Шоу и политика
Бойко Пенчев, "Литературен вестник", 18 март, 2008
Много неща в България са наопаки, но политиката и шоубизнесът водят хорото.
В държавите, които с въздишка определяме като цивилизовани, политиката е пространство на реда, отговорностите и предвидимостта. Място с правила. Затова и, общо взето, политиката е скучна. Не е така обаче у нас, където не минава седмица без някакво изпълнение я от Румен Петков, я от президента, я от Бойко Борисов. Тази седмица на авансцената е Феим Чаушев - заместник-министърът с две имена, едното за министерстване, другото - за участие в частни фирми. Как става така, че българският политически живот се оказва благодатно място за такива артистични таланти? Защо в българската политика нарушаването на правилата се е превърнало в норма?
Само да не си помисли някой, че шмекеруването на Феим/Петър е било тайна и се е случило, защото никой не е знаел за него, докато Любослава Русева не изнесе в сп. "Тема" скандалните факти. Естествено, че който трябва, е знаел. Възможно ли е например Доган да не е знаел тези неща от житието на своя партиен питомец? Или да не са знаели хората, които сноват между Доган и другите властови центрове в държавата?
Политиката у нас е фриволно разпасана, а безцеремонни таланти като доцента от Международната славянска академия за образование, наука, изкуство и култура на гр. Ижевск, автономна република Удмуртия - а именно Феим Чаушев - спокойно си въртят номерата. Не е така в българския шоубизнес, който упорито се опитва да стане по-сив, скучен и предвидим от българската политика. Поне ако се съди по шоуто "Мюзик айдъл 2".Там жури и водещи систематично и страстно се опитват да смачкат единствения нестандартен, невписващ се в общия кич участник - Иван Ангелов. Държал се несериозно и неуважително, прекалена артистичност проявявал, изобщо - осмелявал се да излезе от рамката на "формaта". Като че ли се е явил да го приемат в Комсомола.
Не е нужно да е човек специалист по история на изкуството, за да види, че Иван Ангелов прави онова, което са правили всички големи новатори в миналото - разчупва, иронизира, пародира овехтялата форма, създавайки междувременно нещо ново. Така Сервантес се е отнесъл "несериозно" към рицарския роман, а Моцарт като един "простак" се е изгаврил с къснобароковите блудкаши. Иван все още не е нито Сервантес, нито Моцарт, но в него гори същият палав бяс срещу рутината и онова, което "доброто общество" приема за изкуство.
"Доброто общество" в българския шоубизнес е просто поразителна гледка. Стари пънкари и млади псевдоспайски, Вили Казасян и силикони... Няма култура, няма контракултура - всичко е едно. През цялото време в "Мюзик айдъл 2" се разменят комплименти и тъпи вицове на гей- и хетеротематика - и това се приема за добър тон и голям професионализъм. Когато обаче на сцената се появи момче, което може да пее като Ерик Клептън и Ерос Рамацоти, но не иска, срещу него изригва такова благородно възмущение, все едно Мадона се е явила на кастинг пред църковното настоятелство на градче в Средния запад. Или пред областна конференция на дружинни ръководителки от 1976 г.
Иван Ангелов не пее, а цитира, в импровизациите си той слага иронични кавички на "голямото изкуство", променя, добавя, перифразира - държи се свободно, като истински артист. Във всички големи творци е имало един пародиен пласт, който е побирал отношението им към традицията преди тях. Отношение, което може да е и любовно, уважително. Иван Ангелов вкарва в пеенето си иронична дистанция, кара малко по Брехт - но има срещу себе си хора, виждали в живота си само школата на Станиславски. Не намирали "душата" в песните, които изпълнява. А ако душата е именно в иронията и към поп парчетата, и към "звездния" модел на успеха, и към затъналия в рутина и скука музикален шоубизнес? Разбира се, в Иван има и чисто деструктивен бунт срещу общоприетото, който му печели фенове сред бунтарски настроената публика. Но и това е част от работата на таланта - да радва хората с различното. Защото "различното", което иначе всички подкрепяме, е нещо много рядко в нашия банален век.
За щастие публиката не послуша журито и остави Иван Ангелов в играта. На все повече хора не им харесва захаросано шоу с еднакви като бройлери участници. Дано тези хора се увеличават. Добре ще е изкуството и културата да не потъват в рамките на блудкавата "псевдосалонност". А най-добре ще е политиката пък да влезе в рамките на отговорността и рационалността. Сега нарушаващите правилата в политиката ги толерират, а в шоубизнеса ги мачкат. Би трябвало да е обратното.
Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподавател в СУ "Св. Климент Охридски". Редактор е в "Литературен вестник".
