Мили мами, кога наистина осъзнахте, че сте родители? Първите един-два месеца ми бяха като на сън, след еуфорията от появата на бебето, като че ли сега започнах да осъзнавам че имам дете(на 4 мес.). При вас как е? Понякога направо ме хваща страх каква отговорност носиш, че това е жив човек и трябва да се грижиш нон стоп за него. Споделете имате ли такива притеснения!
- Публикувана: 24 окт. 2007, 20:08 ч.
- Последно мнение: 27 окт. 2007, 13:48 ч.
кога свикнахте, че сте майки?
...може би още, дакато ми беше в корема.... 
Докато бях бременна не озъзнавах какво е да си родител. 
Първия месец ми беше като на сън. Бабите помагаха два месеца и след това като останахме сами с бебчо започнах да се окопитвам и да осъзнавам с всеки изминал ден какво е чувството да си майка. Има и притеснения, има и сълзи, но най-сладка е радостта и любовта, която изпитвам като го погледна и гушна 
Първия месец ми беше като на сън. Бабите помагаха два месеца и след това като останахме сами с бебчо започнах да се окопитвам и да осъзнавам с всеки изминал ден какво е чувството да си майка. Има и притеснения, има и сълзи, но най-сладка е радостта и любовта, която изпитвам като го погледна и гушна 
Аз свиквам всеки ден,всеки час и минута.Може би до края на живота си ще свиквам малко-по малко......
в началото покрай шашкането и грижите някакси не усещаш какво се е случило
По принцип още когато разбрахме,че съм бременна - става дума за статута на майка.Но като отговорност...не зная дали тук става въпрос за свикване.Малкото ми съкровище непрекъснато ми поставя изпитания,грижите с всеки ден са все повече и аз изисквам съответно повече от себе си.Там е работата ,че израстването като майка е непрекъснато и непрекъснато се свиква с нови неща.
Аз свиквам всеки ден,всеки час и минута.Може би до края на живота си ще свиквам малко-по малко......
От момента на раждане на първото ми дете.Грижите през първия месец са наистина много и привикването към режима на бебето не е лесно.На мен през първия месец някакси ми беше трудно да изживея радостта от това, че имам детенце, просто ден и нощ се сливат в един 3-4 часов ритъм на хранене, преобуване, къпане и т.н.Но, че съм станала майка, осъзнах в мига, в който видях мъничкото си момченце.
Все още не съм (бебчо утре става на 4 месеца), пък и едва ли ще ми се случи някога, като се гледам. Всичко ми е като на игра, като на шега, като... като не наистина. Имам си жива играчка, мърдаща, шаваща, прекрасна, играчка, каквато никой друг си няма... обаче продължавам да съм си дете, което си играе на мама...
Аз свиквам всеки ден,всеки час и минута.Може би до края на живота си ще свиквам малко-по малко......
Ще се учим на нови неща, на нови отговорности, на нови притеснения, с всеки изминал ден.
На мен ми беше много трудно да свикна с малкото човече,може би към 3-4 месец всъщност осъзнах,че това е моето дете и аз вече съм "мама",явно в мен го няма вградения инстинкт на другите мами ,които още от мига на раждането заговаря майчинското чувство,аз до 3 я месец имах усещането,че бебето не е мое и всеки момент ще си го вземат 
Разбрах какво е ,когато бяха объркали едно от изследванията й -направо почувствах физическа болка ,че нещо може да й се случи 
Разбрах какво е ,когато бяха объркали едно от изследванията й -направо почувствах физическа болка ,че нещо може да й се случи 
Всеки ден се очудвам и не мога да повярвам на щастието си. Мисля, че никога няма да свикна т.е. да го приема като нещо обикновено и ежедневно. А със самите грижи и отговорността свикнах веднага след излизането от родилния. С първата ми дъщеря ми трябваха няколко месеца, за да приема, че не вече аз съм тази, която определя живота ми.
Мисля, че в момента в който си гушнах детенцето за първи път аз вече бях и се чувствах 100% майка. Това как се справям като такава е отделен въпрос, правя всичко което ми е по силите и както го чувствам, че трябва да го направя. Колкото до отговорността за това да съм родител и да възпитавам децата си ... ами понякога я усещам с такава сила, че чак се плаша, но никой не е се е родил научен, а аз съм решена да се справя. 
