За навиците и приучването към самостоятелност, както на бебенцата, така и на деч

От момента на раждането и възприемам дъщеря си като отделно и самостоятелно човешко същество със собствено мнение. По този повод никога не съм била постоянно с нея. От съвсем мъничка е прекарвала доста време самичка и това и харесва. Никога не съм се притеснявала ако заплаче - не е утешавана и люшкана за няколкото минути преди да спре да плаче. Никога не е приспивана на ръце. Заспива си в нейното легло (в една стая сме, но предполагам, че един ден ще си има нейна). Когато порасна и започна да се движи повече забелязвам, че предпочита да се справя сама. Примерно по улиците държи да си ходи без някой да я държи. Дава ръка когато пресичаме или ако има някакво препятствие. Държа да запази своята самостоятелност. За мен е абсурдно когато срещам майки неоставящи детето си за минутка само. То има право да му бъде гласувано доверие.

Откакто се е родил, синът ми е до мен и до съпруга ми. Смятам това за правилно. Не  мога да си представя да не откликна на жалния му плач с присвити устнички, когато го оставя в кошарката. Чувства се сам и изоставен. Приспивам го или на ръце, или в количката, като му пея. После го пренасям в неговото легълце. Ако се събуди нощем, го взимаме в нашето легло.
Моето мнение е, че дълбоко в психиката на децата остават травми от бебешка възраст. Бебето още не разбира, не си е изградило абстрактно мислене, за да е наясно, че мама като се отдалечи, ще се върне. Какво ви пречи да раздавате нежност, има време децата ни да бъдат самостоятелни. Но навици на самостоятелност се развиват, когато детето осъзнава какво му говориш, има ориентир в света.

И двете ми деца от бебета свикнаха да заспиват сами. Малката от първата седмица спи сама в стая. Вече спят двамата заедно. Вечер чета приказка, пожелавам " лека нощ" , получават и по една целувка и излизам от стаята. Кой когато иска тогава да заспива. Мисля че така е по-правилно. Понякога синът ми спи при мен или ако е  притеснен аз лягам при тях .
 
И двете ми деца разбират какво им говоря. Мисля че за тях е по-добре да са самостоятелни. Все пак са двама и трябва и на двамата да обръщам внимание. Нежността и любовта се показва по много начини, включително и с това да научиш детето да  е самостоятелно. Колкото до спането за мен има два варианта - или от най-ранна възраст детето спи само или спи при родителите си докато само поиска да е отделно.

специално за спането откакто се е родил марти кошарата му винаги е била долепена за спалня ни
имала съм незабравими моменти когато сме се държали за ръце  през решетките и съм му милвала главичката , както и той моята  
когато се събуди през нощта винаги е усещал че съм до него и лично аз незнам какво е нощен бебешки плач повече от секунди
имаше период когато съм го оставяла и съм излизала от стаята и той сам е запивал  , продължи около два месеца , но през него е имало дни в които е покавал че иска да легна до него  и никога не съм му отказвала
не мога да си представя да ми се къса да реве , а аз да си седя в другата стая за да свикнел сам  
общо взето го приспивам като лягам до него и  си пускам филм  , нямам проблеми горе долу заспива бързо
самата аз неискам да спи отделно от нас

само да допълня че това което е написала милена е много вярно ако не се научи от най- ранна   възраст да спи само , трябва да се чака само  да пожелае иначе е голяма травма

Хайде стига с тези глупости за ранното приучаване да заспива самичко. Ние, че сме възрастни, защо спим по двама? Бебетата ги е страх да бъдат самички. Ролята на възрастния (майката или бащата) е не само да нахрани бебето, а и да го стопли телом и духом. В един момент самички се научават да заспиват, без да се съдират от рев. Който може спокойно да слуша бебето му да се плаче отчаяно самичко в стаята, и да си мисли, че го възпитава, не зная какво сърце има.

Моето дете никога не е ревало, оставено само в стаята. Но то си е до характер, някои деца имат нужда от повече родителско присъствие. Обаче никога не съм разбирала тези, които навсякъде мъкнат детето със себе си - даже го слагат да легне върху масата, докато вечерят. Само си представям, какъв цирк е било ходенето до тоалетна - сигурно са го държали под мишница 

И моите деца не са се съдирали от рев. Изключвам периода на коликите и никненето на зъбки. Но в тези случаи винаги съм била при  тях. Малката спи сама от първата седмица.
Само да допълня , че от стаята на баткото се изнесохме когато той стана на 1 г. и 1м. . Детето започна да спи много по-спокойно като остана само.

Моите деца са напълно различни едно от друго. Съответно и подходът ми е различен. Малката е една идея по- самостоятелна от голямата, сигурно защото нямам всичкото време за да я обгрижвам, както правех с каката. Но никога не отказвам гушкане, нито ги оставям да реват с часове- говоря, прегръщам, клякам на тяхната височина, за да се гледаме в очите. Не вярвам в дистанцирания подход във възпитанието, мисля, че децата имат нужда от топлина и физическа близост. С възрастта сами се отдалечават.
Има всевъзможни теории за възпитанието. За мен е важно да се научим да усещаме нуждите на децата си и да се съобразяваме с тях.
Да допълня. Мъкнех количката пред банята или тоалетната, дойде момента, в който вече не е нужно. Думата цирк не е съвсем на място.

