В общи линии не съм имала проблем с различните хора, но и не ми се случва да контактувам често с такива. Имам роднина с увреждане и не съм се смущавала при общуване с него. Контактите ни общо взето са били редки - 2-3-4 пъти годишно, по празници най-вече. Но последните 6-7 години не го бях виждала, скоро баща ми донесе снимки, на които беше и въпросния роднина и честно казано, не само се смутих, но и се изплаших колко много се е променил (физически). Съдете ме, колкото си искате, но не знам как бих контактувала следващ път с него. Тъжно ми е да го виждам така, веднъж бях сънувала, че се е излекувал и вярвах наистина, че ще се сбъдне, но реално няма шанс.
- Публикувана: 25 юли 2007, 17:22 ч.
- Последно мнение: 27 юли 2007, 21:47 ч.
Ще ви смути ли да общувате с човек с увреждане?
Много зависи от това, как се възприема самият човек.
Баща ми от няколко години е с прогресиращ Паркинсон. Промени се страшно, отчаян е, озлобен е към живота като цяло, не може да приеме факта, че е зависим, самоизолира се. Притеснява се, когато му ходим на гости, от което страданието му се задълбочава. Аз също много се смущавам, когато общувам с него. При все че е един от най-близките ми хора, се чувствам адски неловко, защото не мога и не знам как да му помогна.
От друга страна, преди години имах приятел-музикант, който ослепяваше вследствие на друго заболяване. Последното, за което се замислях, когато общувах с него, бе че е сляп. Приемаше помощта ми съвсем нормално, аз също не се чувствах неловко, да му я давам.
Баща ми от няколко години е с прогресиращ Паркинсон. Промени се страшно, отчаян е, озлобен е към живота като цяло, не може да приеме факта, че е зависим, самоизолира се. Притеснява се, когато му ходим на гости, от което страданието му се задълбочава. Аз също много се смущавам, когато общувам с него. При все че е един от най-близките ми хора, се чувствам адски неловко, защото не мога и не знам как да му помогна.
От друга страна, преди години имах приятел-музикант, който ослепяваше вследствие на друго заболяване. Последното, за което се замислях, когато общувах с него, бе че е сляп. Приемаше помощта ми съвсем нормално, аз също не се чувствах неловко, да му я давам.
И мен не ме смущават. Дори напротив, обогатявам се. Защото, там, дето Господ е взел 1, е дарил поне с 3.
И им се възхищавам и ги намирам за изключителни хора. То ние, дето уж сме си ОК едвам оцеляваме в "недъгавата" ни държава, а какво остава за тях.
Пък и има една приказка, дето много я одобрявам... Всеки е с някакви дефекти, само че на някой се личат повечко.
П.П: днес, имах среща с човек, който има доста намален слух. Отначало не разбрах, защо в тези жеги иска да ми "диша" във врата ( в рамките на 2-3мин.), ама в последствие разбрах, че иска да ми "чете" думите по устата и ми стана някак драго, да си хортувам с него
И им се възхищавам и ги намирам за изключителни хора. То ние, дето уж сме си ОК едвам оцеляваме в "недъгавата" ни държава, а какво остава за тях.
Пък и има една приказка, дето много я одобрявам... Всеки е с някакви дефекти, само че на някой се личат повечко.
П.П: днес, имах среща с човек, който има доста намален слух. Отначало не разбрах, защо в тези жеги иска да ми "диша" във врата ( в рамките на 2-3мин.), ама в последствие разбрах, че иска да ми "чете" думите по устата и ми стана някак драго, да си хортувам с него
Не, не се смущавам да общувам с хора с увреждания. От една порода сме, защото аз също спадам към тази група.
Дразня се, когото получавам различно отношение. Дразня се от проява на състрадание под каквато и да било форма. Дразня се, когато се отнасят с мен, сякаш съм кристална чаша. Аз съм нормален човек, имам както положителни, така и отрицателни качества. Не искам да бъда щадена само, защото имам някаква степен на увреждане.
Единственото нещо, което ме прави донякъде различна е, че съм силно устойчива психически. Хората с увреждания са подложени на системен стрес, те са по-устойчиви от останалите, "нормални" хора. Относно нетолерантното отношение - игнорирам го. Приела съм онова, което не мога да променя и упорито следвам мечтите си.
Труден е пътят, който обществото ни трябва да измине, докато се научи да приема хората с увреждания като равноправна част от него. Иска ми се да вярвам, че за бъдещото поколение нещата ще са по-различни!
Дразня се, когото получавам различно отношение. Дразня се от проява на състрадание под каквато и да било форма. Дразня се, когато се отнасят с мен, сякаш съм кристална чаша. Аз съм нормален човек, имам както положителни, така и отрицателни качества. Не искам да бъда щадена само, защото имам някаква степен на увреждане.
Единственото нещо, което ме прави донякъде различна е, че съм силно устойчива психически. Хората с увреждания са подложени на системен стрес, те са по-устойчиви от останалите, "нормални" хора. Относно нетолерантното отношение - игнорирам го. Приела съм онова, което не мога да променя и упорито следвам мечтите си.
Труден е пътят, който обществото ни трябва да измине, докато се научи да приема хората с увреждания като равноправна част от него. Иска ми се да вярвам, че за бъдещото поколение нещата ще са по-различни!
Отначало - да. Защото не знам дали няма да го обидя или подразня с нещо, без да искам. Имала съм такъв случай, когато предизвиках агресивността на едно такова дете, а аз всъщност се държах с него така, както с моите в аналогична ситуация. Зависи също и от увреждането. Когато опозная човека добре, увреждането не ме притеснява.