аз съм мама едва от 9 дена и съм много стресирана, непрекъснато ме е страх че бебето само ще реве, че ще има ужасяващи колики, нощем едва заспивам, само се въртя и го слушам как сумти насън, много ме е страх и за него изглежда толкова уязвимо сякаш всеки момент може да си умре ей така от нищо, отделно живота ми се преобърна нагоре с главата естественно, само хранения, уригвания, рев и притеснение от огромната отговорност, която нося. Не мога да се зарадвам на бебето, само се притеснявам, знам че това състояние е временнно, но знанието не помага много при емоциите. Та питанката е такава, кога "свикнахте" с бебето, ясно ми е че ще му треперя докато съм жива, но надявам се няма да получавам спазми в мускулите и разстройство от това за винаги.
- Публикувана: 22 авг. 2007, 23:27 ч.
- Последно мнение: 26 авг. 2007, 22:03 ч.
кога "свикнахте" с бебето
Аз,бях готова за него-не ми се е налагало да свиквам с него!
Като начало се отърси от черните мисли и ще ти е по-лесно
Първо честито бебче! Да ти е много здраво и много да ви радва.
При нас имам чувството че свикнахме един с друг от първия миг в който се гушнахме... страхове и треперене като теб съм имала, но веднага възприех бебето като част от мен и от живота ми.
Знам че ти е трудно и тежко, че се чувстваш несигурна и уплашена... това е и от хормоните. Ще премине. Ще се успокоиш и само ще се радваш и наслаждаваш на бебчето си. И тези приказки за умирането... забравяш ги...
Да ще има колики, ще плаче, но ти трябва да си силна и за двама ви. Освен коликите и плача, ще има усмивки и гукане, смешни муцунки и всякакви прекрасни преживявания. Радвай се на бебчето си и повече позитивни мисли.
Успех!
При нас имам чувството че свикнахме един с друг от първия миг в който се гушнахме... страхове и треперене като теб съм имала, но веднага възприех бебето като част от мен и от живота ми.
Знам че ти е трудно и тежко, че се чувстваш несигурна и уплашена... това е и от хормоните. Ще премине. Ще се успокоиш и само ще се радваш и наслаждаваш на бебчето си. И тези приказки за умирането... забравяш ги...
Да ще има колики, ще плаче, но ти трябва да си силна и за двама ви. Освен коликите и плача, ще има усмивки и гукане, смешни муцунки и всякакви прекрасни преживявания. Радвай се на бебчето си и повече позитивни мисли.
Успех!
Сега, като те чета и се връщам 9 год. назад.Имах същите притеснения,страхове ,същата неувереност.Кого се почуствах по-сигурна в себе си? 
Някъде след половин година.Когато бебето не само плаче ,ами и прави по- смислени неща-заиграва се,мъчи се да пълзи, опитва нови храни.Малко търпение от твоя страна и нещата ще си тръгнат от самосебе си.След време ще си спомняш с усмивка за този период.
Някъде след половин година.Когато бебето не само плаче ,ами и прави по- смислени неща-заиграва се,мъчи се да пълзи, опитва нови храни.Малко търпение от твоя страна и нещата ще си тръгнат от самосебе си.След време ще си спомняш с усмивка за този период.
Аз имах късмет с кротки бебета 
, които си спяха и ядяха по "разписание".. Свикнах след първата смяна на памперса /ръцете ми никога не са треперили толкова много Не си мисли такива неща - бебетата усещат настроенията на мама. За коликите - има капки, твоето бебе може да не е ревливо. вярно е, че в начабото е доста еднообразно - хранене, смяна на пелени, приспиване и т.н., но пък времето е хубаво и може да се разхождате навън. Докато бебето спи ти също можеш да спиш, да четеш, да гледаш филм и изобщо да се разнообрязяваш с нещо.
Отглеждането на дете е Отговорност, но не е толкова страшно
Усмихни се
, които си спяха и ядяха по "разписание".. Свикнах след първата смяна на памперса /ръцете ми никога не са треперили толкова много Не си мисли такива неща - бебетата усещат настроенията на мама. За коликите - има капки, твоето бебе може да не е ревливо. вярно е, че в начабото е доста еднообразно - хранене, смяна на пелени, приспиване и т.н., но пък времето е хубаво и може да се разхождате навън. Докато бебето спи ти също можеш да спиш, да четеш, да гледаш филм и изобщо да се разнообрязяваш с нещо. Отглеждането на дете е Отговорност, но не е толкова страшно
Усмихни се
Честито бече!! С големия ми трябваше седмица,че и повече,докато осъзная,че вече имам бебе.Стоях и го гледах и се чудех откъде да го хвана,как да го вдигна,как това,как онова....Вторият път-с малкия,ми беше толкова лесно,че чак не мога да повярвам.А за третия път-просто няма смисъл да коментирам.
В депресия си,най-вероятно...Скоро ще ти мине,не се притеснявай чак толкова...След време намери тази тема и се посмей!...
С големия ми трябваше седмица,че и повече,докато осъзная,че вече имам бебе.Стоях и го гледах и се чудех откъде да го хвана,как да го вдигна,как това,как онова....Вторият път-с малкия,ми беше толкова лесно,че чак не мога да повярвам.А за третия път-просто няма смисъл да коментирам.В депресия си,най-вероятно...Скоро ще ти мине,не се притеснявай чак толкова...След време намери тази тема и се посмей!...
