Болезнена привързаност

И моите деца са съвсем различни в това отношение.

Големият ми син, който ще навърши 4 годинки през лятото, е силно чувствителен и емоционален. Преди да стане на годинка можеше да си играе дълго време сам в стаята. Никога не е протягал ръчички към мен и не е плачел, когато някой друг го гушне. В същото време, чак след като навърши 3 годинки започна полека да се интересува от другите деца. Преди това, независимо от активните ми контакти в градинките, той въобще не се интересуваше видимо от връстничетата си и си играеше самичък или пък с мен. Аз обичам да чета за зодиите и това ми помогна да не драматизирам нещата като си създавам някаква обща представа как трябва да изглежда едно дете на едикаква си възраст и да се тревожа, че не е отговаря на нея, а да го наблюдавам повече и да го оставям да се развива според темперамента си. Просто Сашко е типичен рак. Той прикрива изключително силните си чувства, при това доста добре, срамежлив е, има невероятна фантазия и рано или късно ще се появи някое въображаемо другарче   (ако не се е появило вече). Всяка негова крачка е невероятно добре премерена и премислена и не се рискува току-така. Даже усмивките се пускат под контрол. Предпочита първо добре да огледа, а после евентуално да действа. Силно раним е всъщност и аз гледам да "пипам" много внимателно. Сега, след като почти се приспособи към градината и вече е във възраст, в която децата наистина го интересуват, той започна да изразява по-силно желание да общува с тях. Въпреки това продължава да ми казва: "Сега няма да се пусна на пързалката, защото има други деца. Като си тръгнат тогава".

Малкият (на 1 година), той определено е друга "бира". Слънчев и усмихнат от бебе. Изключително активен физически, общителен, изразителен (не държи чувствата в себе си), напорист и невероятно гальовен. Той плаче за мен, тоест показва ми привързаността си, не може да си играе дълго сам и непрекъснато търси компанията ми (не само защото е в тази възраст). В същото време другите деца са му много интересни още от сега. Като отидем в някое детско клубче тип "Смехорани", "София ленд" и т.н., той влиза вътре без да му мигне окото, след като, разбира се, преди това се увери, че съм там и го чакам. Вътре се заиграва, но понеже е "дребен-непотребен"   , от всички страни по-големите деца го връхлитат, минават през него, понякога буквално го премазват. Той обаче става и ухилен продължава на 4, а отскоро и на 2 крака, хипер невъзмутим. За разлика от него, брат му, ако го докоснат съвсем леко даже, се обижда и чувства наранен и често пъти се разплаква. Ако по някакви причини малкият излезе от игралната територия, големият веднага изхвърча като тапа и ми казва: "Мамо, не искам да съм самичък вътре, искам и Иванчо да дойде"  

Чета, майка ми често пъти ми казва: "Не мога да разбера. По един и същи начин съм ви гледала и съм ви възпитавала, защо сте толкова различни със сестра ти?!" Ако има някакъв "ъпгрейд"   при мен като следващо поколение, то е, че не си гледам децата еднакво или поне не се отнасям по един и същи начин с тях. Те са различни като всеки двама души и имат различни потребности. Едва ли има някакво конкретно правило как трябва да изглежда или да се държи едно дете. Да, със сигурност има периоди и фази, които са по някакъв начин общовалидни за определена възраст, има страхове, които се появяват и изчезват и т.н. Много е хубаво, човек да се информира за тези неща, за да може по-лесно да си обяснява промяната в поведението на детето. Въпреки това обаче, всяко едно преминава по различен начин през тези етапи и най-достоверният източник за това как се чувства, е самото то. Щом детенцето ти се държи в момента така, довери му се. Очевидно то има нужда от повече контакти с теб в момента и не ми се струва разумно да му ги отказваш или да се притесняваш от някаква свръхпривързаност. Та вие не живеете в гората или в тъмна стаичка, където няма нищо друго наоколо. Животът около вас си тече и не сте изолирани, и това е напълно достатъчно, детето ти да се "отовори" към него, когато е готово за това. Сега обаче, то има нужда от теб и я показва. Какво по-хубаво от това!

