- Публикувана: 4 апр. 2004, 19:49 ч.
- Последно мнение: 14 май 2004, 04:14 ч.
Следродилна депресия
Прочетох доста за следродилната депресия. От Вас и съветите Ви към една майка забелязах, че се споменава този термин.
Вие изпаднахте ли в следродилна депресия?
Как беше при Вас?
Как се преборихте с нея?
От какво бе предизвикана следродилната депресия?
Колко време продължи?
Наистина изпитахте ли този "панически страх" за новороденото, описан в книгите?
Мисля, че за всички нас - бременните, на които ни предстой да родим ще е интересно да споделите с нас и този проблем, пред които неминуемо една част от нас ще се изправят.
Опита Ви е доста ценен и ще ни е от полза, както и по всички обсъждани теми във форума.
Вие изпаднахте ли в следродилна депресия?
Как беше при Вас?
Как се преборихте с нея?
От какво бе предизвикана следродилната депресия?
Колко време продължи?
Наистина изпитахте ли този "панически страх" за новороденото, описан в книгите?
Мисля, че за всички нас - бременните, на които ни предстой да родим ще е интересно да споделите с нас и този проблем, пред които неминуемо една част от нас ще се изправят.
Опита Ви е доста ценен и ще ни е от полза, както и по всички обсъждани теми във форума.
Ne znam sega kak shte e , no kogato rodih sina mi njamah vazmojnost da razbera shto e rodilna depresija i dali e izrazena pri men! Sled kato ni izpisaha ot bolnicata me nagromoliha rodnini - uslujlivi i vseotdajni, bebeto reveshe bez da spi izobshto! Ako trjabvashe barzo da otgovorja kak se kazvam, povjarvajte mi, shtjah da imam zatrudnenie sas spomenite!!!
Pela
Все едно да попиташ някои луд дали се чувства луд и от каква точно псих. болест страда.
След раждане доста неща в живота на една маика се променят.На първо място се чувстваш отговорен за това беззащитно същество, страхуваш се да не му навредиш по някакъв начин, самият ти малко или много минаваш на втори план, хормоните ти не са в ред и мн.др. такива неща.
А ако се затвориш и в къщи за 1-2 години по-лабилните жени наистина изпадат в странно състояние.Особено ако мъжете не помагат.За мое щастие мъжът ми е наясно , че ако не ми помага ще лудна и тогава тои също няма да се чувства добре с такава жена в къщи.
Аз нямах време да стоя в къщи и да се депресирам - още от 7 ден трябваше да работя (ходех си с помпата в чантата....) Но и досега паля доста бързо и не винаги съм справедлива спрямо околните.Това може би е израз на някаква депресия.Улавям се,че смятам че единствено аз мога наи-добре да се грижа за детето , а със сигурност не е така.
Все едно да попиташ някои луд дали се чувства луд и от каква точно псих. болест страда.
След раждане доста неща в живота на една маика се променят.На първо място се чувстваш отговорен за това беззащитно същество, страхуваш се да не му навредиш по някакъв начин, самият ти малко или много минаваш на втори план, хормоните ти не са в ред и мн.др. такива неща.
А ако се затвориш и в къщи за 1-2 години по-лабилните жени наистина изпадат в странно състояние.Особено ако мъжете не помагат.За мое щастие мъжът ми е наясно , че ако не ми помага ще лудна и тогава тои също няма да се чувства добре с такава жена в къщи.
Аз нямах време да стоя в къщи и да се депресирам - още от 7 ден трябваше да работя (ходех си с помпата в чантата....) Но и досега паля доста бързо и не винаги съм справедлива спрямо околните.Това може би е израз на някаква депресия.Улавям се,че смятам че единствено аз мога наи-добре да се грижа за детето , а със сигурност не е така.