Честито ти бебче!
С първото ми дете бях като теб първите дни. все имах чувството , че ще му се случи нещо лошо. не смеех да го оставя дори на майка си за 10 минути
сега е по-различно - по-спокойна съм. бебетата наистина го усещат и те стават нервни. успокой се и се наслаждавай на моментите ще свикнеш 
С първото ми дете бях като теб първите дни. все имах чувството , че ще му се случи нещо лошо. не смеех да го оставя дори на майка си за 10 минути
сега е по-различно - по-спокойна съм. бебетата наистина го усещат и те стават нервни. успокой се и се наслаждавай на моментите ще свикнеш
все още свиквам. все пак живота ми се обърна с главата надолу и въпреки, че бебето е много желано, все още ми трябва време, за да го подредя с малкия човек и грижите за него.
все пак не се шашкай толкова - бебетата не са чак толкова крехки, колкото изглеждат.
мисля, че много скоро все повече ще добиваш увереност, че се грижиш добре за бебето си и като видиш, че всичко е наред , ще се поуспокоиш.
все пак не се шашкай толкова - бебетата не са чак толкова крехки, колкото изглеждат.
мисля, че много скоро все повече ще добиваш увереност, че се грижиш добре за бебето си и като видиш, че всичко е наред , ще се поуспокоиш.
Аз,бях готова за него-не ми се е налагало да свиквам с него!
Абсолютно
Чувствах се така,все е едно винаги е бил с мен.Беше ми ужасно странно колко съм спокойна и уверена,но си беше факт.Не съм изпитвала несигурност и паника в нито един момент в началото.Виж,после,към 6-я месец,като дойде време за захранване,ми се разказаха игрите.Но вие имате време до тогава.Радвай се на малкото съкровище 
Честито бебе,Пипилота!
Не се притеснявай,това е нормално!По-голяма част от мамите са ,като теб.
Аз изгледах до тук сама моето момченце.Тати е по цял ден на работа и само вечер ми помагаше в къпането.Изпитвах ужас,че ще му се случи нещо лошо.Имах ужасни страхове.Всичко ще се оправи,просто е въпрос на време.Мисля си,че към края на 2-3мес.вече бях по-уверена в себе си.Успех!
Не се притеснявай,това е нормално!По-голяма част от мамите са ,като теб.
Аз изгледах до тук сама моето момченце.Тати е по цял ден на работа и само вечер ми помагаше в къпането.Изпитвах ужас,че ще му се случи нещо лошо.Имах ужасни страхове.Всичко ще се оправи,просто е въпрос на време.Мисля си,че към края на 2-3мес.вече бях по-уверена в себе си.Успех!
Звучиш като Козирог обори ме, моля те... 
приеми го като партньор - човешко същество, което си има своите желания, страхове, предпочитания и т.н. Бебето е едно съвършено и силно малко човече и ти вероятно си изчела вече достатъчно, за да се справиш... Ако почнеш и да се събираш с майки в твоя район, когато след около седмица вече ще можете да излизате, ще ти е по-спокойно...
Аз съм от онези, които не разбираха отначало много-много първото си дете (защо ми се плези? - когато го доведоха за първи път в родилния дом), но сега виждам около себе си майки с първо дете, които се чувстват добре в ролята си...
Поздравления за бебока...
обори ме, моля те... приеми го като партньор - човешко същество, което си има своите желания, страхове, предпочитания и т.н. Бебето е едно съвършено и силно малко човече и ти вероятно си изчела вече достатъчно, за да се справиш... Ако почнеш и да се събираш с майки в твоя район, когато след около седмица вече ще можете да излизате, ще ти е по-спокойно...
Аз съм от онези, които не разбираха отначало много-много първото си дете (защо ми се плези? - когато го доведоха за първи път в родилния дом), но сега виждам около себе си майки с първо дете, които се чувстват добре в ролята си...
Поздравления за бебока...
И аз ги имам тези страхове, а още не съм родила. Мисля че си е напълно нормално. Както и това, че не се чувстваш готова... аз се шашкам яко от всичко което предстои... сънувам кви ли не дивотии (например как изпрах бебето в пералнята ) и ме е страх че няма да се справям. Но всичко ше си дойде на мястото според мен, още малко време да мине. И определено има период на свикване според мен, все пак е голяма промяна в живота ти Не се сдухвай и се радвай на бебенцето си.
) и ме е страх че няма да се справям. Но всичко ше си дойде на мястото според мен, още малко време да мине. И определено има период на свикване според мен, все пак е голяма промяна в живота ти Не се сдухвай и се радвай на бебенцето си. Аз,бях готова за него-не ми се е налагало да свиквам с него!
и аз
Така бях с големия,въпреки,че беше желана и планирана бременост,след като родих изпаднах в шок (май си е типична следродилна депресия).Не помня точно кога се отпуснах,може би след 2-3мес. когато нещата вече влизат в някакъв ритъм,но почти не успях да му се нарадвам истински-все за нещо се тревожех,дали е здрав,дали се развива нормално,защо реве,сега пък защо не реве и ей такива глупости колкото си искаш.Сега си наваксвам с бебо-наслаждавам се на всеки момент(дори буденето нощем и мъката със зъбчетата)защото осъзнавам колко много съм пропуснала първия път.Отпусни се и се радвай на бебо,защото това време свършва много бързо(колкото и да не ти се вярва в момента) и никога не можеш да го върнеш.Честито бебче имного щастливи мигове ви пожелавам.