Осъзнах, че съм майка още докато дъщеря ми беше в корема ми. А когато се роди, много бързо свикнах с мисълта ,че трябва да се грижа нон-стоп за това малко човече. Гледам си я сама, защото с мъжа ми живеем самостоятелно, така, че мога да кажа, че не съм минавала през този етап на адаптиране или депресия от мисълта за новия човек - неща, за които съм чувала при други майки. Просто детето ми беше планувано и много желано и очаквано, така, че майчинството ме беше обхванало още преди да се роди.
Аз имах много тежка бременност, нещата висяха на косъм. Преди това имам един спонтанен аборт. Много тежко го преживях. Вероятността да родя и този път бе по-ниска от тази да направя спонтанен аборт отново. Непрекъснато бях с контракции и болки. Не вярвах, че ще стана майка. Даже не говорех за бебето, за бременността си, за бъдещето. Нищо не купих, не подредих за бебето. Просто очаквах най-лошото да се случи всеки миг.
А то взех, че родих здраво и красиво момченце. Дълго време не можех да повярвам, че се е случило. Все ми се струваше, че още има опасност, че ще открият някаква болест на него, на мен... След като толкова дълго свиквах с мисълта, че бременността няма да завърши добре, ми трябваше цяла година да се окопитя и да повярвам, че всичко е наред, че аз съм майка, а момченцето ми е живо, здраво и силно. Това бе и причината, поради която винаги съм се стремяла да бъда перфектна в отглеждането на детето, да не жаля време, средства, сили.
А то взех, че родих здраво и красиво момченце. Дълго време не можех да повярвам, че се е случило. Все ми се струваше, че още има опасност, че ще открият някаква болест на него, на мен... След като толкова дълго свиквах с мисълта, че бременността няма да завърши добре, ми трябваше цяла година да се окопитя и да повярвам, че всичко е наред, че аз съм майка, а момченцето ми е живо, здраво и силно. Това бе и причината, поради която винаги съм се стремяла да бъда перфектна в отглеждането на детето, да не жаля време, средства, сили.
Когато синът ми се роди, може би около месец не можех да осъзная, че това малко розово бебче е моето дете. Спомням си как питах майка ми : Наистина ли станах майка и това дете аз го родих? Невероятно усещане. Неусетно с времето осъзнах, че това малко същество е най-голямата радост в живота ми и аз съм неговата майка.
Аз имах много тежка бременност, нещата висяха на косъм. Преди това имам един спонтанен аборт. Много тежко го преживях. Вероятността да родя и този път бе по-ниска от тази да направя спонтанен аборт отново. Непрекъснато бях с контракции и болки. Не вярвах, че ще стана майка. Даже не говорех за бебето, за бременността си, за бъдещето. Нищо не купих, не подредих за бебето. Просто очаквах най-лошото да се случи всеки миг.
А то взех, че родих здраво и красиво момченце. Дълго време не можех да повярвам, че се е случило. Все ми се струваше, че още има опасност, че ще открият някаква болест на него, на мен... След като толкова дълго свиквах с мисълта, че бременността няма да завърши добре, ми трябваше цяла година да се окопитя и да повярвам, че всичко е наред, че аз съм майка, а момченцето ми е живо, здраво и силно. Това бе и причината, поради която винаги съм се стремяла да бъда перфектна в отглеждането на детето, да не жаля време, средства, сили.
А то взех, че родих здраво и красиво момченце. Дълго време не можех да повярвам, че се е случило. Все ми се струваше, че още има опасност, че ще открият някаква болест на него, на мен... След като толкова дълго свиквах с мисълта, че бременността няма да завърши добре, ми трябваше цяла година да се окопитя и да повярвам, че всичко е наред, че аз съм майка, а момченцето ми е живо, здраво и силно. Това бе и причината, поради която винаги съм се стремяла да бъда перфектна в отглеждането на детето, да не жаля време, средства, сили.
Миличка много съжалявам за това, което ти се е случило. Напълно те разбирам защото и при мен беше така - аборт, трудна бременност, страхове непрекъснато.
Важното сега обаче е, че сме мами и се чувстваме най-щастливите на света
По принцип още когато разбрахме,че съм бременна - става дума за статута на майка.Но като отговорност...не зная дали тук става въпрос за свикване.Малкото ми съкровище непрекъснато ми поставя изпитания,грижите с всеки ден са все повече и аз изисквам съответно повече от себе си.Там е работата ,че израстването като майка е непрекъснато и непрекъснато се свиква с нови неща.
Имах много тежка бременност и се налагаше да правя всякакви усилия да запазя бременността и живота на децата ми (преди това вече знаех какво е да си майка, защото загубих първото си дете). Тогава още осъзнах колко крехки същества са те, колко много ги искам и ги обичам.