Никога не съм приучвала дъщеря ми да спи сама. От самото си раждане си заспива напълно сама в стая и не само че не се 'съдира от рев' ами и не е проплаквала даже. Може би се е родила такава - самостоятелна - знам ли?

Последно време, като гледам приятелките ми и техните деца, отбелязвам, че е тъкмо напротив: Първо си приучават децата да бъдат гушкани и люшкани, за да заспят. Вземат ги при всяко 'мрън' в леглото си, а после ми обясняват колко било трудно тяхното дете и как нещяло да спи... 

Сега дъщеря ми е на 3 год. и половина. Продължава да спи сама и да заспива сама. Ако сънува кошмар, ако е болна, ако й се глези или каквото и да е - винаги е добре дошла да се гушне при мен.

Не съм си поставяла за цел да ги приучвам към нещо, особено, ако това нещо не им се харесва. Синът ми заспиваше сам и дори само така можеше да спи, ако имаше човек в стаята му се разсейваше и играеше с него. По-късно пък се е случвало да ми иска ръката докато заспива. Мина през много периоди, но съм се водила само по него, както на него му е удобно. Дъщеря ми до година и 5-6 месеца заспиваше и тя сама, но с израстването на кътниците ме търсеше много нощем и я взех при нас. Сега на 2г. и осем месеца заспива различно, ту при нас, ту в кошарката си, както тя пожелае.

Според мен е много важно да се изгради доверие между бебето, майката и бащата, то да знае, че когато нещо го боли, когато има нужда от контакт, какъвто и да е с мама и тати, те ще откликнат. Това не вреди на самостоятелността, напротив, прави децата по-уверени, те вярват на някой. Иначе стават затворени и отчуждени.
Сигурно по природа има по-самостоятелни деца, не знам. Около мен има още три майки с бебоци, не съм забелязала да има бебе, което да не търси контакт с майката.

Никога не съм отказвала близост на децата си, но и никога не съм ги приспивала.
От бебета си заспиваха сами, всеки в леглото си. Не може някой да иска да бъде мъкнат на ръце с цел приспиване, ако никога не му е предлагана подобна услуга.
Много съм си играла с деца си и на ръце съм ги носила и на гръб, но никога за да ги приспя. Изобщо, щом на някого не му се спи или яде не го карам да го прави!
Големия проблем, според мен е, че много от майките искат децата им да спят повече време от колкото искат самите деца. И от там са готови на всичко само и само детето да заспи. Е да, но на 2, 3 месеца това е лесно, трудно става когато детето е на 2, 3 години. А си иска ритуала.
Разбира се, не смятам, че децата са виновни, че искат близост.

Благодаря на всички, които споделиха мението си и опита си. Ето изводите, които правя за себе си след прочетеното: не трябва да се стига до крайности нито  при близостта и грижата, нито по отношение на самостоятелността и възпитанието. Така, че може би, когато оставим детето само дори и да се разтройва от това, но е с цел да се научи на самостоятелно заспиване, не е неправилно, а е за негово добро. От друга страна трябва да сме готови иначе по всякакъв начин да му засвидетелстваме любовта си, да му отделяме достатъчно време и грижа, така че да знае, че е обичано и важно за нас.

Правилен е извода, че не бива да се стига до крайности, нито свръх грижата, нито свръх отчуждеността са адекватни. Моя случай е следния: кърмих дъщеря ми до година и пет месеца, заспиваше само на гърда или само на ръце. Това ми костваше адски много стрес, както и физическо усилие /не е лесно да дондуркаш по един час, докато заспи/. Не съжалява, така съм го чувствала, така съм постъпила. После се научи да заспива с някой от нас, лягаме, гушкаме се и заспиваме. Спи между нас с баща й, в редки случаи я пренасяме в нейното легло. Изживях един доста тежък емоционално период в началото на есента, беше нещо като закъсняла следродилна депресия. Тогава бях решила, че ще я правя самостоятелна, костваше много рев и на двете ни, за което сега горчиво съжалявам. В момента тя продължава да е силно привързана към мен, често плаче сутрин като излизам, вечер е като залепена за мен, заспиваме заедно гушнати. Такъв  е нейният характер обаче, примирих се и доста добре си живеем така. Има нещо ново обаче, забелязвам напоследък, че постепенно и много бавно се откъсва от тази симбиоза.

Което за пореден път доказва, че всичко си е до дете  моето от раждането си спеше в самостоятелно легло, на 1 г. я отделихме в детска стая, никога не съм имала проблеми, даже напротив, беше прекалено самостоятелна, заспиваше само сама, ако има човек в стаята не можеше, ако я вземеш на ръце ще се скъса от рев, такива неща като гушкания и т.н. въобще не приемаше ... после дойде време махнем решетката и всичко се преобърна, заспива си в нейната стая, но нощем като се събуди тича при нас  болезнено привързана е към баща си, понякога до истерия. Няма спасение, освен да я заключвам 

За другите неща като обличане, хранене и подобни, също започна да ги прави сама, без никакво учене.
До 3г. и 1м. съм я гледала вкъщи, тогава тръгна на градина без грам сълза и никакъв период на адаптиране.

Така че за мен изводът е само един - децата или са самостоятелни, или не, може да са самостоятелни в едно отношение и зависими в друго, ние можем само да ги поощряваме, когато проявяват желание за самостоятелност, нищо повече.

