Това с другата кола и Данкеее ме утрепа 
- Публикувана: 15 ян. 2008, 03:02 ч.
- Последно мнение: 19 окт. 2008, 20:46 ч.
Семейни трагикомедии и битовизми - 2
Е, развеселих се! Случки имам разни, ама ще ги пускам хронологично една по една, да не става много дълго.Преди години, 17 годишна, започнах първата си работа и тогава във фирмата бяхме само аз и шефа /сега е голяма известна фирма с много служители/. Шефа си беше взел куче на няколко месеца и аз се грижех доста за него /в работно време де
/. Храня го, разхождам го и то все при мене стои-аз на компютъра, а то под бюрото в краката ми. На един клиент/не знаел, че има куче/ му направило впечатление как си говоря и си се смея сама. Казвал на шефа ми "Начко, това момиче май не е добре!" Веднъж шефа ми реши да отказва кучето да пие вода от тоалетната чиния. Аз трябваше да ръся вътре лютив червен пипер. И така, влиза веднъж въпросния клиент в офиса и ме вижда-аз, широко разтворила вратата, наведена, старателно да ръся червен пипер в тоалетната чиния 
! Веднага изтичал при шефа ми-"Е, Начко, сега вече съм сигурен, че това момиче не е добре!" Друг път по хубав повод, ми се прииска до запаля свещичка в близката църква, но 30 минутната ми обедна почивка съвпадаше с тази на черквата. А шефът ми и за минута закъснение си показваше неодобрението. След дълго обмисляне, реших че ще закъснея 5 мин. - к"во ще ми каже, не ми пука, поводът ми е достоен за уважение! Връщам се леко закъсняла с най-серьозния вид на който съм способна. Той ме чака и си гледа многозначително часовника. Аз дълго репетирала как хладнокръвно му съобщавам, че съм отишла до църквата да запаля една свещичка, се чувам да казвам с достойнство, че съм отишла до центъра да запаля една църква! Човека се сащиса, не можа да реагира веднага, а после смях... Скоро ходих няколко пъти във фирмата да уреждам стари документи. Накрая на излизане, явно някой от служителите е попитал коя съм, а аз чувам нечий отговор - "тая дето е палила църквата"
После цял ден ми беше весело! 
Случките, за които се сещам са все кулинарни неслуки. Аз съм добра в кухнята, обичам да експериментирам. Обаче всеки път, когато е нещо представително или за гости, точно тогава ми се объркват манджите.
Един път реших да правя тиквеник за първи път. Живеехме още при родителите на приятеля ми (временно), и аз вземам тиква, стържа я един час много старателно, обаждам се на баба ми за съвет, чета рецепти. Съчетавам идеи и начини, методи разни... Искам да стане супер тиквеник. Запържвам си аз тиквата, натрошила съм си и ядки. Идва момента на слагане на захарта. Отварям аз шкафа в кухнята, грабвам буркана, в който съм абсолютно убедена, че има захар и сипвам там дозата. Бъркам си аз, и след малко решавам, че е редно да опитам. Опитвам и очите ми се събират от сол. Не било захар. Но късно. Мисля, мисля.....решавам, че ще слагам захар. Сложих всичката налична, но не....пак солено. Викам си: Не е толкова солено, по-скоро е сладко.
Реших да наредя тиквеника, навих го старателно, наредих го, изпекох го. Стана превъзходен на вид. Просто не беше за вярване, за първи път правя тиквеник, а толкова добре да ми се получи
Викам си: То сега няма да е толкова солено, не може, не трябва...Да, ама не! Резнах си аз да опитам, то не се яде, няма и помен от захарта
Е, замина както е горещ в кофата, и бам в контейнера. Никой, никога не разбра, че съм правила тиквеник. За тиквата казах, че се е развалила. И без това само приятеля ми знаеше, че има тиква
Един път реших да правя тиквеник за първи път. Живеехме още при родителите на приятеля ми (временно), и аз вземам тиква, стържа я един час много старателно, обаждам се на баба ми за съвет, чета рецепти. Съчетавам идеи и начини, методи разни... Искам да стане супер тиквеник. Запържвам си аз тиквата, натрошила съм си и ядки. Идва момента на слагане на захарта. Отварям аз шкафа в кухнята, грабвам буркана, в който съм абсолютно убедена, че има захар и сипвам там дозата. Бъркам си аз, и след малко решавам, че е редно да опитам. Опитвам и очите ми се събират от сол. Не било захар. Но късно. Мисля, мисля.....решавам, че ще слагам захар. Сложих всичката налична, но не....пак солено. Викам си: Не е толкова солено, по-скоро е сладко.