И моето свръхчувствително момиче е раче. Но никога не съм си обяснявала поведението й със зодията   ще трябва да почета ......
Но не, нееее по-скоро аз съм виновна  
Гледам ги по различен начин. Осъзнах, че с нейното възпитание доста съм сгрешила и се старая да не допускам същите грешки и при него. И той расте постоянно усмихнат  

Недей така, Дари! Прекалено жестоко съдиш себе си. Дъщеричката ти винаги е усещала, че се опитваш да направиш най-доброто за нея, а това е най-важното. Освен това, не мисля, че е късно да й дадеш това, което мислиш, че си пропуснала. Само трябва да се пребориш веднага с чувството си за вина. Просто това е най-лошият съветник. Дала си най-доброто, което си можела, предвид всички условия на околната среда. Ние всички се развиваме като родители и това е най-важното. Темпото на всеки един от нас е силно индивидуално и всъщност е точно такова, каквото трябва да бъде. Най-важното е да не допускаш чувството за вина да надделее. Мисля, че най-големият ми житейски враг е именно то! Не му се давай в никакъв случай!!! Това ще навреди най-много и на децата, и на теб!

Освен това, тя е РАК! А това няма нищо общо с теб   Само можеш да се съобразяваш с тази даденост и да я подкрепяш.

Първо благодаря на всички отзовали се на темата ми! Много успокояващо звучи, че не само при нас е такова положението.  
По повод това, че на контактните родители са им контактни децата не знам колко е вярно, но мъжът ми е доста общителен, аз също не съм от най-задръстените.
До скоро дребосъка ни беше много контактен. Не се притесняваше от никой. Даже спокойно го оставях при другите мами в градинката в количката докато отида да си взема кафе. Седи си нашия, кротува и даже се закача и се смее на тези, които закачат него. Да не говорим ако някой дойде да го гледа докато аз мръдна по работа когато ми се налага.
Просто изведнъж за около 2 седмици човечето ми коренно се преобрази.
Сега гледам да го водя повече сред деца белким посвикне, защото му предстои да се сблъска и с ясла скоро та да не правим драми  

Моя синковец като вървим по улицата и се закача. "Ей, лело", "Чичи, ко пайш", но да не става дума да мръдна на някъде. Само в яслата се примирява да е без мама. С децата, тъй да се каже си играе, ама ако някой нещо да направи и тича да ми докладва "Мамо, Миши пай бокук"  

Деметра, хич даже не съм строга към себе си. Просто не бях подготвена. Затова си позволявам да пиша, дано да предпазя други майки от моите грешки.
Аз извърших класически грешки на майки, които имат деца със здравословни проблеми. Години наред за мен най-важното бе здравословното състояние на детето. Плашех се от всяко отклонение в тегло, ръст, апетит и т.н. Знаех наизуст таблиците за физическо, емоционално и умствено развитие. Сега ми е смешно, че съм се опитвала да "натикам" щерката в таблици, ама.............
До 3 год. тя почти не контактуваше с хора извън семейството, защото се страхувах от вируси. Навън не й давах да тича, да се катери, да се рови в пясъка.........и още толкова НЕ - все нормални неща за дете.
Тя свикна, че винаги има някой, който да й казва какво да прави и какво да не прави. Не съм разбрала кога съм й пречупила самочувствието и ограничила свободата.

Сега се опитвам да  е по-самостоятелна, уверена в себе си, защитаваща своето мнение, по-контактна, но дали ще успея ....
Ако тя остане все така саможива, ще се обвинявам цял живот.

Мойто детенце (малък Вальо) пък е болезнено привързан към баща си. Дори имаше един не къс период, в който сутрин с рев го изпращаше на работа.... А щом се прибереше, малък Вальо не му даваше и до WC-то да иде. Сега нещата малко кротнаха, но привързаността си остана. Дори докато бяхме на Русе, всеки ден питаше за баща си, обаждахме му се по телефона. А когато той дойде да ни вземи, се залепи за него и не го пусна цяла вечер...
Според мен това си е нормално детско поведение...
Малкият ми брат е на почти 7години, а все още "клепи" след мама....
Поздрави