Абсолютно си права.
Лошото е, че много често тези моменти се пропускат. Дъщеря ми може да се облича сама, да си мие ръцете и зъбите сама, дори да се къпе сама... Може, ама не го прави, щото е много по-удобно мами да го прави вместо нея. 

Знаеш ли колко много неприятности може да се причинят на едно дете "за негово добро"? Няма бебе, което да бъде разглезено от много обич и внимание. Разбирам страха на много майки да не задушат от любов. Не си заслужава този страх. Само опитай да се поставиш на мястото на детето и да плачеш сама в една стая, а никой да не идва да те види дали си добре "за твое добро". Децата самички си показват кога имат нужда от внимание и кога не.

От първия им ден вкъщи моите деца спяха сами в тяхната си стая и в техните си легла. Компромиси не съм правила - нито по време на нощните кърмения, нито по време на  боледуване. Предпочитах аз да ставам и да стоя до леглото на детето нощем, отколкото да го допусна до моето легло. Така те от новородени свикнаха да спят на тишина, в стаята им не се е влизало, докато те спят /само бегъл поглед преди да си легнем и ние с баща им, за да се уверим, че са завити и всичко е наред/. Никога в стаята им нощем не е светела лампа. Така много бързо се ориентираха и свикнаха, че има време за почивка и сън и друго време - за игри и гушканици. Не съм ги приспивала на ръце, не съм ги държала близо до цица, за да подам храна при всяко промъркване.
Дори установих нещо много интересно - в първите дни от живота на сина ми, тъй като все още нямахме две детски стаи, а се опасявах, че може да събуди дъщеря ми, му бяхме сложили леглото в нашата спалня. Определено детето спеше неспокойно - мрънкаше, проплакваше, нито той, нито аз успявахме да се наспим добре. В края на първата седмица с мъжа ми решихме да местим леглото му в хола, когато стане време да си лягаме ние. Вдигахме го като добри нощни феи и изнасяхме сгъваемата кошарка. Е - детето започна да спи непробудно /освен задължителното ядене в 3 ч., за което се будеше като по часовник/. Мислехме, че има колики, но се оказа, че всъщност няма. Беше доста по-спокоен и през деня.

..нaмирам за нередно здраво дете са спи с родителите си при каквито и да е обстоятелства, да не се напъва да си облече якето като може чудесно  и да бъде хранено на 4+ години "за да не си накапе новия пуловер"
..въпрос на ежедневие,разбиране и приоритети на родителите е,децата се адаптират чудесно и знаят 2 и 200; а изказвания от типа че  2 год дете "не може" да седи в столче за кола (защото се дърпало и ревяло и нам-си-какво си )съм чувала много,за мен този шаблон се отнася и до редица други навици,не го приемам и полагам ежедневни усислия децата ни да могат..

доколкото помня, става въпрос за бебета, а не за деца над 2-годишна възраст.

RadostinaHZ,
1.2. заглавието на темата споменава деца,не само бебета
3. аз схванах че не иде реч само за сън,затова споделих мнение,моля да ме извините ако не е на място или не е по темата

явно съм пропуснала тази подробност.
Дори и така да е, явно не е намерен подходящият начин да се обясни или покаже на детето.
Малко на майтап ще го обърна, но сега ми хрумна, че има нужда от братче. Тогава ще преглътне хапа. 

Мисля, че това е форум за споделяне на мнения и опит, а не за обидни квалификации на мислещите различно от теб.
Що се отнася до моя опит - децата ми заспиват сами от 3 мес. възраст, а ги отделихме в самостоятелна стая, когато навършиха 5 мес.  Така всички сме спокойни - те знаят, че е дошъл часът за лягане, и заспиват, когато им се доспи, без да е нужно някой да стои цялата вечер при тях. Не могат да заспят, ако има някой в стаята им - когато се е налагало инциденто да спим 4мата - за всички ни сънят не е бил спокоен.

За няколкото месеца в този форум се начетох на различни методи на възпитание на бебета, след които и възрастните не биха оцеляли. Обидно за някого или не, децата не са малки възрастни или опитен полигон за методи за възпитание. Желанията на някои майки за мнима самостоятелност на бебетата и малките деца направо ми изправят косата. Толкова са големи страхове от разглезване, та чак се обръщат в налагане на авторитета на родителя на всяка цена. Може да се разглези дете до степен, че да не иска да прави и елементари неща като обуване или обличане, но не и когато се отнася до спането. Децата, дори когато станат по-големи изживяват своите страхове, а страхът от тъмното при някои е силно развит.  Не е случайно, че в почти всички култури тъмнината носи риск, несигурност, та дори и зло. Повече нещастни деца има от строго възпитание, отколкото от разглезване.

..детето не знае че го е страх от тъмното по задание..както от мечки,вълци,гори и пр..страх се възпитава,както и не-страх..децата ни спят на тъмно,ако искат им святкам лампа,не правя драми; не се е случвало да се будят освен от болест,не мисля че са изключение от правилото,но със сигурност в деня им липсват торбалан, ако не слушаш ще викна някоя страшност или каквото,подбрано гледат тв,подбрани книги се четат..страх ей така сам не се ражда,аз бих се поровила в деня им ако се случи..

Абсолютно съм съгласна.
Но при всички случаи не познавам ни едно семейство, което е решило да сложи детето си само в стая от първия ден и после да го премести в спалнята си. Едва ли всички сме били изроди.  Специално аз смятах и при най-малкия проблем да преместя бебешкото легло в нашата спалня.
Отделно наблюденията ми се припокриват с тези изказани по-горе. На всичките ни почивки, когато ни се е налагало да спим с бебето в една стая, то спеше по-неспокойно и се будеше.