Реших да наредя тиквеника, навих го старателно, наредих го, изпекох го. Стана превъзходен на вид. Просто не беше за вярване, за първи път правя тиквеник, а толкова добре да ми се получи
Викам си: То сега няма да е толкова солено, не може, не трябва...Да, ама не! Резнах си аз да опитам, то не се яде, няма и помен от захарта
Е, замина както е горещ в кофата, и бам в контейнера. Никой, никога не разбра, че съм правила тиквеник. За тиквата казах, че се е развалила. И без това само приятеля ми знаеше, че има тиква
Добре, Ани, ето още една. По принцип често ми се случва да изпадам в неловки ситуации и понякога те се тълкуват погрешно от околните.
Пак преди време, аз със едно мое сериозно гадже и голяма компания бяхме на планина с преспиване/тогава още не познавах съпруга ми/. Там трябваше да дойде сестра му от друг град, с мъжа й и детето им /тогава май е било на около 3г./, за да се запозная и с тях. Правя вметка, че цялото им семейство са оперирани от чувство за хумор-при тях майтапи няма. Приятеля ми и компанията решават да отидат до близка хижа с много приятно заведение към нея, а аз притеснена от предстоящата среща, останах в нашата, да се доприготвя. Тръгвам накрая много развълнувана и решавам да мина за по-пряко през едно поточе. Стигнах го, а то много по-голямо от колкото го помня от миналата година. А мина ли го след 2 мин. съм стигнала, не ми се връща обратно. И така, засилвам се и хоп-по-точно беше цоп! Излизам цялата мокра и ужасена! Телефон не нося, реших - продължавам. След няколко крачки чувам, че по пътеката от долу идват хора! Леле, а мене ме е срам! Хижата прозира между дърветата и аз без да мисля прецапвам надолу по склона през гората. И то е ясно -пързул надолу по дупе, по корем... Ставам вече в паника а по мене кал, листа, пръчки... Добирам се до хижата, хората ме гледат а едно дете се вкопчило в майка си я пита -"мамо това ли е мечката?" На мене ми се плачеше. Приятелите ми се смяха, а аз в тоалетната чакам нови дрехи. Неприятно, ама какво да се прави, няма да се крия цял ден. Преоблечена се присъединявам към моите хора. Изкоментирахме го и нали не ме свърташе, реших аз да отида да поръчам от вътре. Точно ставам и моя ми вика, а ето я и сестра ми... Срещу нас идват мъж и жената с детето с мечката Ауууу, щеше ми се да се изпаря! Но това не е края на случката. Запознаваме се, аз изчервена се оправдавам, че съм тръгнала да поръчвам, те какво ще искат, а тя ми казва да кажа ние какво искаме, с мъжа й щели да почерпят. На нас ни трябваха две коли, две фанти и един спрайт и аз и казвам - две локи, две спранти и един файт! Настава тишина, реших, че не са ме чули, то гласа ми трепереше и й повтарям пак същото - две локи, две спранти и един файт! Всички избухнаха в смях, а тя решила че и се подигравам. Да, вярно е че два пъти съм го повторила, но повярвайте ми изобщо не е било нарочно, после ми казаха какви съм ги дрънкала! След доста време неудобството от спомена изчезна и сега само се забавлявам с това. Най-много ме напушва смях като си представя сестра му, дето няма никакво чувство за хумор какво е разказвала за мене после като се е прибрала ...
Абе, доста време тази случка развеселяваше компанията ни!
Сега сте малко вие, после може да напиша още някоя от моите.
