ОСИНОВЕНИ,време е да кажем нещата такива,каквито са!

Не мислех да взимам отношение в този сблъсък. Преживявам труден момент и исках да мога да забравя много неща. Не мога. И затова съм тук.
Момичета, кому е нужно това? Старая се да не съм от хората, които търсят под вола теле. Мисля, че донякъде успявам. Донякъде, защото никой не е застрахован от това когато се е затворил в болката си дори полъхът на вятъра да му се струва като слагане на сол в раната.
Много неща има в главата ми в момента и ме простете ако мислите ми са хаотични...

Не ме разбирайте погрешно, мами, но доколкото си спомням идеята, с която Дива-не започна тази тема беше да си имаме ние, осиновените, местенце, което да бъде само наше. Местенце, където да извикваме болката си, страховете си, да си позволим да извадим на показ онези деца в нас, които цял живот сме задушавали някъде в най-дълбокото. Да си позволим да обичаме тези деца. Да си позволим да си дадем нежност, както казва Мира. Нормално беше това, което споделяме тук да предизвиква противоречиви чувства у вас. Истината обаче е, че вие не можете да ни помогнете. Само ние можем да си помогнем. И ние- кой по-смело, кой по-плахо- споделяхме. Само че се оказа, че споделеното от нас не се харесва на всекиго. Само дето на никого целта не е била да раздава захарни пръчици за душите. Нито за нашите, нито за вашите.
Мисля си защо наистина, както казва Дар, не се получават "ласките" между нас? Не знам дали съм права- може и да не съм, но... дали е възможно това неразбирателство да се случва, защото ние проектираме отношенията си с нашите майки върху вас, а вие- отношенията си с вашите деца върху нас? И ви се иска да не е толкова страшно това, което ни/им се е случило.  Подсъзнателно е навярно, но го има. И може би вътре в себе си се съмнявате дали ще можете да намерите лек, който поне да накара раната да заздравее (защото белегът няма как да изчезне).  И се страхувате от това дали след време вашите деца няма да ни повторят в мислите.
Много от нас, осиновените, тук са такива, каквито не биха си позволили да са при други обстоятелства. Тук страхът да не разочароваме хората, които ни обичат и обичаме го няма. Няма го и стремежът да се харесаме на всяка цена. Тук сме ние. Понякога мислите, които изкарваме на показ може и да са стряскащи. Но защо ви е  да ви подаваме лъскава, червена ябълка, която е пълна с червеи?

п.п. Само да не си помислите, че се опитвам да откривам топлата вода . Криво ми е за това, което се случва тук и се мъча, доколкото съм в състояние, да си задавам въпроси 

 

dudence,     

  matakosmata, това беше отговора ми към фуси, мислех, че се разбра




  dudence ,благодаря ти....колко точно казано!

     

Точно така е, затова и помолих модовете да отделят нова тема - затова, аре мами - друм към сдобрителната тема  . Прави са децата, нека си имат едно място, където да са си само те - и да не се въздържат да напишат каквото и да е

Диване - отивам в другата тема да ти кажа нещо 

  Моля, осиновените пишещи в тоя форум,да се чувстват поканени на срещата ни във Вонеща вода,на 7 юни! Погледнета в темичката за срещата и се запишете ...елате! Ще бъде хубаво да се видим и поговорим  на маса Може би реалните разговори ,ще са много по леки и приятни от това,което се е заформило тука  а и колко нови познанства...

dudence   

Поулгара     Радвам се,че разсъждаваш така,а това,че си научила в тая зряла възраст може би е била причината да погледнеш съвсем трезво и реално на факта,че си осиновена!Аз се постарах и дъщеря ми да приема осиновяването и раждането като нещо едно и също-има родители има и дете!
Бъдете живи и здрави -ти и твоето семейство!

Толкова исках да прочета нещо такова. Аз не съм осиновена но ще осиновя, нямаш идея колко много се зарадвах на това което си написала.
Според мен да отгледаш дете е много много трудно, затова всички осиновени дечице трябва да са страшно благодарни на мама и тате които са им осигурили истински дом и им дават цялата любов на която са способни.

Здравей Теодора, аз също не съм осиновена и искам да осиновя, но: не искам детето да ми е страшно благодарно за това. Даже ми става много неприятно когато чуя, че на осиновени деца им казват : трябва да сте благодарни. Не е честно спрямо тях. Така мисля аз. Аз искам аз до го обичам, надявам се то мен също. Освен това аз ще съм му благодарна, защото децата ми липсват.

,

не се разбрахме имах предвид сами да осъзнаят. Не и някой да ги кара насила така не се получава нищо.

Трябва.... не трябва.... и докога ще си приказваме така? Доста е елементарно, не ви ли се струва?

Все си мислех, че темата е да си кажем нещата, такива, каквито са, а не за нещата, такива, каквито трябва да бъдат. Може даже нова тема да отворите, която да се казва "Осиновени, ето нещата такива, каквито трябва да бъдат". Може и да имате читатели и писатели там, Успех!

А тази тема може да си остане, така както си е формулирана и да се престане вътре да се поства всичко, което ви хрумва в момента.

Плюс това мамите обещаха (нали Дуденце?), че само ще надзъртат. Очаквам също да не ни се чете елементарен морал за предучилищна възраст.

Извинете, дано не съм обидила пак някого. Все още не мога да превъзмогна попареното си желание да пиша тук, а виждам че и останалите осиновени също. Темата направо си замря напоследък след караниците, а си беше хубава тема.

Ето сега като не пишем за нещата такива, кавито са,  виждате ли какво става? Започва да се пише за нещата, каквито трябва да бъдат... и т.н.

Поулгара, нищо лично, момиче, радвам се, че изпитваш такива мили чувства към родителите си. Само да те питам - а надникна ли в най-дълбокото кътче на сърцето си?

Понякога сме слепи да го видим, понякога слепотата продължава с години. Понякога се самоослепяваме - само и само да не погледнем и да не видим.... (тук може всеки да си попълни какво точно), аз си знам за мен.

(Моля, ако някой иска да ми "скочи с бутонките", да отиде в Хайд парк.)

Apropo, Поулгара, мал шанс на френски означава лош шанс. Добър шанс е бон шанс. Смятам, че това си искала да кажеш.