(май си е типична следродилна депресия).Не помня точно кога се отпуснах,може би след 2-3мес. когато нещата вече влизат в някакъв ритъм,но почти не успях да му се нарадвам истински-все за нещо се тревожех,дали е здрав,дали се развива нормално,защо реве,сега пък защо не реве и ей такива глупости колкото си искаш.Сега си наваксвам с бебо-наслаждавам се на всеки момент(дори буденето нощем и мъката със зъбчетата)защото осъзнавам колко много съм пропуснала първия път.Отпусни се и се радвай на бебо,защото това време свършва много бързо(колкото и да не ти се вярва в момента) и никога не можеш да го върнеш.Честито бебче имного щастливи мигове ви пожелавам. 
Успокой се, ще свикнеш!
За всеки периода на адаптация е различен. Аз съм майка от 4 месеца и все още се редуваме с мъжа ми за да се храним - голям страх берем
. Просто гледай да излъчваш спокойствие, без значение как се чувстваш - така ще си направиш авто-успокоение 
. Аз например в най-тежките моменти, когато Дара плачеше и се гърчеше от колики по цял ден си повтарях като някаква мантра "ако сега е пика и е най-зле, утре ше е по добре". Колкото и да не ти се вярва помага. А и това дете не ти е дошло свише, 9 месеца си се подготвяла за него, така че нямаш нужда да свикваш, а просто да се успокоиш.
И най важното, винаги когато говориш на бебето се усмихвай - те го усещат и нямаш представа колко скоро ще се усмихне и то. И тогава вече няма да се питаш кога ще свикнеш, а просто ще се разтопиш от кеф
. Опитай се да си върнеш чувството за хумор, най-малкото за да имаш приятни и смешни спомени след това 
За всеки периода на адаптация е различен. Аз съм майка от 4 месеца и все още се редуваме с мъжа ми за да се храним - голям страх берем
. Просто гледай да излъчваш спокойствие, без значение как се чувстваш - така ще си направиш авто-успокоение . Аз например в най-тежките моменти, когато Дара плачеше и се гърчеше от колики по цял ден си повтарях като някаква мантра "ако сега е пика и е най-зле, утре ше е по добре". Колкото и да не ти се вярва помага. А и това дете не ти е дошло свише, 9 месеца си се подготвяла за него, така че нямаш нужда да свикваш, а просто да се успокоиш.И най важното, винаги когато говориш на бебето се усмихвай - те го усещат и нямаш представа колко скоро ще се усмихне и то. И тогава вече няма да се питаш кога ще свикнеш, а просто ще се разтопиш от кеф
. Опитай се да си върнеш чувството за хумор, най-малкото за да имаш приятни и смешни спомени след това 
Не знам какво точно означава "свикване". Мисля че човек, който активно работи, има кариера, егоист е в добрия смисъл на думата, свикнал с определено ежедневие докрай няма да може да свикне с бебе, малко дете, по-голямо дете.
Аз не съм точно "свикнала", а моето е на около 5 месеца, но страхът ми да го пипна и да нося отговорност постепенно изчезна с възстановяването ми след раждането. Мисля че хората отдавна са го забелязали - докато си лавуса или лавуста, т.е. до първите 40 дена ти самата се възстановяваш много бурно физически и психически и това е период на "чистене" най-вече от емоции според наблюденията ми върху мен и приятелки. А и бебето точно тогава никак не ти помага, защото е изплашено и свиква да диша, да се излага на враждебна среда, да не е нахранено на секундата, както е било в корема на мама. Към 40 ден прогледва и се успокоява до някъде, защото светът става доста любопитно място за живеене. Не случайно разходките го успокояват - просто му е интересно отвън, докато вкъщи зяпа тавана или едни и същи играчки.
Да уточня, тези 40 дена са условни, нямат нищо общо с Църквата или с религията. Напротив, във всички подобни ритуали по света цифрата 40 присъства, защото е пряко наследена от хорските наблюдения върху тези процеси.
Страхът, както казах, изчезва с рутината - хранене, повиване, къпане. А свикването при всеки е индивидуално. Някои веднага, други - по-късно, трети - никога.
Самият факт, че се питаш, говори за интелектуален подход към задачата. Спокойно, ще се справиш!
Да сте живи и здрави, желая ви детето да ви носи гордост!
Аз не съм точно "свикнала", а моето е на около 5 месеца, но страхът ми да го пипна и да нося отговорност постепенно изчезна с възстановяването ми след раждането. Мисля че хората отдавна са го забелязали - докато си лавуса или лавуста, т.е. до първите 40 дена ти самата се възстановяваш много бурно физически и психически и това е период на "чистене" най-вече от емоции според наблюденията ми върху мен и приятелки. А и бебето точно тогава никак не ти помага, защото е изплашено и свиква да диша, да се излага на враждебна среда, да не е нахранено на секундата, както е било в корема на мама. Към 40 ден прогледва и се успокоява до някъде, защото светът става доста любопитно място за живеене. Не случайно разходките го успокояват - просто му е интересно отвън, докато вкъщи зяпа тавана или едни и същи играчки.
Да уточня, тези 40 дена са условни, нямат нищо общо с Църквата или с религията. Напротив, във всички подобни ритуали по света цифрата 40 присъства, защото е пряко наследена от хорските наблюдения върху тези процеси.