Пак преди време, аз със едно мое сериозно гадже и голяма компания бяхме на планина с преспиване/тогава още не познавах съпруга ми/. Там трябваше да дойде сестра му от друг град, с мъжа й и детето им /тогава май е било на около 3г./, за да се запозная и с тях. Правя вметка, че цялото им семейство са оперирани от чувство за хумор-при тях майтапи няма. Приятеля ми и компанията решават да отидат до близка хижа с много приятно заведение към нея, а аз притеснена от предстоящата среща, останах в нашата, да се доприготвя. Тръгвам накрая много развълнувана и решавам да мина за по-пряко през едно поточе. Стигнах го, а то много по-голямо от колкото го помня от миналата година. А мина ли го след 2 мин. съм стигнала, не ми се връща обратно. И така, засилвам се и хоп-по-точно беше цоп! Излизам цялата мокра и ужасена! Телефон не нося, реших - продължавам. След няколко крачки чувам, че по пътеката от долу идват хора! Леле, а мене ме е срам! Хижата прозира между дърветата и аз без да мисля прецапвам надолу по склона през гората. И то е ясно -пързул надолу по дупе, по корем... Ставам вече в паника а по мене кал, листа, пръчки... Добирам се до хижата, хората ме гледат а едно дете се вкопчило в майка си я пита -"мамо това ли е мечката?" На мене ми се плачеше. Приятелите ми се смяха, а аз в тоалетната чакам нови дрехи. Неприятно, ама какво да се прави, няма да се крия цял ден. Преоблечена се присъединявам към моите хора. Изкоментирахме го и нали не ме свърташе, реших аз да отида да поръчам от вътре. Точно ставам и моя ми вика, а ето я и сестра ми... Срещу нас идват мъж и жената с детето с мечката
Ауууу, щеше ми се да се изпаря! Но това не е края на случката. Запознаваме се, аз изчервена се оправдавам, че съм тръгнала да поръчвам, те какво ще искат, а тя ми казва да кажа ние какво искаме, с мъжа й щели да почерпят. На нас ни трябваха две коли, две фанти и един спрайт и аз и казвам - две локи, две спранти и един файт! Настава тишина, реших, че не са ме чули, то гласа ми трепереше и й повтарям пак същото - две локи, две спранти и един файт! Всички избухнаха в смях, а тя решила че и се подигравам. Да, вярно е че два пъти съм го повторила, но повярвайте ми изобщо не е било нарочно, после ми казаха какви съм ги дрънкала! След доста време неудобството от спомена изчезна и сега само се забавлявам с това. Най-много ме напушва смях като си представя сестра му, дето няма никакво чувство за хумор какво е разказвала за мене после като се е прибрала ... Абе, доста време тази случка развеселяваше компанията ни!
Сега сте малко вие, после може да напиша още някоя от моите.
И аз да разкажа нещо от детството.
Дядо лека му пръст, беше военен и се говореше че след смърта му, останал един пистолет и баба го крие. Татко намери едни пистолети в килера, ама пистолет йок.
И всяко лято, ние с братовчедка ми на село, и все за пистолета говорим.
Един ден баба каза, ще ви дам пистолета ама оплевете боб-а. Ние плевим, ама лапешка работа, къде трева, къде боб. Отиваме да докладва ме,че сме готови, баба ни прати на доматите, после да вадим лук и така наред цялата градина оправихме. Накрая баба каза че пистолета бил в музей. Още го помня този случай, най-усърдната ми селска работа.
Имахме в гаража на село един мотор, балканче на 100 години сугурно, и баба в града, ние със съседите ще вадим мотора да караме. Учудващо мотора запали, и съседа и братовчедка ми се яхнаха да правят кръгчета. Както си караха, и идват към нас, за целта трябва да минат моста на реката (той със счупени перила, не един и двама са се мятали от него). И както приближават съседа придобил смелост, от няколкото обиколки, пък и женско вози, вика, вижте ме сега какво ще направя, в следващия момент се опитва да изправи мотора, изгубва управление и падат от моста. Изправи ми се косата, братовчедка ми на мотора, а пък и баба ще ни убие, ако му направим нещо, той наследство от дядо. В следващият момент, двамата изпълзяват от реката, целите насинени, хем беше трагично, хем като ги видях живи се попиках от смях. А за мотора ни наказаха, защото цялото село ни видяло с него.
И още една от детството, че ми стана много мило като си припомням.
Живеехме в младост с две приятелки в един вход, на различни етажи. Нашите знаеха едната ако е наказана, по подразбиране и другите биваха, защото всичко заедно правихме.
