напълно непознати хора! Ами всъщност докато има родители, които смятат, че удрянето е нормално и оправдано при каквито и да е обстоятелства, то и децата ни ще бъдат удряни. Включително и децата на хора като мен, които смятат, че това е престъпление, което в малко по-цивилизованите държави се наказва жестоко. 
, умирала съм от срам
По-късно потвърди всичко, което ми казха и те - че е ял малко, че е играл с едно друго момченце и т.н. Ок, забравям за случая, стига да не се повтаря. Но както виждате има смисъл човек да си казва! И наистина - децата на такава възраст явно не лъжат. Тъпото е, че понякога заради една лелка може да се настроиш срещу всички останали, които нищо не са направили. Но както казах, забравям за случая. Поне ще се опитам. 
И дано не се повтаря. 