Е, сега понякога забравям
.
Е, сега понякога забравям
. 
Аз свиквам всеки ден,всеки час и минута.Може би до края на живота си ще свиквам малко-по малко......
При всяка мама е индивидуално.
Като бремена бях най - щастливата на земята и нито за миг не съм се притеснявала,
че няма да се справя с мъничето.
Когато родих, първите два часа, в които те оставят да полежиш сама -
бях в паника!!!!!! Не можех да осъзная какво ми се е случило!!!!!!!
През трите дена, докато ни изпишат, аз не можех и не можех,
и не можех да проумея, че съм майка!
Но аз съм много чувствителна и може би за това така го изживях.
Като се прибрахме - не исках да вдигам телефона, не исках никой да идва у дома,
нищо друго не ме интересуваше, само детето.
Това чувство продължи ... доста дълго време.
След шестия месец вече започнах да се чувствам уверена.
Р.Р. Това притеснение беше вътре в душичката ми. Детето беше голямо, здраво и красиво.
Постепенно свикнах, че не е кристална ваза, която всеки момент може да се счупи.
Сега се чудя как съм живяла без него, животът ми е бил адски пуст!
Като бремена бях най - щастливата на земята и нито за миг не съм се притеснявала,
че няма да се справя с мъничето.
Когато родих, първите два часа, в които те оставят да полежиш сама -
бях в паника!!!!!! Не можех да осъзная какво ми се е случило!!!!!!!
През трите дена, докато ни изпишат, аз не можех и не можех,
и не можех да проумея, че съм майка!
Но аз съм много чувствителна и може би за това така го изживях.
Като се прибрахме - не исках да вдигам телефона, не исках никой да идва у дома,
нищо друго не ме интересуваше, само детето.
Това чувство продължи ... доста дълго време.
След шестия месец вече започнах да се чувствам уверена.
Р.Р. Това притеснение беше вътре в душичката ми. Детето беше голямо, здраво и красиво.
Постепенно свикнах, че не е кристална ваза, която всеки момент може да се счупи.
Сега се чудя как съм живяла без него, животът ми е бил адски пуст!
След около година 
Може да свучи малко странно за околните, но и аз така
. Преди това сякаш просто не го осъзнавах във всичките му аспекти Започнах да се грижа за детето си и да осъзнавам отговорността на това да си родител, още щом си направих теста за бременност. От тогава не спирам да съм майка, а ме чака мнооого дълъг път. Износването и раждането са само светлото начало.
За отговорност - почувствах я с положителният тест за бременност. За майчинството чувство - то просто е част от мен. А с това, че съм майка - все още не съм свикнала 
Пак съм си същата лудория, само че животът ми е още по-шарен и понякога си мисля, че това е един прекрасен сън - да имам 2 съкровища - детенцето ми и мъжът ми
Пак съм си същата лудория, само че животът ми е още по-шарен и понякога си мисля, че това е един прекрасен сън - да имам 2 съкровища - детенцето ми и мъжът ми 
Ами нещо като при теб.
Докато бях бременна определено трудно осъзнавах, че реално ще ставам майка (това го казвам от сегашна гледна точка, тогава друго си мислех).
Като се роди първите 2 месеца също са ми малко като на филм - изпитвах живо любопитство и ми беше много приятно да се грижа за бебето, но истински "майка" ми беше трудно да се нарека, въпреки че не съм изпитвала трудности при гледането.
С първите усмивки и опити за комуникация, вече мога да кажа, че се влюбих и започнах да осъзнавам какво се случва и че това не е просто бебе, а човек, моето дете...
В подписа на една мама тук пишеше нещо от рода на: "Да родиш, означава да позволиш на сърцето си да се разхожда извън теб" - точно такова ми е усещането.
Сигурна съм, че тепърва тези чувства и отговорността ще се задълбочават...
Докато бях бременна определено трудно осъзнавах, че реално ще ставам майка (това го казвам от сегашна гледна точка, тогава друго си мислех).
Като се роди първите 2 месеца също са ми малко като на филм - изпитвах живо любопитство и ми беше много приятно да се грижа за бебето, но истински "майка" ми беше трудно да се нарека, въпреки че не съм изпитвала трудности при гледането.
С първите усмивки и опити за комуникация, вече мога да кажа, че се влюбих и започнах да осъзнавам какво се случва и че това не е просто бебе, а човек, моето дете...
В подписа на една мама тук пишеше нещо от рода на: "Да родиш, означава да позволиш на сърцето си да се разхожда извън теб" - точно такова ми е усещането.
