На кратко историята е може би доста тревиална, а може би и не много обичайна. Задено сме със съпруга ми от 13 години, от 7 сме женени.Първата ученическа любов много силна, много емоционалана такава каквато може да бъде на 16-17 години. Той е лед, аз съм огън, той е неуравновесен и инертен, аз съм винаги стабилна, силна и борбена. Всяко нещо което сме имали и постигнали за седемте години съвместен живот е било моя идея, моя инициатива, исках да кажа, че аз съм двигатела на нашето семейство, а съпружеството участва пасивно, а понякога е само страничен наблюдател. Имаме момченце на три години и всъщност от неговото раждане на сам започнаха по-сериозните кризи в семейният ни живот, което е предполагаемо и разбираемо, но .............. 
Години наред аз съм се грижила за него като майка, да ще кажете, че е и моя вината за това и аз не я отричам, но понякога това е единственото поведение което е възможнор когато обичаш. Семействата и на двамата не особенно са подпомагали нашите отношения, даже бих казала, че са били катализатор на много от проблемите ни. Детето имаме доста различно отношениие и разбиране за отглеждането му, напрактика бих казала, че той не е готов и узрял да бъде родител. Много обича синът ни и му го показва ежедневно, прекарва всеки ден някакво време , но се държи с него как да кажа все едно е по-големият му батко и съответно не е никакъв авторитет в детските очички. Няма никаква мисъл за възпитанието, здравето му, облеклото и храната му, интелектуалното и физическото му развитие или ако има никой не е разбрал за това до сега
Работата му -до преди 6 месеца и тук аз бях тази която работеше повече , печелеше повече и се бореше за професионална реализация, а нашичкия на където го повее вятъра, няма амбиции, няма цели и стремежи -как да кажа няма го живеца в него, пламъка,страстта и тръпката, предизвикателството да се докажеш и да спечелиш. И това не е само по отношение на работата му, а е начин на живот.
И давамата сме деца на разведени родители и двамата сме преживели по тежък начин лазбиването на семействата ни , в последствие и неговите и моите родители са създали нови семейства и сме се кълняли, че това не искаме да се случи с нашите деца и ще се борим до край, ще драпаме с зъби и нокти в живота за да не се случи и на нас. Но............................ не се получи, незнам какво и как уби любовта ми, но я няма и никога няма да се върне вече, знам го и съм сигурна и ме боли ужасно многооооооооооооо. Аз съм много слънчев и усмихнат човек, много обичащ и раздаващ се, или поне бях сега съм едно тъжно, затворено в себе си и самоизяждащо се същество. Колко разговори сме провели, корко пъти за тези три години и двама се променяхме, борихме се, ставахме и пак падахме, но не се получава няма я тръпката, стремежа един към друг, не мога да се примиря и да живея с мъжа които съм обожавала като съквартирант и псевдородил.
Откакто се задълбочиха семейните кризи, аз смених и работат и той също попаднахме в две нови среди сред много млади хора и на двама та ни се отрази много добре, намерихме много нови приятелства, но се отдалечихме още повече един от друг.
Той е доста ревнив и доста ме е тъпкал и подтискал с ревността си и недоверието си към мен, до като не започнах тази работа и си казах край, започнах да имам минутки на лично време и срещи с колеги и приятели. Не са ми липсвали никога обожатели и мъже които да ме обичат, но никога до преди година не съм ги взимала на сериозно и не съм им обръщала повече от чисто човешко внимание. Няма друг човек в сърцето ми, незнам дали някога ще се появи отоново, но има мъже около мен които ми показаха, какво съм и какво мога да имам.
Финансово съм независима, родителите ми ме подкрепят от части това не са пречки за взимане на решението, но имам нужда да мисля, да преценям, да осмислям и да взема решение което да е категорично, да не се прокрадват нотки на съмнение и съжаление. Трудно е, боли, объркан си, луташ се между спомените, миналото, настоящето и бъдещето. Трябва да преживея и собствените си грешки и да ги приема. Прекалено дълго се бях затворила в черупката си и не допусках никой до сърцето си и така лека полека изгубих себе си. И сега не се харесвам, не се уважавам и не искам да се продължавам да се търпя в този вид.
