Ударих го...

Нарочно цитирам точно тази част от постинга ти.
Защот тя за мен означава най-същественото от цялата случка. Принизяването на едно дете, упражнявайки физическа сила над него, е нещо изключително грозно, когато е съпроводено със ставане, гръмко тряскане на вратата и непоглеждане на детето.
Ти си направила възможно най-правилното - да  го гушнеш и да му се извиниш.
Така детето осъзнава, че майка му не само, че е божествена, но изпитва и различни чувства освен любов.
То се учи от твоите родителски грешки.
Ти си на верен път.
Не се самоизяждай. Няма да ти е за последен път

И аз съм от несъвършенните майки.Съвършенни според НЯМА.Ако си цял ден с детето ,колкото и добро да е то в един момент писва.
Моето е щуро ,диво ,непослушно.Опитвам се вся4ески да си контролирам нервите.
Понякога успявам ,понякога не.Сега съм на етап наказания.На колкото е години детето по толкова минутки да седи наказан.
Изобщо не мисля ,4е съм лош родител.И ти не си и останалите моми4ета не са.
Просто сме хора 

Блонди, само така се възпитава дете! Не със насилие, а с постоянност. Но когато детето не слуша ( дори и да не го прави нарочно ) е по-добре да го плеснеш по дупето и със строг глас му кажеш, че ти си шефът,  отколкото да седнеш да му се молиш да млъкне, или спре да играе. Разбере ли едно дете, че никога не би го докоснал родителят, че само си вика и е въздух под налягане ( това ми се случва на мен в момента, моят звяр няма грам респект към мен..) настъпва хаос и за възпитание и дума не може да става. А веднъж като го удариш и му покажеш, че не става както то си е наумило, следващия път ще се замисли дали ще прави отново сцена.
За мен си реагирала напълно нормално с това, че след умоляване да те слуша си го пляснала. Той е реагирал както абсолютно всяко дете реагира. Не намирам за ок, че си му се извинила и си плакала пред него. Аз те разбирам, точно затова отваряш и тема, но това за мен е генерална грешка.

И как можеш да си помислиш, че си лош родител! За мен лоши родители са тези, които оставят децата си да правят каквото си искат, тези, които стават техни роби и децата ги правят на луди. Това са действително родители, които не могат да се справят с тази трудна професия...

Ох, разплаках се.Сигурно бих се почувствала като теб,имаш прекрасно дете.

Вечерница постинга ти е меко казано.....нямам думи........за пореден път се убеджавам, че в този форум пишат много стойностни хора. Дано повече от нас вникнат сериозно във написаното от теб 

И мен    Чудесен родител си,щом осъзнаваш глешката си  И ние,родителите,сме хора,понякога и на нас ни идва в повече и гафим...

Точно се чудех какво да напиша. Това е и моят случай.
Имам детенце, което е на периоди, както  всички останали, предполагам. Понякога е кротък като агънце, но в повечето случаи е диво зверче, което не може да понася затварянето в определено пространство за дълго време. Живеем 8 човека в една къща. Боян е на 3 години, а племенникът ми е на 1.5 години. През повечето време сме принудени да ги държим разделени, защото винаги единият е нещо болен и така се налага да са затворени, всеки в стаята си. В такава ситуация, обяснимо е, че бясът взима връх и често се случва да ме предизвиква до безумие.
Колкото повече правя забележка и предупреждавам, толкова повече се смее и крещи или блъска. Най-ме дразни факта, че ме гледа в очите и ми се смее. В повечето случаи се удържам да посягам, защото осъзнавам, че не сме равностойни по сила и е много лесно да го смеля. Понякога, обаче, е много трудно и за мое голямо съжаление, посягам и плесвам. Даже се е случвало да го плесна умишлено по-силно, за да го заболи и да разбере какво самият той причинява. Винаги го питам дали е разбрал защо го плесвам и обикновено той ми отговаря доста точно. Естествено, после съжалявам, но това не премахва болката и сълзите в очичките, които ме гледат с такава обич, когато се връщам в къщи вечер.
Блонди, не се измъчвай излишно! Твоите терзания говорят достатъчно за твоите качества като родител. Така детето ти разбира, че и ти имаш право на грешка и на слаби моменти. Важно е да ги признаеш и да намериш начин да се извиниш. Бъди сигурна, че то те обича и заради това.

Никога няма да си близка с детето си ако продължаваш така...От горе на всичко ще го научиш по погрешен начин да решава проблемите си като порасне.
Как се очаква от дете което е възпитавано с шамари да се научи да комуникира после...не само шамар ами и демонстративно напускаш стаята
 
А конкретно по темата..на мен ми се е случвало да реагирам така и съм се мразела до полуда. Винаги и се извинявам и и обяснявам че е моя грешката да реагирам така...ако наистина е така. Не е извинение да им посегнеш защото можеш да се извиниш.