Бойко Пенчев, "Литературен вестник", 18 март, 2008
Много неща в България са наопаки, но политиката и шоубизнесът водят хорото.
В държавите, които с въздишка определяме като цивилизовани, политиката е пространство на реда, отговорностите и предвидимостта. Място с правила. Затова и, общо взето, политиката е скучна. Не е така обаче у нас, където не минава седмица без някакво изпълнение я от Румен Петков, я от президента, я от Бойко Борисов. Тази седмица на авансцената е Феим Чаушев - заместник-министърът с две имена, едното за министерстване, другото - за участие в частни фирми. Как става така, че българският политически живот се оказва благодатно място за такива артистични таланти? Защо в българската политика нарушаването на правилата се е превърнало в норма?
Само да не си помисли някой, че шмекеруването на Феим/Петър е било тайна и се е случило, защото никой не е знаел за него, докато Любослава Русева не изнесе в сп. "Тема" скандалните факти. Естествено, че който трябва, е знаел. Възможно ли е например Доган да не е знаел тези неща от житието на своя партиен питомец? Или да не са знаели хората, които сноват между Доган и другите властови центрове в държавата?
Политиката у нас е фриволно разпасана, а безцеремонни таланти като доцента от Международната славянска академия за образование, наука, изкуство и култура на гр. Ижевск, автономна република Удмуртия - а именно Феим Чаушев - спокойно си въртят номерата. Не е така в българския шоубизнес, който упорито се опитва да стане по-сив, скучен и предвидим от българската политика. Поне ако се съди по шоуто "Мюзик айдъл 2".Там жури и водещи систематично и страстно се опитват да смачкат единствения нестандартен, невписващ се в общия кич участник - Иван Ангелов. Държал се несериозно и неуважително, прекалена артистичност проявявал, изобщо - осмелявал се да излезе от рамката на "формaта". Като че ли се е явил да го приемат в Комсомола.
Не е нужно да е човек специалист по история на изкуството, за да види, че Иван Ангелов прави онова, което са правили всички големи новатори в миналото - разчупва, иронизира, пародира овехтялата форма, създавайки междувременно нещо ново. Така Сервантес се е отнесъл "несериозно" към рицарския роман, а Моцарт като един "простак" се е изгаврил с къснобароковите блудкаши. Иван все още не е нито Сервантес, нито Моцарт, но в него гори същият палав бяс срещу рутината и онова, което "доброто общество" приема за изкуство.
"Доброто общество" в българския шоубизнес е просто поразителна гледка. Стари пънкари и млади псевдоспайски, Вили Казасян и силикони... Няма култура, няма контракултура - всичко е едно. През цялото време в "Мюзик айдъл 2" се разменят комплименти и тъпи вицове на гей- и хетеротематика - и това се приема за добър тон и голям професионализъм. Когато обаче на сцената се появи момче, което може да пее като Ерик Клептън и Ерос Рамацоти, но не иска, срещу него изригва такова благородно възмущение, все едно Мадона се е явила на кастинг пред църковното настоятелство на градче в Средния запад. Или пред областна конференция на дружинни ръководителки от 1976 г.
Иван Ангелов не пее, а цитира, в импровизациите си той слага иронични кавички на "голямото изкуство", променя, добавя, перифразира - държи се свободно, като истински артист. Във всички големи творци е имало един пародиен пласт, който е побирал отношението им към традицията преди тях. Отношение, което може да е и любовно, уважително. Иван Ангелов вкарва в пеенето си иронична дистанция, кара малко по Брехт - но има срещу себе си хора, виждали в живота си само школата на Станиславски. Не намирали "душата" в песните, които изпълнява. А ако душата е именно в иронията и към поп парчетата, и към "звездния" модел на успеха, и към затъналия в рутина и скука музикален шоубизнес? Разбира се, в Иван има и чисто деструктивен бунт срещу общоприетото, който му печели фенове сред бунтарски настроената публика. Но и това е част от работата на таланта - да радва хората с различното. Защото "различното", което иначе всички подкрепяме, е нещо много рядко в нашия банален век.
За щастие публиката не послуша журито и остави Иван Ангелов в играта. На все повече хора не им харесва захаросано шоу с еднакви като бройлери участници. Дано тези хора се увеличават. Добре ще е изкуството и културата да не потъват в рамките на блудкавата "псевдосалонност". А най-добре ще е политиката пък да влезе в рамките на отговорността и рационалността. Сега нарушаващите правилата в политиката ги толерират, а в шоубизнеса ги мачкат. Би трябвало да е обратното.
Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподавател в СУ "Св. Климент Охридски". Редактор е в "Литературен вестник".