Анет,
Мисля, че страхът е вроден, защото е защитен механизъм. Той е емоция, с която всички се раждаме. Бебетата са едно не много добре регулирано кълбо от усещания и инстинкти. Важи и за страха от тъмното. Не е само до възпитание.
Това, за което ти говориш е на по-късен етап. Има деца, които никога не са били сплашвани с торбалан или нещо друго, но се страхуват от тъмното. Зрението ни прави всякакви номера в тъмнината и тишината в самотата в една стая. Нашето зрение не е пригодено да работи добре в тъмнина и затова всякакви сенки могат да изглеждат ужасно. Каквато информация за обектите липсва от средата, то мозъкът си я допълва по някакъв начин.

RadostinaHZ ,навярно си права,но моят опит до момента не потвърждава тази линия (или и 2те ни деца са родени без този вроден механизъм). Ситерката им говорила за чудовища преди време,същата вечер за 1 и последен за момента път в живота си дъщеря ни ми поиска фенер, че да му светела в очите на нещото-това е пример за "научаване" за мен,а не за инстинкт;  говорихме много, рисувахме, носихме му мляко и бисквити пр. ; мина (а ситерката си го отнесе лошо).
ужасна е сянка ако имаш идея за ужасно,това искам да кажа,не е ужасно по даденост..
*
а съвсем бебетата м-у другото предпочитат тъмно защото им е като в утробата..

Малките деца събират впечатления въпреки нас или бейби ситърите. Те са като малки попивателни, страховете идват най-неочаквано, не е нужно да са им внушени. Между другото, в утробата, освен че е тъмно е и топло и тясно ( в смисъл затворено пространство), като гушкането  .Подкрепям позицията на Радостина.

"Само опитай да се поставиш на мястото на детето и да плачеш сама в една стая, а никой да не идва да те види дали си добре "за твое добро". Децата самички си показват кога имат нужда от внимание и кога не."
Значи, може би все пак трябва да дооточня, че не става дума за това, ако детето (или бебето, от 0м до 2 и половина-3 са си все бебета, макар и с много промени) изпитва страх от нещо през нощта, да не го успокоим, а за това, дали в един момент, на някакъв етап да не бъде оставено вечер да се научи да заспива само, т.е се научи да разделя времето за сън от времето за игра (самото то да го прави, а не докато мама е при него). Да, и това става с плач, затова и повдигнах темата...вредно ли е това за него или е полезно? Лично моят опит многократно ми показваше, че "отиването вечер да го видя как е, добре ли е", преди да е заспало, само усложнява процеса на заспиване. И вместо да плаче от страх, започва да плаче от яд, защо любимият му човек ту влиза, ту излиза. Уф! Ама не си мислете, че не се притеснявам как се чувства през това време, толкова терзания съм имала. Но не смятате ли, че все някога трябва да дойде момент, в който да разбере, че вечер е време за сън? И не е ли по-добре това да стане по-рано, не е ли колкото по-рано, толкова по-добре, защото после ще трябва да се преборваме с вече затвърдени навици и представи? А за тъмното - никога не сме гасяли лампите, макар, че и за това имам съмнения, че е правилно...по-скоро съм съгласна с тези  майки, които още от самото начало са гасяли лампите и децата им са свикнали (знам, че човешкият организъм може да синтезира определени вещества само на тъмно и че изобщо си почива по-добре на тъмно, т.е не е случайно, че когато ни се доспива, слънцето е залязло). Изобщо по-скоро съм за такова възпитание и отношение към детето, което спокойно и постепенно, но сигурно го въвежда в реалния свят на възрастните. И не ползвам сляпо никакви методики (както също беше намекнато), а се опитвам да гледам детето си със спокойствие и с правилно отношение. На репликата "Знаеш ли колко деца са пострадали от това "което е добро за него" може да се отвърне с не по-малобройните примери на пострадали от прекомерни грижи деца. Да, може би е по-страшно първото, там като че ли повече бие на очи (когато някой е злоупотребявал с възпитателните практики), но не по-щастливи и по-привилигировани са тези, които са останали зависими от родителите си и неприспособими към една адекватна на възрастта им конкурентна социална среда (поне аз имам не малко такива примери около себе си)

Няма майка, която бездушно да търпи плача на бебето си и да не й се иска да го гушне и успокои.  Природата сама ни дава отговора. Другото е просто вървене срешу собствения ни инстинкт в името на някаква криворазбрана самостоятелност.


Зависи как гледаш на нещата. За мен това не са навици, с които трябва да се "боря". Не виждам нищо лошо в това, че 2 годишният ни син заспива докато баща му чете приказки. И на двамата им е приятно. Преди това е заспивал на гърдата, чрез пеене, с гушкане, в слинг, и сам е заспивал даже.