Страхът, както казах, изчезва с рутината - хранене, повиване, къпане. А свикването при всеки е индивидуално. Някои веднага, други - по-късно, трети - никога.
Самият факт, че се питаш, говори за интелектуален подход към задачата. Спокойно, ще се справиш!
Да сте живи и здрави, желая ви детето да ви носи гордост!
Честито бебче! Да ти е живо и здраво. Състоянието ти е най-нормалното нещо. Ще "свикнеш" с бебчето без изобщо да разбереш кога е станало, само не забравяй, че ти си най-добрата майка за твоето дете и всичко, което правиш е най-доброто за него.
След някой и друг месец, ще чета как и ти ще даваш ценни съвети на новите майки
След някой и друг месец, ще чета как и ти ще даваш ценни съвети на новите майки
Преди това се чувствах като теб, а и учех за изпити - изобщо един малък ад!
Амиии, още докато ми беше в корема свикнах с него. Накрая изгарях от любопитство да го видя. Имах чувството, че цял живот сме били заедно.
Не гледай на него като на нещо ново и отделно от теб - то е част от теб /не би трябвало да свикваш с него/, това не е домашен любимец, а организъм, произлязъл от теб.
Не гледай на него като на нещо ново и отделно от теб - то е част от теб /не би трябвало да свикваш с него/, това не е домашен любимец, а организъм, произлязъл от теб.
Не знам какво точно означава "свикване". Мисля че човек, който активно работи, има кариера, егоист е в добрия смисъл на думата, свикнал с определено ежедневие докрай няма да може да свикне с бебе, малко дете, по-голямо дете.
Страхът, както казах, изчезва с рутината - хранене, повиване, къпане. А свикването при всеки е индивидуално. Някои веднага, други - по-късно, трети - никога.
Самият факт, че се питаш, говори за интелектуален подход към задачата. Спокойно, ще се справиш!
Да сте живи и здрави, желая ви детето да ви носи гордост!
Страхът, както казах, изчезва с рутината - хранене, повиване, къпане. А свикването при всеки е индивидуално. Някои веднага, други - по-късно, трети - никога.
Самият факт, че се питаш, говори за интелектуален подход към задачата. Спокойно, ще се справиш!
Да сте живи и здрави, желая ви детето да ви носи гордост!
този отговор определено ме окуражи, да свикнала бях да съм красива, успяваща в кариерата си и глезена от мъжа си жена, вярно е че исках и искам много бебето, и че 9 месеца мислех основно за него, но новото ежедневие явно е шок за мен, колкото и да си го представяш друго е да ти се случи. Не мисля да се чувствам виновна за това че не съм супер щастлива и влюбена в бебето си, знам че понякога нещата стават по-бавно и се радвам, че пишете че и при някой от вас е било трудно в началото.
аз съм мама едва от 9 дена и съм много стресирана, непрекъснато ме е страх че бебето само ще реве, че ще има ужасяващи колики, нощем едва заспивам, само се въртя и го слушам как сумти насън, много ме е страх и за него изглежда толкова уязвимо сякаш всеки момент може да си умре ей така от нищо, отделно живота ми се преобърна нагоре с главата естественно, само хранения, уригвания, рев и притеснение от огромната отговорност, която нося. Не мога да се зарадвам на бебето, само се притеснявам, знам че това състояние е временнно, но знанието не помага много при емоциите. Та питанката е такава, кога "свикнахте" с бебето, ясно ми е че ще му треперя докато съм жива, но надявам се няма да получавам спазми в мускулите и разстройство от това за винаги.
Здравей!
И от мен - честито бебче! Дано всичките му бебешки периоди да минават леко
Аз съм мама от 2месеца и 8 дена, както се вижда по-долу. Заобичах дъщеря си в момента, в който засука, а свикнах с нея може би в началото на втория месец. Родих секцио и отначало майка ми беше при мен през деня. Ясно е, че нямаше как да поема цялата отговорност. Когато останахме сами с малката и всичко започна да минава през мен постепенно се научих да се грижа за нея, да не ме е страх да я държа, да усещам от какво има нужда.. Разбира се, че е тежко. Никой не казва, че е леко да имаш бебе... Но това, което ми е давало сила е била мисълта, че щом я обичам, то тя ще го усеща и малко по малко ще започне да се чувства все по - сигурна в мен.. И любовта ми към нея мина през различни етапи. Докато бяхме в болницата и можех да се наспивам нощно време - само чаках кога ще дойде 6ч сутринта, че да ми я донесат. Като се прибрахме в нас и започнаха моите нощни смени не ми оставаше сила да усетя, че я обичам. Някъде на 23- - 24ия ден успях вместо да я нахраня в 2ч да и дам биберона и тя да заспи. Оттогава някакси сама спря да се събужда за нощно хранене и съответно аз да започна да се понаспивам и да се чувствам по - добре.
Незнам как сте с приспиването, но ние се родихме, когато установихме, че можем да я приспиваме на крака.. Тогава и баща и се включи по - активно, защото беше първото нещо, в което и той се чувстваше сигурен. Сега вече, когато е по - спокойна я слагам и сама да заспива (разбира се не винаги става), като само я обръщам на една страна и и слагам биберона в уста. Тя го изплюва 3-4 пъти и най - накрая заспива.