Имахме заръка да не ходим на манастирчето в младост, защото имало войнци там и да не ни направят нещо. Ама лапешка работа, къде да палим огън и да си готвим, ако не там. Взехме една тенджера, масло, макарони и кетчуп, и ще ходим да готвим. За целта едното момиче взе срвебърния сервиз на майка си, за да имаме прибори. Отидохме накладохме огън, сипахме вода от рекичката (на 100-тина метра по-нагоре имаше някаква ферма и отходните води се вливаха в рекичката), набрахме гъби, челадинки по моя инициатива, уж ги разпознавах. Сварихме макароните, забъркахме гъби, масло и кетчуп обилно, и ще ядем със сребърните прибори. Ок обаче едната девойка явно с по-чувствителен стомах и като се почна едно повръщане, притеснихме се да не са отровни гъбите. Набързо се прибрахме, сребърните прибори зарязахме под едно борче, а тенджетата с макароните скрихме в една готварска печка в блока, на междуетажието. РЕзултата беше, момичето до ден днешен не яде кетчуп и гъби, а няколко месеца след това, в блока имаше нашествие от мравки. Доста време се търсеше източника, докато накрая не откриха макароните в печката. Или поне останалото от тях, а и майката на едното момиче още си търси сребърните прибори......
Дядо лека му пръст, беше военен и се говореше че след смърта му, останал един пистолет и баба го крие. Татко намери едни пистолети в килера, ама пистолет йок.
И всяко лято, ние с братовчедка ми на село, и все за пистолета говорим.
Един ден баба каза, ще ви дам пистолета ама оплевете боб-а. Ние плевим, ама лапешка работа, къде трева, къде боб. Отиваме да докладва ме,че сме готови, баба ни прати на доматите, после да вадим лук и така наред цялата градина оправихме. Накрая баба каза че пистолета бил в музей. Още го помня този случай, най-усърдната ми селска работа.
Имахме в гаража на село един мотор, балканче на 100 години сугурно, и баба в града, ние със съседите ще вадим мотора да караме. Учудващо мотора запали, и съседа и братовчедка ми се яхнаха да правят кръгчета. Както си караха, и идват към нас, за целта трябва да минат моста на реката (той със счупени перила, не един и двама са се мятали от него). И както приближават съседа придобил смелост, от няколкото обиколки, пък и женско вози, вика, вижте ме сега какво ще направя, в следващия момент се опитва да изправи мотора, изгубва управление и падат от моста. Изправи ми се косата, братовчедка ми на мотора, а пък и баба ще ни убие, ако му направим нещо, той наследство от дядо. В следващият момент, двамата изпълзяват от реката, целите насинени, хем беше трагично, хем като ги видях живи се попиках от смях. А за мотора ни наказаха, защото цялото село ни видяло с него
.И още една от детството, че ми стана много мило като си припомням.
Живеехме в младост с две приятелки в един вход, на различни етажи. Нашите знаеха едната ако е наказана, по подразбиране и другите биваха, защото всичко заедно правихме.
Имахме заръка да не ходим на манастирчето в младост, защото имало войнци там и да не ни направят нещо. Ама лапешка работа, къде да палим огън и да си готвим, ако не там. Взехме една тенджера, масло, макарони и кетчуп, и ще ходим да готвим. За целта едното момиче взе срвебърния сервиз на майка си, за да имаме прибори. Отидохме накладохме огън, сипахме вода от рекичката (на 100-тина метра по-нагоре имаше някаква ферма и отходните води се вливаха в рекичката), набрахме гъби, челадинки по моя инициатива, уж ги разпознавах. Сварихме макароните, забъркахме гъби, масло и кетчуп обилно, и ще ядем със сребърните прибори. Ок обаче едната девойка явно с по-чувствителен стомах и като се почна едно повръщане, притеснихме се да не са отровни гъбите. Набързо се прибрахме, сребърните прибори зарязахме под едно борче, а тенджетата с макароните скрихме в една готварска печка в блока, на междуетажието. РЕзултата беше, момичето до ден днешен не яде кетчуп и гъби, а няколко месеца след това, в блока имаше нашествие от мравки. Доста време се търсеше източника, докато накрая не откриха макароните в печката. Или поне останалото от тях, а и майката на едното момиче още си търси сребърните прибори......
Докато четях историите на joya си помислих какви късметлии сме, че има какво весело да си спомняме... хората ме гледат а едно дете се вкопчило в майка си я пита -"мамо това ли е мечката?"
Страхотна история!joya, хубаво е, че не са се пребили твоите хора с този мотор...