Напълно подкрепям И на мен ми се насълзиха очите , но приеми това като крачка към самоусъвършенстването ти, защото със сигурност ще го помниш и  ще те пази в бъдеще от подобни действия Ти си страхотен родител, Блонди     

И на мен ми се случва понякога- хора сме, изпускаме си нервите.
Значи аз мисля, че децата трябва да знаят, че има неща, които не са им позволени. И не винаги разбират от обяснения. За някои начинът да накарат детето да ги чуе е като го шляпнат, други- като го накажат до стената, трети наказват с мълчание... Аз мисля, че е не толкова важен самият акт на наказанието, колкото отношението на родителя към него. И от него зависи какъв ще е резултатът- може да е конструктивен, но може и да е деградивен.
Това, което аз не възприемам е да се прекалява с наказателните методи (превес трябва да имат поощтрителните), да се унижава детето и да му се причинява силна болка... Детето не трябва да расте с чувство на несправедливост и онеправданост, и най-важното - с липса на любов.
Всички сме се сблъсквали със съмнението в родителските си способности. Но когато детето е обградено от обич и внимание, а ние правим каквото е по силите ни да му осигурим щастливо детство- значи се справяме... Блонди, ти си много добра майка и Криско го знае

Блонди, не съм чела останалите отговори, извинявам се. Ти си невероятно чувствителен човек, всичко, което описваш за реакцията на детето си - някои хора дори не биха я забелязали. Направо ме разплака, накара ме да се почувствам гузна заради всичките пъти, когато и аз съм посягала на детето си. А ми се случва често. Мен не са ме удряли никога и мислех, че и аз няма да удрям моите деца, но ей на - признавам си - случва ми се. Често при това. Моята Ирина всеки ден е такава, каквато ти описваш в конкретната ситуация на твоя иначе кротък Криско. Скача, дивее, точно когато всички са уморени, изнервени, искат да спят, бебето също и вече се дере от рев (защото му се спи), тя става най-палава, игрива и се залива то смях, качва ни се по гърбовете... картинка. Има и ситуации, когато нарочно прави нещо, което знае, че ще ме ядоса, или пък дърпа, вдига, закача бебето по непозволени за нея начини, и ако не я ударя, няма спирачка. Не е от лошотия - палава и игрива е, харесвам си я, но е много уморително понякога, та ми се налага да правя неща, за които после се мразя. Обикновено след напляскването изпадаме и в двете в съжаление и се спираме, прегръщаме и извиняваме една на друга. Съжалявам, че нямам по-добри умения да се справя, преди да се стигне до боя. Това, с което започваш от Небесната краставица е много хубаво. Но е някакъв идеал, към който се стремя; не винаги ми се удава, но е добро като насока. Наистина като родители бихме могли да научим много, да се променим и развием благодарение на децата си, и даже сме длъжни да го правим.

Никога няма да си близка с детето си ако продължаваш така...От горе на всичко ще го научиш по погрешен начин да решава проблемите си като порасне.
Как се очаква от дете което е възпитавано с шамари да се научи да комуникира после...не само шамар ами и демонстративно напускаш стаята
 
А конкретно по темата..на мен ми се е случвало да реагирам така и съм се мразела до полуда. Винаги и се извинявам и и обяснявам че е моя грешката да реагирам така...ако наистина е така. Не е извинение да им посегнеш защото можеш да се извиниш.
[/quote]

Госпожо Е, нямаше да имам против да обменям хитрости по възпитанието за децата с Вас, ако изразявахте някаква мисъл, ако малко можехте да четете и после пишете по прочетенето. Правя си единсвтено труда да отговоря на това никакво Ваше писание, защото по случайност имах да казвам и още няколко думи по въпроса. Откъде накъде си позволявате да пишете, че аз удрям шамари или си затварям детето в стая? Такова нещо написала ли съм? Детето си не мога да овладея от страх да не я ударя или да не и се развикам. Разбрах, че когато и направя едно единствено шляп по дупето разбира и веднага си променя отношението. Когато реве и се тръшка от инат, бива занесена заедно със стола и в съседното помещение и оставена сама. Точно след една минута отивам да погледна и тя ми се хили като ми подава ръце да я взема. Ако сега не си възпитате децата госпожо, ще ви правят на луди след няколко години. Аз нито я бия и никога не бих могла, нито и повишавам тон. Казах какво правя - когато стане непоносима имам КОНСЕКВЕНТЕН план, държанието ми с детето е постоянно. Няма нищо по-глупаво от това да го удариш и после да му се извиниш! Та това е объркващо и за детето, как то ще разбере за какво е било първо наказано?
И като чета специално в тази тема как всички плакали на поста на Блонди, имам чувството, че съм в детска градина. Вие като сте били деца, не са ли ви шляпали по дупето бе жени? Да не ми дойде сега някоя от вас да говори за бой или удари или малтретиране! Тук става въпрос не за физически тормоз над едно дете, а за слагане на граници, те понякога се слагат и лек удар било по ръката, било по дупето. Като ви хвърли детето госпожо Е,  ваза на земята и тя се счупи, какво ще правите, а? Ще го гушнете и ще му се извините ли. И другия път пак и пак, все ще му се извинявате. Аз такива наричам слаби родители. Ако едно малко дете не можеш да възпиташ от най-ранна възраст ( а в това влизат и моменти на авторитет ), то горко ти по-късно.