Малко дълъг ми стана поста, но ми се иска да съм ти дала кураж, че всичко ще се оправи с времето. Въпросът е да свикнеш с основните и нужди и да направиш така, че и на теб да ти леко, когато се грижиш за нея
Желая ти много успех и едно безпроблемно бебче
Здравей, звучи ми познато твоето състояние
Аз още в болницата му дръпнах един гаден рев от страх, че бебчето е много крехко и малко и дори ми минаваха мисли, че мога някак да го нараня неволно... Съответно от факта, че рева, а не съм само и единствено щастлива от идването й на бял свят, се чувствах виновна и това водеше до... още рев
Акушерката ме намери в една такава криза и ме успокои, че е съвсем нормално и тотално хормонално
След това през първите няколко седмици си имах откровени депресивни пристъпи с поплакване и чувство за непълноценност и недоволство от тялото ми, сменената ми роля ( дааа, бях център на вниманието на мъжа ми, авторитетна на работа) и т.н.
Действително е нужно малко време, за да "свикнем" едни с други - особено, когато си имал активен и разнообразен ритъм на живот преди раждането, изявявала си се на различни поприща, а не само на майчинското.
Аз лично и до сега имам леки пристъпи на носталгия към предишното ежедневие, особено, когато бебката плаче повечко , но постепенно всичко си идва на мястото. За мен беше много важна помощта на майка ми в първите седмици след раждането, когато имах възможност по малко да си почивам и през деня и да се възстановявам и да се разхождам без бебето, а след това пък имах нужда да си остана сама с детето и да организирам ежедневието си, съобразявайки се единствено с нуждите на двете ни. Мисля, че това е моментът, когато нещата при нас си дойдоха на мястото.
Все пак, независимо от факта, че сме носили децата си по 9 месеца, това не означава, че ги познаваме като личности от първия миг - опознаването, сближаването и сработването отнема време, но това пък е и най-приятното на майчинството! Успех
Аз още в болницата му дръпнах един гаден рев от страх, че бебчето е много крехко и малко и дори ми минаваха мисли, че мога някак да го нараня неволно... Съответно от факта, че рева, а не съм само и единствено щастлива от идването й на бял свят, се чувствах виновна и това водеше до... още рев
Акушерката ме намери в една такава криза и ме успокои, че е съвсем нормално и тотално хормонално След това през първите няколко седмици си имах откровени депресивни пристъпи с поплакване и чувство за непълноценност и недоволство от тялото ми, сменената ми роля ( дааа, бях център на вниманието на мъжа ми, авторитетна на работа) и т.н.
Действително е нужно малко време, за да "свикнем" едни с други - особено, когато си имал активен и разнообразен ритъм на живот преди раждането, изявявала си се на различни поприща, а не само на майчинското.
Аз лично и до сега имам леки пристъпи на носталгия към предишното ежедневие, особено, когато бебката плаче повечко
, но постепенно всичко си идва на мястото. За мен беше много важна помощта на майка ми в първите седмици след раждането, когато имах възможност по малко да си почивам и през деня и да се възстановявам и да се разхождам без бебето, а след това пък имах нужда да си остана сама с детето и да организирам ежедневието си, съобразявайки се единствено с нуждите на двете ни. Мисля, че това е моментът, когато нещата при нас си дойдоха на мястото. Все пак, независимо от факта, че сме носили децата си по 9 месеца, това не означава, че ги познаваме като личности от първия миг - опознаването, сближаването и сработването отнема време, но това пък е и най-приятното на майчинството! Успех
Ще си опознаеш беб4ето и ще си по-спокойна. За съжаление това не става за ден-два. След 2-рия месец ще си доста по-уверена. Не се тревожи, то не е толкова крехко, колкото изглежда. Сега е важното да се съхраниш ти, за да си полезна и за него. Бъди спокойна, защото това е най-важното.
Това е ново същество в живота ти, нови грижи и отговорности....трудно е, но сама ще откриеш своя на4ин да се грижиш за него и да го оби4аш...
Веднага "свикнах" със синчето ни от момента, в който ми го донесоха за първи път. Имах чувството, че съм изгледала 100 деца. Това е вътрешен инстинкт. Синчето ни беше кротичък, похапваше даденото му количество АМ.
Успокой се и мисли само позитивно. Децата го усещат. В противен случай, ще се побъркаш. Макар, че и аз съм от притеснителните.
Давай възможност и татито да се включва, а ти да си почиваш.
Успокой се и мисли само позитивно. Децата го усещат. В противен случай, ще се побъркаш
. Макар, че и аз съм от притеснителните. Давай възможност и татито да се включва, а ти да си почиваш.
Тези страхове, които описваш ги имах около 1-2 седмици. Спомням си, че ни изписаха от болницата в петък, а педиатърката щеше да дойде вкъщи да види Дени чак в понеделник. Още от момента, в който влязох вкъщи започнах да чакам с нетърпение понеделник, умирах от страх как така цели 2 дни ще се грижа сама за толкова беззащитно и крехко същество, без да ме наглежда и съветва лекар. 1 седмица нощем спяхме на светната нощна лампа и непрекъснато го гледах дали диша. След около седмица- две нещата се поуспокоиха. Просто трябва малко време, за всеки е различно, пък някои явно изобщо нямат нужда от "свикване". Спокойно, всичко ще си дойде на мястото
не, в никакъв случай не се чувствай виновна. нещата ще се наредят с времето.
