Имала съм периоди когато съм била много бедна, без пари, без нищо. Не съм можела да дам на никой, дори и да искам.
Имала съм периоди с пари. Тогава съм давала повече отколкото съм можела да си позволя. Години наред смисълът на живота ми беше да помогна на околните до колкото ми дъх стига. Само че накрая пропаднах в тази загубена кауза. Заех се с много задачи едновременно. Един ден банката ми изпрати съдия-изпълнител в квартирата. Тези, на които бях помогнала си взеха шапката и изчезнаха, аз останах в лайната.
Нека никой не ме разбира погрешно - аз не съжалявам, че съм дала. Съжалявам само, че не осъзнавах какъв е смисъла да помагаш. Днес знам какво съм, какво имам ( и нямам ), за какво ми стигат силите. Винаги ще ми се иска да мога да дам повече. Но откакто имам собствен живот и отговорности, разбрах, че да дам нещо на детето ми е точно толкова "добро".
И в момента съм се заела отново с една задачка, свързана с много пари и нерви, но това, което ме прави щастлива е, че някой , който е в нужда ще стане щастлив, било дори и за малко. Това е златната среда. Само така мога да водя нормален живот и да помагам.
А спалнята ни все още я давам и спим на клик-клак, няма как