и аз да се включа с една прясна случка.
та седим си на кафенце с едни приятелчета.по едно време се завихри спор относно роднинските връзки,и това ,кой на кой какъв се пада.
обаче всеки си настоява на неговото и не можем да стигнем до консенсус.накрая останахме да спорим само аз и един полицаи от софийския затвор.(държа да се отбележи-все пак от който не става нищо,става полицай
...шегичка)
и спори,спорим и той вече нз с какво да ме обори.по едно време,за да ми покаже че е копетентен с едни сигурен глас ми се подвиква:
-добре де като толкова много знаеш,я ми кажи тогава,на тебе какви ще ти се падат децата на баща ти..?
при което всички-леж.а тои поне 10 мин. не разбра какво точно е казал..
та седим си на кафенце с едни приятелчета.по едно време се завихри спор относно роднинските връзки,и това ,кой на кой какъв се пада.
обаче всеки си настоява на неговото и не можем да стигнем до консенсус.накрая останахме да спорим само аз и един полицаи от софийския затвор.(държа да се отбележи-все пак от който не става нищо,става полицай
...шегичка)и спори,спорим и той вече нз с какво да ме обори.по едно време,за да ми покаже че е копетентен с едни сигурен глас ми се подвиква:
-добре де като толкова много знаеш,я ми кажи тогава,на тебе какви ще ти се падат децата на баща ти..?
при което всички-леж.а тои поне 10 мин. не разбра какво точно е казал..
Прекрасна тема 
От сума ти време ви чета и се заливам от смях
Днес ще се престраша да разкажа нещо и аз.
Имам страхотна приятелка с вила в гр. Клисура. С две страхотни дъщери на годините на моя син. И така- почивните дни са 5, ние двете сме на вилата с тийнейджърите- тогава м/у 15 и 18 годишни. Мъжете са си в София, да печелят за прехраната ни. Вали дъжд през цялото време, камината гори, имаме цяла купчина филми да гледаме. Да, ама от де време. Всеки тийнейджър се буди по различно време, значи и по различно време яде. А яде и в някакви огромни количества. И ние с моята приятелка сме дежурни по кухня. На третия ден издивяхме и се развикахме по ред на номерата- ние не сме ли на почивка? все по тях ли ще търчим? да не са бебета? надуха ни главите
Само бърборят, само врещят......... да ни оставят на мира една ракия да изпием и един филм да изгледаме............ и тримата в редица хоп нагоре по стълбите към стаята им. Сядаме доволни пред огъня, качваме краката, сипваме ракийка, пускаме филма. Мина час, минаха два... усещаме се ние, че толкоз време нито един тийн не се е вяснал и в къщата е учудващо тихо...... качваме се, влизаме в стаята и какво да видим Играят на електронна игра, но си залепили по един лейкопласт на устата на който пише : MUTE с голями черни букви 
Добри са ни децата
От сума ти време ви чета и се заливам от смях Днес ще се престраша да разкажа нещо и аз.
Имам страхотна приятелка с вила в гр. Клисура. С две страхотни дъщери на годините на моя син. И така- почивните дни са 5, ние двете сме на вилата с тийнейджърите- тогава м/у 15 и 18 годишни. Мъжете са си в София, да печелят за прехраната ни. Вали дъжд през цялото време, камината гори, имаме цяла купчина филми да гледаме. Да, ама от де време. Всеки тийнейджър се буди по различно време, значи и по различно време яде. А яде и в някакви огромни количества. И ние с моята приятелка сме дежурни по кухня. На третия ден издивяхме и се развикахме по ред на номерата- ние не сме ли на почивка? все по тях ли ще търчим? да не са бебета? надуха ни главите
Само бърборят, само врещят......... да ни оставят на мира една ракия да изпием и един филм да изгледаме............ и тримата в редица хоп нагоре по стълбите към стаята им. Сядаме доволни пред огъня, качваме краката, сипваме ракийка, пускаме филма. Мина час, минаха два... усещаме се ние, че толкоз време нито един тийн не се е вяснал и в къщата е учудващо тихо...... качваме се, влизаме в стаята и какво да видим Играят на електронна игра, но си залепили по един лейкопласт на устата на който пише : MUTE с голями черни букви Добри са ни децата Ох, умрях на това
И аз ще разкажа малко по късно, само да се стабилизирам от толкоз хилеж