за мен бебето си е отделен човек, нищо , че е произлязъл от мен. и този човек е зависим от мен, което си е доста плашещо. мисля, че с опознаването му започнах да го обичам. не съм изпитала онази любов от пръв поглед, за която говорят някои от мамите. не че не ми е бил мил и не съм треперила над него, но просто някак вътрешно не изпитвам онази Велика и Голяма Майчина любов. мисля, че тя започна да се заражда в мен едва през последните дни.
за мен бебето си е отделен човек, нищо , че е произлязъл от мен. и този човек е зависим от мен, което си е доста плашещо. мисля, че с опознаването му започнах да го обичам. не съм изпитала онази любов от пръв поглед, за която говорят някои от мамите. не че не ми е бил мил и не съм треперила над него, но просто някак вътрешно не изпитвам онази Велика и Голяма Майчина любов. мисля, че тя започна да се заражда в мен едва през последните дни.
Още от началото като че ли свикнах с Кари. Нямахме търпение да се роди и когато тя се появи бяхме ужасно щастливи Е, изпитвах някаква неувереност в началото, но това си е нормално. То аз още си и треперя над нея, но това си е то - майчинството 
Успокой се, всичко ще си влезе в норма. Наслаждавай се на миговете докато е още малко бебчето
Е, изпитвах някаква неувереност в началото, но това си е нормално. То аз още си и треперя над нея, но това си е то - майчинството Успокой се, всичко ще си влезе в норма. Наслаждавай се на миговете докато е още малко бебчето
Свикнах в първата минута в която я взех в ръцете си!(2 часа след като се роди)
Друг е въпроса че се това притеснение за което говориш се прокрадва все още при мен,цял живот ще си им треперим,но ти се отърви от мрачните си мисли и се радвай на съкровището
си! Нормално е да изпитваш притеснение това е нещо ново!Надявам се скоро да се почустваш по уверена!
Друг е въпроса че се това притеснение за което говориш се прокрадва все още при мен,цял живот ще си им треперим,но ти се отърви от мрачните си мисли и се радвай на съкровището
си! Нормално е да изпитваш притеснение това е нещо ново!Надявам се скоро да се почустваш по уверена!
Ако сама се грижиш за него в смисъл че никой няма около теб да ти помага ще свикнеш много бързо с него. Аз свикнах много бързо защото и в болницата си беше при мен 24часа в денонощието и за това като се прибрахме майка ми ми помагаше около седмица от там на сетне само двамата с таткото и аз идва помощ тя ще е събота или неделя
не, в никакъв случай не се чувствай виновна. нещата ще се наредят с времето.
за мен бебето си е отделен човек, нищо , че е произлязъл от мен. и този човек е зависим от мен, което си е доста плашещо. мисля, че с опознаването му започнах да го обичам. не съм изпитала онази любов от пръв поглед, за която говорят някои от мамите. не че не ми е бил мил и не съм треперила над него, но просто някак вътрешно не изпитвам онази Велика и Голяма Майчина любов....
за мен бебето си е отделен човек, нищо , че е произлязъл от мен. и този човек е зависим от мен, което си е доста плашещо. мисля, че с опознаването му започнах да го обичам. не съм изпитала онази любов от пръв поглед, за която говорят някои от мамите. не че не ми е бил мил и не съм треперила над него, но просто някак вътрешно не изпитвам онази Велика и Голяма Майчина любов....
И при мен беше така.Очаквах че като го видя и тази любох ей така изведнъж ще ме връхлети ама не.Не че не го обичах, но постоянно си мислех че може би повече трябва да го обичам това дете, беше страх на моменти, също като теб.Сега това същество ми е най-скъпото нещо в живота.Обичам го повече от мъжа си, майка си себе си...повече от всичко.И всеки ден се радвам на новите нещакоито учи, на белите които прави(всъщност на белите не се радвам чак толкова
)Всичко ще си дойде на мястото с времето дори няма да усетиш как ще стане.Успех!
Не се притеснявай,остави нещата да следват естествения си ход. Вярвай всичко ще си дойде на мястото, ще свикнеш и с това си състояние на адски отговорен човек и това,че се вече МАЙКА -най важния човек за едно малко създание.
Чувствах се по абсолютно същия начин като теб,мислех си ужасни страхотии,беше ми трудно да приема новия живот,новите задължения, но в един миг неусетно си даваш сметка,че това са най красивите ангажименти. Само мисълта,че ти си най важния човек на света за това съкровище, само мисълта,че то е твоя плът и кръв ще ти дават невероятен хъс, да продължаваш да се раздаваш за него.
Вярвай след около месец,нещата ще стоят по съвсем друг начин и ти ще ги виждаш от съвсем друг ъгъл! Бъди щастлива и знай,че ти си сторила най великото нещо на земята- дарила си живот.
Чувствах се по абсолютно същия начин като теб,мислех си ужасни страхотии,беше ми трудно да приема новия живот,новите задължения, но в един миг неусетно си даваш сметка,че това са най красивите ангажименти. Само мисълта,че ти си най важния човек на света за това съкровище, само мисълта,че то е твоя плът и кръв ще ти дават невероятен хъс, да продължаваш да се раздаваш за него.
Вярвай след около месец,нещата ще стоят по съвсем друг начин и ти ще ги виждаш от съвсем друг ъгъл! Бъди щастлива и знай,че ти си сторила най великото нещо на земята- дарила си живот.