Не виждам нищо лошо в това, че 2 годишният ни син заспива докато баща му чете приказки. И на двамата им е приятно.
Аз също (нямам нищо против). Дори смятам, че приказките са си задължителни и хубави и за по-големите деца. Но едно е детето да си има изграден навик за заспиване, когато му дойде времето и тогава да му четеш приказка или да му пееш, и друго е, когато го няма този навик. Не казвам и това, че той не може да бъде създаден едновременно с пеене на песнички, четене на приказки и т.н - но нали все пак в някакъв момент идва време за гасене на лампите и казване на лека нощ? Защото за по-малките деца по-скоро важи правилото да се възползват от всеки момент, когато мама е до тях да си поиграят с нея, да и привлекат вниманието, освен ако не са много изморени и сънят не ги надвие. А всички знаем, че детският вечерен сън е хубаво да започва поне към 21:00, 21:15ч., не можем да ги оставим да си играят до късно и като вече съвсем ги надвие сънят тогава да се спи. В този смисъл се чудя следото: част от споделилите мнение майки казват, че за тях е важно да са в една стая  с детето или да спят заедно с него - интересно ми е, когато детето започне да си ляга рано вечер и се установи двукратният режим на спане - веднъж следобед плюс нощния сън (при нас това стана на около 1г. и 3-4 месеца) как процедират - и те ли си лягат толкова рано? Ние от самото начало сме били в една стая, не заради убеждения, а заради липса на финансови средства, т.е ако зависеше от мен, още веднага след родилния дом бих отделила детето в самостоятелна бебешка стая, в която, разбира се, докато траят нощните кърмения и коликите ще бъда и аз и дори таткото, ако се налага, но друго си е да си има негова си стая, по хиляди други съображения. Но точно това, че сме принудени все още (близо 2 г) да спим в една стая, още повече според мен изисква създаване на самостоятелност при заспиването, защото ние си лягаме по различно време, искаме да гледаме ТВ, или просто да се видим насаме с мъжа ми, на спокойствие и т.н [/quote]
Все пак, благодаря за коментара, за коментарите на всички, които споделяте. И противостоящите мнения виждам като плодотворни, само тези, които не запазват добрия тон и минават в нападки, ще им припомня, че това е форум, не съдилище за майки.

И още нещо, за което се сещам: в крайна сметка всеки сам решава как да гледа детето си, не можем да кажем кое е най-правилното. И смисъла на форумите е не да правят това, а да споделяме опит. Кой каквото иска да вземе от споделеното и да го превърне в свое. Може би няма правилен начин, след като има толкова различни начини, може би единственото е като се започне по един начин, да не се променя (което не значи да не се обогатява с нови неща, а детето да не се обърква)

Ох моита щерка е на 1 год. и 8 месеца. Спи си в неиното легло обаче в нашата спалня. Заспива вече доста трудно. Винаги съм я приспивала първо на спалнята с мама и после я прехвърлям в леглото и. Сега заспиваме като и чета книжки с картинки, но интересното е, че в последно време не се стърпява да ме чака да и чета, а ми дърпа книжката и започва сама да си я разглежда и да се прави че чете. Тези упражнения ни отнемат доста време вечер, стигали сме и до два часа бърборене, разлистване на страници и т.н. А не беше така до скоро. Просто ме гушваше и отнасяше. Сега е голям зор заспиването. Още не сме мислили да я отделим в друга стая, А МАИ Е ВРЕМЕ. Много се отвива и често мрънка, но не плаче неутешимо. Спи си цяла нощ и...все още, с биба. За сега не смея да и я взема, че ще настане "страшния съд" Иначе за възрастта си много говори, смислени думи и прави цели изречения. Контактна е, но малко е скарана с играчките си. Все търси да гледа снимки на моя лап-топ или да слуша песнички, както и маика и да се прави на колкото се може по-смешна и да играем заедно. И така, незнам до колко е самостоятелна все още. Гледам си я в къщи и така ще е поне до две и половина години. Просто е свързана много с мене и все още си ме търси за щяло и нещяло. Чета мненията ви, и да ви кажа съм съгласна със всяко едно от тях. Което ще рече, че детето само те води и ти показва кое е правилно за него и кога се чувства добре в дадената ситуация и кога не. Въпреки че естествено, че и ние трябва да полагаме усилие и да ги насочваме в правилната посока все пак.

..абсолютно вярно,аз по този ? не съм продумала..
..но фактите са факти-децата се научават да бъдат приспивани, не страдат ако не са научени и после им е отнета привилегията; всеки избира как да си гледа децата,у дома например никой никога не е плакал за/преди/около и след лягане и затова някак не мога да приема че подобна нуждата е вродена,страха от тъмното и той и пр..твърдя че има научено поведение,как и откъде е друга тема,но ми се струва добре да си даваме често сметка какво правим и да сме готови да си сърбаме последствията..