Сигурна съм, че тепърва тези чувства и отговорността ще се задълбочават...
Аз свиквам всеки ден,всеки час и минута.Може би до края на живота си ще свиквам малко-по малко......
Може да ви звучи силно, но се почувствах майка в момента , в който разбрах , че съм бременна
Аз свиквам всеки ден,всеки час и минута.Може би до края на живота си ще свиквам малко-по малко......
Всъщност ... някък и досега не се чувствам като майка, а по - скоро като приятел на сина си.Приятел, който трябва да се погрижи дечко да научи, всичко необходимо, за да се чувства добре в живота си.Понякога обаче ми е ужасно трудно 
Поглеждайки в очите му имам чувството, че знае много повече отколкото аз бих научила до края на живота си и се чудя каква е моята роля в неговият живот.Мисля си, че Господ го е пратил при мен, за да научи мен на нещо, а не аз него на каквото и да било....
Другото което знам, е че бих дала и живота и смъртта си за него и че ако не дай си Боже се разделим, няма да доживея и до следващият ден!
Поглеждайки в очите му имам чувството, че знае много повече отколкото аз бих научила до края на живота си и се чудя каква е моята роля в неговият живот.Мисля си, че Господ го е пратил при мен, за да научи мен на нещо, а не аз него на каквото и да било....Другото което знам, е че бих дала и живота и смъртта си за него и че ако не дай си Боже се разделим, няма да доживея и до следващият ден!
Аз свиквам всеки ден,всеки час и минута.Може би до края на живота си ще свиквам малко-по малко......
Аз мога само да кажа, че съм щастлива, че станах майка въпреки трудностите!
Имах много проблеми с раждането на сина си, а и сега гледам едно слънчице, което все още е без конкретна диагноза. От момента, в който си го взех вкъщи мога да кажа, че се почувствах майка. Всеки миг, в който погледна в очите детето си и видя усмивката му се чувствам безкрайно щастлива и някак ...... завършена жена.
Имах много проблеми с раждането на сина си, а и сега гледам едно слънчице, което все още е без конкретна диагноза. От момента, в който си го взех вкъщи мога да кажа, че се почувствах майка. Всеки миг, в който погледна в очите детето си и видя усмивката му се чувствам безкрайно щастлива и някак ...... завършена жена.
Аз свиквам всеки ден,всеки час и минута.Може би до края на живота си ще свиквам малко-по малко......
Явно не само аз съм така Особено,когато си по - млад трудно се осъзнават тези неща.Все още някак си се чувстваме като деца
Явно не само аз съм така
Особено,когато си по - млад трудно се осъзнават тези неща.Все още някак си се чувстваме като деца
На мен първите 3-4 месеца ми бяха като насън (имах усложнения след раждането и притеснения покрай възстановяването си).
А с мисълта, че съм майка свикнах, щом усетих първите ритничета в корема си. Не съм се притеснявала дали ще се справя с грижите за бебето, не ми е тежала отговорността за него - някак си приемах всичко супер спокойно и уверено.
А с мисълта, че съм майка свикнах, щом усетих първите ритничета в корема си.
Не съм се притеснявала дали ще се справя с грижите за бебето, не ми е тежала отговорността за него - някак си приемах всичко супер спокойно и уверено.
На другият ден след раждането - дадоха ми детенцето да го кърмя и ...... гледах го, гледах го и се разплаках. Осъзнах, че толкова го обичам това човече.... От тогава не съм се разделяла с това чувство. За първи път в живота си изпитвам такива истински и безрезервни чувства, които така изведнъж ме връхлетяха....
Вчера се прибрахме от разходка и в кухнята с мъжа ми си правим нещо за вечеря, а бебчо спи в спалнята.
По едно време чувам рев и си мисля - "Някакво бебе реве наблизо, къде ли е?"
Мдаааа.. После загрях, че всъщност т'ва е мойто и вече съм мама 
Беб е на месец и няколко дни, аз още не съм свикнала с мисълта.
Страха от новата отговорност го преживях докато бях бременна, тогава ми се струваше много по-страшно от колкото е в действителност
По едно време чувам рев и си мисля - "Някакво бебе реве наблизо, къде ли е?"
Мдаааа.. После загрях, че всъщност т'ва е мойто и вече съм мама Беб е на месец и няколко дни, аз още не съм свикнала с мисълта.
Страха от новата отговорност го преживях докато бях бременна, тогава ми се струваше много по-страшно от колкото е в действителност
Препоръчани теми