Уж аз и таткото бяхме готови, но около две седмици след раждането му говорихме на "какиното" и "на бати хубавото бебе" 
Вечер все чаках някой да дойде и да ми го вземе - някак не приемах, че отговорността за него е моя ... ама никой не идваше и така ...
Още не съм си превъзмогнала страха за бебо
Вечер все чаках някой да дойде и да ми го вземе - някак не приемах, че отговорността за него е моя ... ама никой не идваше и така ... Още не съм си превъзмогнала страха за бебо
Аз,бях готова за него-не ми се е налагало да свиквам с него!
И аз като че ли бях готова за бебето.
На теб мога да ти кажа, че трябва да се поотпуснеш малко и да се радваш на бебето. Това е най - голямата радост в живота. Не се напрягай допълнително и не се стресирай. Успокой се малко и нещата сами ще потръгнат.
Оф, още свиквам. Разбирам те напълно. Първите дни адски ми се ревеше при мисълта, че връщане назад няма. Постепенно нещата си влизат в релсите и няма да се притесняваш толкова - иначе терзанията относно какво ли не, свързано с детето, мисля, до живот си остават! Обаче като почне да расте, виждаш, че твоите усилия са стократно възнаградени и се чувстваш удовлетворен за всички безсънни нощи, като го виждаш как става човек
Първо, честито бебче
Ние сме с един ден по-малки. Но и аз не бях готова за тази отговортност, но изкарах доста тежко раждане и не мога да си представя, ако нещо се случи с бебечо. Още от сега ме налягат черни мисли за бъдещето" ами ако нещо му се случи"
Първите дни в къщи бяха много кошмарни, беше ми тъжно, притеснявах се от всеки рев, от бодърстването му и т.н.
Просто се отпусни, радвай се на бебчо, говори му галявно, милвай го. Няма начин да нямаме тревоги, нали затова сем майки Мойта майка все ми повтаряше, че един ден и аз ще стана мама и тогава ще разбера що е то майчина тревога.
И ние с тати спим на полусън, ослушваме се за всяко помрънкване, всяко сумтене. Ние имаме проблем с оригването и като го сложа да спи той връща малко от погълнатото мляко, а аз умирам да не се задави и да не го чуя. Скачам при всяко похъркване.
Просто се радвай на бебечо и забрави всякакви черни мисли. В крайна сметка майчинството е толкова естествен процес
Ние сме с един ден по-малки. Но и аз не бях готова за тази отговортност, но изкарах доста тежко раждане и не мога да си представя, ако нещо се случи с бебечо. Още от сега ме налягат черни мисли за бъдещето" ами ако нещо му се случи"
Първите дни в къщи бяха много кошмарни, беше ми тъжно, притеснявах се от всеки рев, от бодърстването му и т.н.Просто се отпусни, радвай се на бебчо, говори му галявно, милвай го. Няма начин да нямаме тревоги, нали затова сем майки
Мойта майка все ми повтаряше, че един ден и аз ще стана мама и тогава ще разбера що е то майчина тревога.И ние с тати спим на полусън, ослушваме се за всяко помрънкване, всяко сумтене. Ние имаме проблем с оригването и като го сложа да спи той връща малко от погълнатото мляко, а аз умирам да не се задави и да не го чуя. Скачам при всяко похъркване.
Просто се радвай на бебечо и забрави всякакви черни мисли. В крайна сметка майчинството е толкова естествен процес
Според мен още ти бушуват хормоните и от това са паниката и другите усещания. Аз горе длу влязох в час след първите две седмици.
Свекърва ми помагаше преди това и като си замина кво да правя ща не ща страх не страх поех отговорността да съм с Лора по цял ден сама и да видиш колко хубаво ни беше още от вторият ден.
Не се притеснявай сега, не го мисли. Почивай повече когато имаш възможност.
Свекърва ми помагаше преди това и като си замина кво да правя ща не ща страх не страх поех отговорността да съм с Лора по цял ден сама и да видиш колко хубаво ни беше още от вторият ден.
Не се притеснявай сега, не го мисли. Почивай повече когато имаш възможност.
Звучиш като Козирог обори ме, моля те...
приеми го като партньор - човешко същество, което си има своите желания, страхове, предпочитания и т.н. Бебето е едно съвършено и силно малко човече и ти вероятно си изчела вече достатъчно, за да се справиш... Ако почнеш и да се събираш с майки в твоя район, когато след около седмица вече ще можете да излизате, ще ти е по-спокойно...
Аз съм от онези, които не разбираха отначало много-много първото си дете (защо ми се плези? - когато го доведоха за първи път в родилния дом), но сега виждам около себе си майки с първо дете, които се чувстват добре в ролята си...
Поздравления за бебока...
обори ме, моля те... приеми го като партньор - човешко същество, което си има своите желания, страхове, предпочитания и т.н. Бебето е едно съвършено и силно малко човече и ти вероятно си изчела вече достатъчно, за да се справиш... Ако почнеш и да се събираш с майки в твоя район, когато след около седмица вече ще можете да излизате, ще ти е по-спокойно...
Аз съм от онези, които не разбираха отначало много-много първото си дете (защо ми се плези? - когато го доведоха за първи път в родилния дом), но сега виждам около себе си майки с първо дете, които се чувстват добре в ролята си...
Поздравления за бебока...
