Пътя, който трябва да извървим помежду си

  Мисля, че е до темперамент на детето и до контакт с родителя. Не от значение произхода и биологичната връзка,колкото до това,колко са отворени и чувствителни двете страни. Имам близки приятели,на които синът им се тръшка и ги обвинява,че е осиновено дете от 7 годишен. Въпреки,че си е биологично дете,за което се полагат много внимание и грижи. Все е недоволно и все му е скучно и тъпо. За сега нямаме проблеми с факта. Просто го е приел като една възможност да се събере семейство. Той е едно слънчево дете и има дарбата да се радва и да обича.

хм, пък за мен тая опция със разсиновяването много трови ... виси като някаква заплашителна сянка; уж отношенията като като в другите семейства, уж осиновяването друг начин да се разшири семейството, ама под условие. за мен е обидно, че съществува. особено безумна ми стои във формата осиновяване на бебе ... и после всякакви, разбрали, недоразбрали, кой знае с какви бръмбари в главата, я размахват ...  за мене е много долно да се използва като оръжие от родителя, дори да не премине никога към действия, само на думи, каквито и да са отношенията, който и да е виновен за усложняването им.

Лично аз не мисля, че в темата по-долу има засегнати мами... Да, не всички мнения раздават "прегръдки", но повечето от тях ми се сториха аргументирани, без да са поставени в категория "осиновени" - "осиновители"... Както казва Форест Гъмп, въпросът за преекспонирането на начина, по който са се появили децата в едно семейство, е много интересен... Но си мислех и за една друга страна - на мене не ми се иска да преекспонирам и моята роля на осиновител (т.е., начина, по който аз съм станала родител) дотолкова, че да не смея да споделя искрено мнението си...

По биологичен път станали роднини или не, Вагабонд и майка и явно отдавна са изпуснали конците и всяка е допуснала своите грешки... Не познавам лично Вагабонд, не съм запозната със ситуацията и, не знам, доколко драматизира, дали утре няма да утихнат бурите и да се нормализират отношенията... От постовете се усеща, че е много объркана, но наистина не разбрах, какво е сторила майка и... Уж проблемът е, че тя не позволявала на дъщеря си собствен живот (да не я "изостави заради оня"), а всъщност обстоятелствата принуждават Вагабонд да живее с майка си, тъй като мъжът и е в Англия и не може да и помага финансово... Уж проблемът е, че на Вагабонд много и налагат как да живее, а в същото време а в същото време майка и е тази, която не се съобразявала, "плюскала", не пазила чисто жилището...  Освен това не ми е ясно, как майка и ще "ламти" за имоти... Предполагам, че Вагабонд в момента много се терзае, но... дали отношенията и с майка и не стават отдушник за недоволствата от други липси?...  Така или иначе възникналата нетърпимост между двете жени (майка и дъщеря) може да се случи във всяко семейство...

С какво щях да помогна на Вагабонд, ако просто и пишех, че я разбирам? Или щях да докажа на себе си, че не се притеснявам от критиката на осиновените?

П.П. Коригирах малко мнението си, защото се питах, дали целта на темата е просто отдушник за емоциите и "раздумка"...

Темата за Вагабонд си е долу, тук не визирам никого конкретно, става дума за нашите си страхове, открития и въпроси. Струва ми се, че наистина има такава склонност, в момента, в който се появят проблеми, те да се приписват автоматично на осиновяването. Страдаме ли и ние от този автоматизъм? За себе си мога да кажа, че всекидневно търся пътя. Не мога да кажа, че съм забравила как децата са дошли в семейството, просто има неща, които всекидневно ми напомнят за това. Но признавам, че ме дразни това, което усещам: хора, които не знаят "подробности", си говорят с нас като с родители, т.е. равни, а тези, които знаят за осиновяването, едва ли не се чувстват задължени някак да засегнат темата, пък било то с 'деликатно' мълчание...
Трудно.

Преди време бях писала / не оправдавам всяка нейна грешка с осиновяването/ Децата са си деца като всички останали независимо как са се появили в живота ни.
Аз също не приемам разсиновяването звучи ми като рекламация.

За тема на вагабонд : след като я е направила публично достояние или казано по български извади ли сме си кирливите ризи Ще търпи различни мнения. Не мога да приема че не може да намери общ език майка си. Животът не е  само розов.

Ние за щастие засега нямаме такъв опит и всички родители покрай нас ни възприемат като "пълноценни родители", но знае ли човек...  Дано и по-нататък не се случва описаното!!... Дано, дано!

Мислех си, обаче... - има един термин в психологията "self-fulfilling prophecy" ("самоизпълняващо се предсказание") - става въпрос за това, че ние (хората) си мислим разни неща и наше поведение може да предизвика у другите точно реакцията, от която се страхуваме... и тогава си казваме "знаех си аз, че така ще стане..." 

  Не мога да си представя,че мога да обичам нещо повече от детето,което имам.  При възможностт да имам биологично дете по късно се ужасих,че няма да мога да го обичам колкото първото си. Всеки ден си давам сметка,че може да избере път,различен от моя и има възможност да ми обърне гръб,въпреки че е много привързан и имаме много силна връзка Знам,че винаги ще го обичам и ще приема избора му. Дано само той да е щастлив. 

   Лично аз никога не съм имала добра връзка с биологичната си майка, и до днес трудно намираме общ език.

Малки са ни децата още. Не знаем какви предизвикателства е приготвила съдбата, през какви трудности ще минем. Каквото и да декларираме сега, със сигурност ще се промени през годините, ние ще се променим, децата ни ще се променят.