 Само не разбирам защо всички приравняват заспиването сам със самостоятелността?  
 Заспиването сам е навик, придобит по-рано или по-късно, с по-груби или по-внимателни родителски мерки и грижи, а самостоятелността на детето означава  вътрешна увереност, способности, желание за изява, чувство на сигурност, чувство, че си обичан, желан, можещ и се определя от хиляди други неща, не от това дали детето заспива само в стаята, без гушкане и внимание.  
 Иначе съм абсолютно съгласна с Радостина и Червената Кралица.
 Аз лично не смятам, че приучаването към самостоятелност означава да научиш бебето да заспива само, подчертавам бебето. Моите критерии са много по-различни.
 Ако си говорим обаче за създаване на други навици определено смятам, че е хубаво да се започне от най-ранна съзнателна възраст. Например аз сега уча сина  ми ( на 11м и половина, той проходи на 9м и половина)) да си прибира играчките и обувките. За него е като игра и се забавляваме, но се учи на навици. Обаче на площадката, когато пропилея пет минути, докато му обяснявам да се върне да си вземе играчката, с която не играе вече и да ми я донесе, всички ми се смеят, че нямало как сега да знае, нали бил малък. Или ако го видя, че вдига боклук от земята да му повтарям по сто пъти да ми го донесе, вместо да му го взема от ръчичката, пак им е странно на хората. Не се впечатлявам от краткия му плач, когато иска да направи нещо забранено, например да бърка в саксиите или в кофата за боклук.  Но когато малкото дете или бебе не искат да заспиват сами в стаята си и плачат , а пък аз така да ги уча на самостоятелност - за мен е излишен стрес. Има си време и начини за всичко. Определено обаче за нашето семейство заспиването сам не е равно на самостоятелност, особено за бебешката възраст и никога не ни е било приоритет.
 За протокола синът ни все още спи при нас и заспива или с кърмене или с гушкане. Не го люляме, но това е защото не е показал, че иска.

    Бебето, което гледам ( на 8 мес) , има режим за сън и се спазва +-15мин. Като стане време, само я завивам и излизам от стаята. Понякога помрънква, но никога не реве кански. Просто си е създала навик.

Отделянето на едно бебе/дете в самостоятелна стая съществува от 60 години с вдигането на стандарта на живот. То по никакъв начин няма общо с биологията, а с икономиката. Родителите незнайно по какви причини решават, че бебето трябва непременно да заспи в еди-колко-си часа. И ако някой иска, може да направи справка и из темите във форума за причините - защото родителите искат време за себе си, защото са изморени или на майката просто й е писнало и иска да си гледа филма. Ако детето е станало капризно и проявява признаци на умора, разбирам да трябва да си легне. Но при положение, че детето е бодро или развълнувано от появата на баща си, например, и иска да поиграе с него, то не виждам смисъл да се налага от родителите непременно да заспива. Ако ние си имаме собствен ритъм на сън и бодърстване, защо отричаме правото и на бебетата да го имат? Моите и двамата не са от рано заспиващите. Като се родиха и аз си мислех, че трябва да спазват определен режим като по книгите, защото така казваха и педиатъра и това е най-разпространения възглед, описан в книгите преди 10 години. Обаче стана ясно, че на бебето не му се спи в 8 вечерта и колкото и на мен да ми се иска, няма да заспи. След като и аз направих грешката да го оставя да пореве 1-2 вечери се светнах, че само го мъча и нищо няма да излезе. И накрая се нагодих към режима на детето, а с времето то започна да заспива малко по-рано без ревове и писъци. Беше му достатъчно да стоя 20-тина минути с него и да се правя на заспала. После животът пак си течеше. От цялата работа разбрах, че децата не са с вграден родителски часовников механизъм, а са си отделни хора.

Прочете ли какво съм писала по-нагоре? Дъщеря ми беше същата на 8 месеца, но като порасна вече не е
Просто конкретното бебе тези месеци има нужда да заспи самичко, друго има нужда да го гушнеш, трето да са му пуснати щорите и т.н.

Ами точно това, че при нас не идва това време.  Големият ни син заспива докато баща му го гушка и разказва приказки в тъмното (Поправям се, защото видях, че горе съм писала "чете"),  т.е. приспива го. Но ние не намираме, че приспиването е вредно. Затова и не се "борим", нито сме се "борили" като беше бебе, да го приучваме да заспива сам на всяка цена.



Ние приспиваме децата и правим след това всички тези неща. Честно казано не виждам какво общо тук има самостоятелността при заспиването.

Права си... Обаче горното е валидно за хиляди неща. Само преди 100 години никой не си е мил зъбите също така. Явно не биологията го налага, а икономиката. Преди 100 години повечето жени са раждали 'естествено', но сега процентът на раждащи секципо се увеличава и то най-вече поради промяна във ФИЗИОЛОГИЯТА на жените, а не поради каприз... Примерите са хиляди.

Може би моето бебе е било някакъв късмет Божи, но аз определено не съм се стремяла на мен да ми е лесно или да я 'приучавам' към самостоятелност. Просто нуждите, за които вие така упорито говорите не съм ги забелязвала при нея. Не съм скачала да я люлея при всяко нейно събуждане, за да заспи, а имено това виждам при бебетата приучени да бъдат приспивани. В момента, в който се размърдат и майките започват да им клатят количките, в момента, в който отворят очи и се започва лашкане и люшкане... Та според мен си е чисто приучаване да заспиват с помощ, а не обратното.

Когато дъщеря ми беше на 3-4 месеца, при едно от посещенията при педиатъра, започна да плаче, защото й се спеше. Педиатърката ми се учуди защо не заспива като й се спи - Отговорих й, че е защото я държа на ръце, а тя иска да си легне в кошницата или креватчето. Или бебето ми е било екстермно самостоятелно или аз явно съм абсолютен садист, за да успея да я приуча толкова бързо да заспива без да я люлея. 

Разбира се, някои бебета като че ли от самото начало са доволни да са повечко време самички, не се събуждат нощем за да ядат, спят като по часовник. Ако не бебето му е добре, няма проблем.
На моите винаги съм им се чудела колко бързо се адаптират на нови места и към нови условия. Както при нас спяха в същата стая, така при бабите без проблем спяха  отделно. Предполагам, че им влияе усещането, че са двамата, усещат си дишането един на друг.