Това със зодиите май не играе много, защото аз съм Козирог, но се чувствах сякаш цял живот това съм чакала. Не ми се е налагало да свиквам. От самото начало се чувствах уверена в себе си и възможностите си и най-важното изпълнена с любов към малкото човече, сякаш винаги е било част от живота ми. Имам чувството, че майчинството е призванието ми. Струва ми се най-естественото нещо на земята. Така че по-спокойно, щом хормоните спрат да бушуват ще се напаснете един към друг
. Ще усетиш удоволствието и радостта от майчинството. Аз имам късмета с кротки деца (никога не е късно това да се промени ), но може би съм им го предала с моето спокойствие. Гушкай си бебчето, говори му и ще видиш как неусетно ще придобиеш чувството, че винаги е било част от теб. Успех!
На мен ми трябваха около 6 месеца да свикна с режима, да преодолея стреса и постродилната депресия, да спра да се притеснявам за всяка дреболия и да звъня по лекари и да започна да се радвам на най-прекрасното нещо в живота си . Сега се стремя да се наслаждавам на всеки миг споделен с детето ми.
Надявам се при теб това да стане по-скоро
. Сега се стремя да се наслаждавам на всеки миг споделен с детето ми.Надявам се при теб това да стане по-скоро
След 6 месец. Спрях да проверявам дали диша нощем и да се шашкам чак толкова.
Много ме уплашиха четивата за синдрома на внезапната бебешка смърт, взимах всички мерки, които намалявали риска, но пак много ме беше шубе. А на мен това бебе ми е второ.
Смешното е, че когато се роди започнах да се тревожа повече и за голямото си дете - тогава 7 годишно. Май просто инстинктите се изострят.
Много ме уплашиха четивата за синдрома на внезапната бебешка смърт, взимах всички мерки, които намалявали риска, но пак много ме беше шубе. А на мен това бебе ми е второ.
Смешното е, че когато се роди започнах да се тревожа повече и за голямото си дете - тогава 7 годишно. Май просто инстинктите се изострят.
EEEE с "бебчо" се свква, както казват мамите - Когато си му е времето на 3, 6 ,12 месеца.А после изведнъж станало на 3-4 г., пита-разпитва, само смешки ръси и открива света после "свикваш" с училището, а детенце - съвсем незнае на коя земя е "Свикваш" с учители, с приятелите му... какви се те...и с куп проблеми... та така ние сме на към 12 г. и до тук така ЗА ТОВА, радвай му се на бебо с цялата си душа и сърце!!! И това със свикването си е различно за всеки, но много бързо минава времето затова не изпускайте нито миг!!! Аз се убедих в някои неща с моята малка кукла - и май наистина с второто е много по-лесно Много щастие и здраве на бебо и на вас
Разбирам те напълно как се чувстваш.
Аз ходих на работа до деня преди да родя. Имах доста динамична и свързана с доста социални контакти работа. И когато се прибрах вкъщи изпаднах в истински стрес. Първо, нямаше кой да ми помага - притеснявах се за хиляди неща и търсех отговорите единствено в мойта си глава, второ ежедневието ми се промени коренно - незнаех как да се организирам и какво да правя, имах проблеми с кърменето - това допълнително ме стресираше, по едно време само чаках мъжа ми да се прибере за да почна да плача. Сега, поглеждайки назад малко съжалявам, че вместо да се насладя на тези първи и уникални моменти, ги пропилях в страхове, нерви и сълзи.
А между другото, така правих и през бременността си - през цялото време се страхувах и притеснявах за бебето. В резултат - изпуснах да се насладя на това да си бременна за първи път...
Ще се справиш, всички ще се справим. Не е лесно, аз не съм за съжаление от категорията майки влезли веднага в ролята си, но всички сме различни Мами!
Аз ходих на работа до деня преди да родя. Имах доста динамична и свързана с доста социални контакти работа. И когато се прибрах вкъщи изпаднах в истински стрес. Първо, нямаше кой да ми помага - притеснявах се за хиляди неща и търсех отговорите единствено в мойта си глава, второ ежедневието ми се промени коренно - незнаех как да се организирам и какво да правя, имах проблеми с кърменето - това допълнително ме стресираше, по едно време само чаках мъжа ми да се прибере за да почна да плача. Сега, поглеждайки назад малко съжалявам, че вместо да се насладя на тези първи и уникални моменти, ги пропилях в страхове, нерви и сълзи.
А между другото, така правих и през бременността си - през цялото време се страхувах и притеснявах за бебето. В резултат - изпуснах да се насладя на това да си бременна за първи път...
Ще се справиш, всички ще се справим. Не е лесно, аз не съм за съжаление от категорията майки влезли веднага в ролята си, но всички сме различни Мами!
(аз и тя завинаги заедно) 
Аз,бях готова за него-не ми се е налагало да свиквам с него!
И аз бях така в началото- не можех да спя, не можех да се зарадвам истински на синът ми, постоянно кърмене,цедене, кърмене, цедене и така един омагьосан кръг! Ще свикнеш, на мен ми трябваше около половин месец и повярвай- няма по-прекрасно от това да гледаш твоето дете как расте и научава нови неща благодарение на теб! 
И аз бях така в началото- не можех да спя, не можех да се зарадвам истински на синът ми, постоянно кърмене,цедене, кърмене, цедене и така един омагьосан кръг! Ще свикнеш, на мен ми трябваше около половин месец и повярвай- няма по-прекрасно от това да гледаш твоето дете как расте и научава нови неща благодарение на теб!
Ще се настроиш на неговите вълни,само се дай време и ако може почивка докато спи. 
