Аз захранвам педагогически. Когат започнахме малкия беше катопрахосмукачка-омиташе всичко, което му дам и се протягаше за още. След това имаше период, около месец, когато въобще не искаше твърда храна. Изчаках го търпеливо и постепенно детето започна да хапва с удоболствие.
Според мен най-важното е да си промените нагласата към храненето. Ние, кърмещите майки не знаем колко кърма изсукват бебетата ни, и трябва да приемем, че децата по-добре от нас могат да преценят колко твърда храна им е нужна като добавка. Никое бебе няма да се остави да гладъва ако има свободен достъп до храна.
Затова аз приемам, че сина ми е винаги нахранен (с кърма) и останалата храна му я предлагам за да свиква с вкусовете, да се учи да яде на маса, да добие правилно отношение към храната. Не е моя работа колко яде и кога яде. Не се тревожа и притеснявам, единственото ми задължение е да го взема с мен на масата. Ако е гладен-той сам трябва да намери начин да ми съобщи Ако докато се храня се разсейва и се върти-значи не разбира, че храненето е важен процес и не може да се играе на масата-махам го-ако е бил гладен-значи на следващото хранене няма да се върти.
Моето бебе също изяжда много малко твърда храна (не знам колко, защото яде от моята чиния), но си наддава по 300-400 грама на месец.
Накрая-ето вие виждате, че дори с настояване и разсейване на децата не постигате целта си да ядат по колкото искате-опитайте да ги оставите да преценяват сами- променете си отношението към храненето на децата.
Ще добавя, че като дете баба ми и дядо ми твърдяха че с брат ми сме злояди и като им ходехме на гости се опитваха да ни накарат да ядем повече (със игри, увещаване и т.н.) резултата беше че спирахме да ядем. Помня, че ми беше много необяснимо как така да ям още като съм се нахранила? Защо тези хора толкова искат да ям? Какво да напавя като не мога повече? Това вече в съзнателна възраст де. Затова и съм твърдо решена, че независимо колко яде малкия няма да позволя никой да каже че е злояд, да му се бута храна и да се увещава или заплашва.