За мен също е противоестествено бебето ми да спи отделено от мен.  Няма майка, която да остави бебето си да спи без да може да го чува. И доста банално, но природата дава отговора - бебето просто спи близо до нея.  Само че ние вече сме измислили бебефона. И хоп отделяме бебето да спи в отделна стая, за да бъде самостоятелно от малко, да си създава навици и т.н.

Е да де, но не е ли странно, че моята настройка от преди да родя беше такава. Детето си имаше самостоятелна стая и изобщо не е идвало в нашата. Тъй като всички ме убеждаваха колко невероятно е това аз си казвах, че какво пък ще пробвам, ако не стане 'здраве да е'...

Идеята ми е, че който не е опитал - при него не се е получило.

Много си била смела навремето.
Да си кажа честно, нищо не бях приготвила докато не се роди бебето. Бабите казаха, че ще се погрижат за пелените, но всъщност нямахме нищичко. Все си казвах, че е най-важно да се роди живо и здраво, пък няма да спи на голата земя. А като се роди, вече не можех да си представя бебето да е отделно от мен. Креватчето беше точно на 1 ръка разстояние.

RadostinaHZ, извинявам се за офф-а, но креватчето и стаята бяха най-малкото...

Просто съм такъв тип човек както и бившия ми. Баби нямахме близо до нас - сами го гледахме от ден 1-ви. Имахме приготвено не само всичко, но аз усилено разглеждах сайтове с градини и училища. Бяхме чели книги, спорили, говорили. Всичко беше планирано, че даже една вечер се скарахме жестоко как ще постъпим ако 16 годишната ни дъщеря забременее...
И поради това, че бяхме сами, го карахме много на интуиция... Казвах си - Ако не стане така, иначе ще стане, бях готова и в нашето легло да я взема ако се наложи...

Оле, ти ме разби направо. Явно подходите ни са доста различни. И ние си ги гледахме сами от самото начало. Бабите дойдоха за по 2 седмици и помогнаха с каквото могат. Дори не можех да си представя как ще изглеждат нещата след няколко месеца. То така и стана де, на четвъртия месец от раждането пак бях бременна. Явно при мен много хубави неща стават "както дойде". 

..ха,интересно, ние сме до точка описаното от Иса (без прего скандал ), детето беше  и записано на ясла преди да се роди, баби сме имали сборно 3 месеца от раждането на дете 1 до днес..
..за режима на бебе до 6м не говоря,мисля че биологично е трудно да му се наложи..по насетне обаче навиците се градят,аз намирам за абсол.необходимост децата да са си в леглата поне 10 часа на нощ (има редица данни с какво се свързва преумората и малкото сън),и за да може да се случи това трябва да са си легнали до 9.
..и да,самост.сън не е по никакъв начин = самостоятелност,но помага за т,н. приучаване към саморегулация,което,за нас, е критично при възпитаване на деца (не кърмачета)
*
определено съм съгласна че децата не са с вграден родителски часовников механизъм,но това не противоречи на режима по никакъв начин..не карам никого са спи или да яде зорлем,но си е в стаята/леглото и не се влачи храна из къщата по цял ден..
*
последно-зависи и от родителите; аз (ние т.е) живея с режим,намирам го за здравословно и се чувствам добре,затова и мисля че помагам,а не вредя на децата ни като им "налагам" подобен..

Подкрепям мненията на Радостина!
Според мен всички деца са различни и изискват различен подход - просто трябва да усетим темперамента и да се нагодим към това. Аз лично също си мисля, че е необходим режим - но не режим на всяка цена, за удобство само и единствено на родителите.
Аз например и двете си деца съм ги кърмила до късно - малката още я кърмя. Педиатърът  естествено ни съветваше още от самото начало да изграждаме режим, като не кърмя бебето през нощта - да, ама не. Беба се събуждаше точно през три часа и се късаше от рев. Предлагах вода, но тя си искаше млекцето  . Така една,две, три вечери, докато накрая разбрах, че положението не е нормално - детето си е гладно и след като му дам да суче си заспива блаженно - и ние също.
Мисля си, че гушкането, люлеенето, нежното приспиване не само, че не разглезват детето, но му дават необходимата увереност в крехката бебешка възраст. Разбира се, ако детето не желае да бъде гушкано, а предпочита да си заспива само - ок. Но, ако тази криворазбрана самостоятелност се изгражда с цената на сълзи и стрес съм категорично против  . И в дом майка и дете децата заспиват сами - по неволя. Свикават. Никой не ги люшка, никой не си играе да стои вечер край тях и да ги утешава - не е по силите на няколко човека да се справят с нуждите на толкова много дечица- не ги упреквам. Но това си има своята цена.