Защо като някой има различно от вашето мнение, ви е невъзможно да го понесете? Тази майка Е си позволява да ми казва, че нямало да съм близка с детето ми като порасне. Как не ви е срам госпожо? Коя сте вие, познавате ли ме?

И за ваша инфо - моето дете никога не съм удраля, веднъж я лепнах по дупето, тя дори не се разплака, но разбра. Оттогава детето не е стъпило там където не трябваше. Моят възпитателен метод фукнционира и някои само могат да ми завиждат за това. Докато пишат тук как НИКОГА не удрят и не крещят на децата си, а в реалния живот го правят и още как.

И за успокоение на Блонди ще предложа да прочете книги писани от педиатри. Има я и обезателната глава за възпитанието. И колко е важно да си спечели респект родителят...Чети и ще видиш как.
Иначе Блонди, този пост не е насочен към теб, аз идеално разбрах мисълта ти и чувствата, които са се породили в теб след наказанието. Ти не говориш за какво трябва да е възпитанието ( предполагам знаеш ), а за какво си усетила. Ама кой да чете, тук повечето първо вземат напишат по някой бисер, а после четат през ред.
Предлагам и на Е-то да прочете предишния ми пост.

За тези, които априори не са съгласни с мен и дори няма да ме прочетат, ето ви на Рени мнението, което се покрива 100% с моето!!!

mystic, може би е прозвучало крайно, а не погрешно написаното от теб.
Аз също, както писах по- долу, не съм удряла децата си. Просто изпитвам физическо отвращение от физическото наказание. не че съм бивала малтретирана като малка, пошляпвали са ме отзад, но не силно и не си го спомням с някаква силна неприязън, просто аз не мога да го направя, колкото и да съм ядосана. А поводи за яд има достатъчно- не съм само с едно хлапе из къщи, две са, че и работата ми е доста, та знам какво е да се изнервиш и колко ми коства да си сдържам яда, т.е. да не крещя като луда.
Въпреки това считам, че е абсолютно необходимо да има точно фиксирани правила във всеки дом. Семейството е едно малко общество и за да се развива нормално е необходимо да има ясни и точни правила. Трябва да има предвидени и санкции за нарушаването им- също твърди и неизменни. Сред тях обаче не сме приели физическата разправа. Имам едно по- голямо дете, което се опитвам да науча на самостоятелност и на ред от сега, това за мен е много важно качество, което всеки възрастен трябва да притежава. Трудно ми е, много. поставям задачите за деня и отивам на работа. Имаме човек в къщи заради бебето, но хлапакът /големият/ е вече достатъчно голям, за да мога да изисквам от него да изпълнява определени задачи и да спазва определени правила. Когато не са изпълнени след като се прибера от работа наказанието е да не излиза да играе, а да си довърши работата, която не е свършил навреме. Дори да е станало 21.00 часа- пак го карам да поработи. Да знае че разминаване няма. За това не съжалявам, считам че съм права и никой не може да ме убеди в противното.
Яд ме е обаче, когато му се карам и викам. Е, не го обиждам с епитети /само "мързелан" съм си позволявала, но то си е вярно, не е обида/ и в никакъв случай не се цупя и сърдя като стара мома на снаха си, но повишавам тон и ме е много много яд на себе си. Това ако преборя ще съм щастлива.
Иначе за правилата- да, ако ще възпитавам човек не мога да се държа лигаво и да отстъпвам. Основна идея ми е да науча децата си, че целият живот е правила, които трябва да се спазват, защото който не ги спазва е аут един ден от същия този живот. Ако аз прощавам и при мен онмерът минава утре животът ще раздаде по- сурови наказания от моите.