Чета ви от известно време момичета и мисля, че можете да ми помогнете. Стана много объркано и непоследователно, но сегав момента и аз съм в товна състояние.
Години наред аз съм се грижила за него като майка, да ще кажете, че е и моя вината за това и аз не я отричам, но понякога това е единственото поведение което е възможнор когато обичаш. Семействата и на двамата не особенно са подпомагали нашите отношения, даже бих казала, че са били катализатор на много от проблемите ни. Детето имаме доста различно отношениие и разбиране за отглеждането му, напрактика бих казала, че той не е готов и узрял да бъде родител. Много обича синът ни и му го показва ежедневно, прекарва всеки ден някакво време , но се държи с него как да кажа все едно е по-големият му батко и съответно не е никакъв авторитет в детските очички. Няма никаква мисъл за възпитанието, здравето му, облеклото и храната му, интелектуалното и физическото му развитие или ако има никой не е разбрал за това до сега
Работата му -до преди 6 месеца и тук аз бях тази която работеше повече , печелеше повече и се бореше за професионална реализация, а нашичкия на където го повее вятъра, няма амбиции, няма цели и стремежи -как да кажа няма го живеца в него, пламъка,страстта и тръпката, предизвикателството да се докажеш и да спечелиш. И това не е само по отношение на работата му, а е начин на живот.И давамата сме деца на разведени родители и двамата сме преживели по тежък начин лазбиването на семействата ни , в последствие и неговите и моите родители са създали нови семейства и сме се кълняли, че това не искаме да се случи с нашите деца и ще се борим до край, ще драпаме с зъби и нокти в живота за да не се случи и на нас. Но............................ не се получи, незнам какво и как уби любовта ми, но я няма и никога няма да се върне вече, знам го и съм сигурна и ме боли ужасно многооооооооооооо. Аз съм много слънчев и усмихнат човек, много обичащ и раздаващ се, или поне бях сега съм едно тъжно, затворено в себе си и самоизяждащо се същество. Колко разговори сме провели, корко пъти за тези три години и двама се променяхме, борихме се, ставахме и пак падахме, но не се получава няма я тръпката, стремежа един към друг, не мога да се примиря и да живея с мъжа които съм обожавала като съквартирант и псевдородил.
Откакто се задълбочиха семейните кризи, аз смених и работат и той също попаднахме в две нови среди сред много млади хора и на двама та ни се отрази много добре, намерихме много нови приятелства, но се отдалечихме още повече един от друг.
Той е доста ревнив и доста ме е тъпкал и подтискал с ревността си и недоверието си към мен, до като не започнах тази работа и си казах край, започнах да имам минутки на лично време и срещи с колеги и приятели. Не са ми липсвали никога обожатели и мъже които да ме обичат, но никога до преди година не съм ги взимала на сериозно и не съм им обръщала повече от чисто човешко внимание. Няма друг човек в сърцето ми, незнам дали някога ще се появи отоново, но има мъже около мен които ми показаха, какво съм и какво мога да имам.
Финансово съм независима, родителите ми ме подкрепят от части това не са пречки за взимане на решението, но имам нужда да мисля, да преценям, да осмислям и да взема решение което да е категорично, да не се прокрадват нотки на съмнение и съжаление. Трудно е, боли, объркан си, луташ се между спомените, миналото, настоящето и бъдещето. Трябва да преживея и собствените си грешки и да ги приема. Прекалено дълго се бях затворила в черупката си и не допусках никой до сърцето си и така лека полека изгубих себе си. И сега не се харесвам, не се уважавам и не искам да се продължавам да се търпя в този вид.
Чета ви от известно време момичета и мисля, че можете да ми помогнете. Стана много объркано и непоследователно, но сегав момента и аз съм в товна състояние.
) Ако има приятел на който държиш и които познава и двама ви - сподели с него/нея. И изслушай каквото има да ти каже. Но не искай да ти каже какво е правилно. Защото няма правилно и неправилно в случая - решението е само твое. Дори не е и на двамата, поне както ти описваш ситуацията. 
и не, не търся подкрепа, просто тук има много хора които, чрез своите разсъждания и виждания ще ми помогнат да си подредя мислете и да взема аз решението.
)