Засега се опитвам се да ги разбирам... доколкото мога... и да съм до тях във всичко. Мога да кажа само че са се превърнали в неизменна част, неразривна част от мен и семейството ми.

Аз отдавам много от проблемите, които възникват с децата на мои грешки, слабости, пропуски.  Много далеч съм от перфектна майка, а и доста ми се насъбра с моята през последните 2 години... Но това е друга, много лична тема.

Моят кошмар е да не го докараме един ден до там, че те да поддържат отношения с нас само заради "ол инклузив" грижите, които получават сега. Не го правим с татко им очаквайки отплата, а с безкрайно удоволствие и благодарност към съдбата, че ни даде възможност да изживеем усещането да бъден родители.

Форест Гъмп  , много мъдро разсъждаваш за човек с малки деца


Мдаа...но повярвай, това е по-малкия кошмар. По-големият е да те лишат от правото и задължението да бъдеш родител. Ей това аз не мога да простя.Може би звуча неясно и абсурдно, но , повярвай ми един тийнейджър може да го направи.

Аз нямах предвид тийнейджърската възраст, а по-зрялата, когато е отшумяло пуберското клокочене на хормони.
А за този деликатен период дано Дядо Боже ми даде поне малко акъл за да оживеем, само това се моля. 

Айстенок, прошката е мехлем за наранена душа. Заслужена, незаслужена, забравен, незабравен поводът... Близките ни хора са много малко на този свят и не си струва да се самонаказваме с недаване на прошка.

Тя и тази тема май е за пътя един към друг с децата си и пътя, който трябва да изминем заедно зада се научим да си прощаваме - един на друг, на други близки хора които са ни наранили, да си прощаваме, за да се съхраним....

  за всички. Искам и аз да кажа нещо (на всяка манджа, ама айде  , вие ще ми простите  ).
Едва когато децата ви осъзнаят, че да си родител съвсем не се простира дотам да заченеш и родиш, ама когато наистина го осъзнаят и това се загнезди дълбоко в душите им, ще намерите пътя си един към друг. Казвам го, защото те все още са малки, но като чета вашите постове, съм 100 % сигурна, че тези деца ще се превърнат в едни изключителни личности някой ден. Не се и съмнявам, че възпитанието, което вие ще дадете на децата си ще бъде най-доброто. А един възпитан и събирал цял живот осъзната майчина любов човек, никога не би чувствал вас като нещо различно от родители. Истински такива, каквито всъщност сте.
Не се страхувайте, просто се радвайте един на друг. Вашите предполагаеми проблеми в отношенията с децата ви няма да бъдат нищо по-различно от тези, между биологични родители и децата им. Просто осиновителя и осиновения трябва да знаят какво значат един за друг, защо са се преплели съдбите им и колко просто е всъщност всичко... Те са просто едно семейство като всяко друго.
А по въпроса с разсиновяването... че то и биокогични родители могат да се откажат чрез държавен вестник 
Мале колко неразбираеми глупости изписах, просто темата винаги ми е била много лична, таа, искам много неща да кажа, но не съм сигурна дали съм останала разбрана.
Страхотни сте всички. Сигурно майка ми има същите страхове като вашите. Милата ми тя. 
За вас много 

За мен няма знаение колко са близките хора, колко е биологична или небиологична връзката. Когато нещо се счупи, то не става с един повод. А счупването при мен е завинаги. Съжалявам, че цитирам съфорумка , в такива случаи " не можем да бъдем добри познати". Аз или давам всичко или....И не е до хормони и до възраст. А за прошката, да - освобождаване е, но не и връщане на миналото.

има една чудесна българска поговорка "Голям камък хвърли, голяма дума не казвай" 

Аз бях 12годишна когато разбрах,че съм осиновена - в този момент бях бясна идеше ми да викам да крещя да плача,  намразих майка си защото не ме е родила толкова много я мразех за това, че не тя ме е родила.Толкова много ми се искаше тя да ме беше родила, въпреки, че вътрешно знаех или поне някаква, част от мен е знаела още от детската градина.Докато другите майки се усмихва и ръкопляскаха когато на концерт за 8март или някой друг празник се цитираше стихотворението на Душков - Мама, моята майка винаги плачеше и най вероятно много е страдала. Тогава не осъзнавах 12годишна какво и причинявам,колко много я боли но бях толкова сърдита, че не тя е ме родила бях бясна а сега се обвинявам, че заради мен може би тя се поболя, че всичките и болежки в живота и аз съм и ги причинила, че заради мен и побеля косата. А колко много ми се иска отново да съм  дете и да се гушкам в топлата мамина прегръдка а тя да е отново млада и вързала косата си отзад на плитка и никога да не бях я наранила толкова много искам. Никога не потърсих биологичната си майка, не посмях  не исках отново да отваря старите рани и моите и на мама, който заедно двете лекувахме години, не исках да се почувствам отново не жела и не потребна, не обична. Сигурно е имала причина но някак си не мога да я приема, надявам се да е щастлива не и жела нищо лошо.
А колкото до  моята Мария - тя е много мъничка но вече знае,  много пъти съм и разказвала приказката и за да не преживее това което аз преживях, за да не обвинява себе си а и мен да не обвинява. След време ако тя реши да търси БМ ще и помогна, на мен самата ми е интересно да разбера  на кой прилича тя, от кой е наследила изумрудения цвят на очите си, чия е тази усмивка, от кой е наследила характера си и уникалния си глас.

Пътя от майката до детето и от детето до майката е много дълъг и труден толкова труден, че понякога се питаш КЪДЕ СГРЕШИХ или ЗАЩО ВСЕ НА МЕН този път се изварява,чак когато ти станеш родител, само тогава и единствено тогава.

Благодаря ти Тендър...