Цитат на: mama.meca в вторник, 19 февруари 2008, 02:11
"Но точно това, че сме принудени все още (близо 2 г) да спим в една стая, още повече според мен изисква създаване на самостоятелност при заспиването, защото ние си лягаме по различно време, искаме да гледаме ТВ, или просто да се видим насаме с мъжа ми, на спокойствие и т.н.
Ние приспиваме децата и правим след това всички тези неща. Честно казано не виждам какво общо тук има самостоятелността при заспиването"
Има нещо общо в онези случаи, когато майката заспива заедно с детето, а "не се прави че спи"  - някои от споделените мнения бяха с такъв опит - майка и дете си лягат заедно да спят.
Напълно съм съгласна с Иса за това, че и оставането с детето, и люшкането, и пеенето е също приучване. В крайна сметка, който както предпочита. А и наистина децата са различни - както има такива, които нямат нужда от специални ритуали или нечие присъствие, така и сигурно има такива, които просто няма да се поддадат на никакви приучвания, а ще си плачат денонощно. Но повечето деца са между тези крайни случаи и там наистина влияе поведението на майката (на възрастния) върху поведението на детето. Ето нашият случай: когато се роди беше изключително спокойно същество. Спомням си по време на престоя в болницата, за 5 дни нито веднъж от 4-те (доколкото си помням бяхя 4) пъти, когато отивахме да ги вземем, за да ги накърмим, не съм я намирала плачеща, дори будна. Почти винаги спеше с ръчички настрани, в поза на безгрижия и се събуждаше за малко, когато ме усетеше. След прибирането ни вкъщи, обаче, се наложи близо месец аз да не съм активната в найното обгрижване, защото трябваше да се възстановявам от секциото. Едната от бабите, която е много всеотдайна и на драго сърце се залавяше да "гледа" бебето, по цял ден я приспиваше на ръце. Вярно, че малко по-нататък дойдоха и коликите, но в редките случаи, когато можех аз да се погрижа за утешаването на детето виждах, че и без носене на ръце из стаята става...и съм му пяла, и съм го милвала, просто, или шептяла нежно, дори леко люлеейки го в скута си, но повече разчитайки на топлата прегръдка и близост, отколкото на носенето на ръце. Просто така да се каже "майчинският ми инстинкт" показваше, че има и други начини за успокояване. Но просто ситуацията беше такава - един месец тя заспиваше на ръце. После, когато останахме сами, дълго време се чудех какво да правя, както казах "вътрешният ми инстинкт" ми казваше, че не е добре да се разглезва така, да свиква с друго присъствие и да е зависима от него, но и не смеех много-много да взема някакви по-конкретни мерки, да не би като вече е свикнала така, на ръце или с друг човек, да и повлияе лошо. Така до един момент, когато казах стига толкова! И я научихме за три вечери.
А според мен не виждам защо една от основните "дейности" на новороденото - режима на спане да не бъде част от самостоятелността, иначе, разбира се че тя е още много други неща. Тези родители, които са видяли зор с децата си дадени на детска градина и не можещи да заспиват сами, най-добре знаят (по-точно са изпитали) каква е връзката на самостоятелността със съня.

Моята дъщеря е на почти 2 години. Никога не ме е било страх да я гушкам и приспивам докато беше бебе. Имаше периоди, в които заспиваше сама. Но винаги е имала режим, тоест приблизително еднакво време, в което се храни, къпе и ляга. Така и тя вътрешно се наглася, че ще спи. И в момента в 9ч. тя е в леглото. Ако иска си лежи в нейното легло, а аз на нашето, ако иска ляга при мен и я гушвам и така заспива. Всяка вечер четем / разказвам приказка или пея песен и после заспива. Спим в една стая, защото ни е малък апартамента - нейното легло е на 1 ръка разстояние от моето. Не плаче нощем, но ако се размрънка или се стресне от нещо аз съм винаги там да реагирам и понякога й е достатъчно да чуе гласа ми, за да се успокои. Бих я преместила в друга стая, ако имахме на разположение, но на по-късен етап. Иначе се опитвам да я възпитавам да бъде самостоятелна - насърчавам всяко нехно желание да прави нещата сама. Прибираме заедно играчките, оставям я да се опитва да се облича/обува сама и помагам когато поиска, храни се сама, доколкото може и не ме притесняват изцапаните дрехи, давам й възможност да избира на пример на какво да играем, какво да четем, какво да закусва, какво да облече, като й давам възможни варианти. Смятам, че самостоятелност не се възпитава с това да оставиш детето да плаче безутешно дни наред, само и само да започне да заспива само. Ако детето има нужда от мен / било за гушкане или просто като присъствие / аз съм там, ако няма нужда - не "натрапвам" присъствието си.

Така е. До голяма степен зависи от родителите към какъв начин на заспиване  ще привикнат децата им. И пак родителите са тези, които решават дали това ще  стане постепенно и без насилване,  или напротив. Бебетата обаче не заспиват така лесно както възрастните.   Имат нужда от помощ. Нещо, което да  им даде сигурност, да ги упокои, да ги унесе. Родители, които приспиват децата си, точно това правят - помагат на децата си да запят: чрез кърмене, люшкане, пеене. В този ред на мисли, носенето на ръце на двумесечно бебе не е разглезване, а начин за задоволяване  на нуждите му.  Залъгалката, шишето с мляко, одеалцето, музикалната играчка пък помагат на бебетата, които не получават тази помощ от родителите си.  Всъщност те не са самостоятелни в  пълния смисъл на думата, нито се научават на саморегулация, а просто задоволяването на естествените нужди, които имат, е прехвърлено от родителите върху предметите. Бебетата не привикват към гърдата и гушкането, а към биберона и шишето.

Що се отнася до детската градина, всички деца имат нужда от адаптация. Това, че детето може да заспива без родителите си, не е гаранцията, че нещата ще протекат по-лесно. И за него това е чужда обстановка, а не легълцето и стаята му,  с която трябва да свикне. От значение тук са и темперамента на детето, и подхода на персонала, и практиката в  детската градина, и още куп други фактори.