Не съм сигурна дали беше точно това, но докато бях в болницата(7дни), ревях почти през половин час.Проблема беше че основателна причина нямах или по скоро имам чувство че в друг момент не бих реагирала така за същите неща,а именно:ревях че не мога да се обърна нито по корем нито настрани заради секциото,ревях че не ми идва кърма,като дойде,че бебето не иска да суче,ревях че сложиха една смърдяща родилка в стаята(не се дишаше),ревях че бебето сучеше 2мин и заспиваше, а после ревеше от глад (понеже не беше при мен не можех да го храня когато ми падне, ходех да надничам в стаята и я виждах че плаче), не се справях с помпата, разраниха ми се зърната и т.н. ит.н. и т.н.Като се прибрах се успокоих, но не съвсем защото мъжът ми замина за чужбина и трябваше да се оправям освен с бебето и със свекърва ми и с майка ми, които идваха да ми помагат но всъщност малко ме затормозяваха.Когато мъжът ми се прибра, се оправих тотално(като видиш че някой е по зле от теб, ти става гот).Е, сл.род. депресия ли е, вие ми кажете?
Цитат на: mama kenga
Pela
Все едно да попиташ някои луд дали се чувства луд и от каква точно псих. болест страда.
Все едно да попиташ някои луд дали се чувства луд и от каква точно псих. болест страда.
Благодаря ти, mama Kenga нямах това впредвид. Просто исках да проуча въпроса и да получа компетентното мнение на препатилите, а не на тези написали книгите.
Не искам никого да обидя или нараня и предварително го заявявам. Просто исках да науча как е минало при вас.
Всеки от нас когато изпадне в подобна дупка наречена депресия, не може да си даде сметка, не осъзнава състоянието си. И как иначе? Нали когато се осъзнаем, сме направили крачката към изхода от дупката.
Тази тема ме кара да споделя нещо с вас, нещо за което искам да предупредя - не бива никой да се плаши, напротив! Добре е да знаем повече за себе си, за възможностите си, които всъщност са действително огромни, и зависят единствено и само от нас!
Преди 12 години родих преждевременно. Бебето можеше да бъде спасено, но понеже докторката не благоволи да ме изроди, понеже родих в подлога /уж мъртво, а то си изплака/, понеже го занесоха в кувьоз след около два часа....то си умря. Около три дни след преживяното помня само как ходех по коридорите на болницата и търсех някой който да ми помогне. ИСках да накажа докторката, акушерката...исках да убивам...В следващите няколко дни изпаднах в състояние от което сега се плаша истински! Единственото ми желание бе да умра. Кроях си планове как ще го сторя, как ще отида при рожбата си и как ще се грижа за нея. И така докато една вечер след свиждането на мъжа ми припаднах в коридора на болницата. Започнаха да ме тъпчат с разни успокоителни. Изпаднах в една унесеност, станах кротка, не питах вече за нищо и никого...превърнах се в едно инертно съществуване. А докторите така и не ме изписваха. Спаси ме една жена, която никога няма да забравя! Просто дойде една вечер при мен в стаята и ми говори около час. Плаках, разказвах и...няма да повтарям думите и...само ще кажа, че на другия ден се разписах и си излязох от болницата. След диагнозата която ми бяха сложили, за три месеца успях да се преборя с всякакъв вид бюрокращина и невъзможности...осинових дъщеричката си, която сега е на 11 години. Повярвайте ми, никога не съм се плашила така от себе си, както и до ден днешен като се сетя какво безразличие изпитвах към живота си в ония мигове. Винаги има начин! Просто трябва да го търсим!
От тогава си имам едно правило, което се опитвам да спазвам - когато съм най-отчаяна, когато всичкото лошо ми се е струпало на главата си казвам: ей от този момент нататък ще ми върви! Не казвам че е лесно, но отговорно заявавам от опита си, че няма невъзможни неща. Всъщност винаги има хиляди причини за да не сторим нещо, и само една за да го направим...
Дано съм успяла да бъда полезна някого...
Между другото има ли тук бременни с термин около 20 септември?
Тази тема ме кара да споделя нещо с вас, нещо за което искам да предупредя - не бива никой да се плаши, напротив! Добре е да знаем повече за себе си, за възможностите си, които всъщност са действително огромни, и зависят единствено и само от нас!
Преди 12 години родих преждевременно. Бебето можеше да бъде спасено, но понеже докторката не благоволи да ме изроди, понеже родих в подлога /уж мъртво, а то си изплака/, понеже го занесоха в кувьоз след около два часа....то си умря. Около три дни след преживяното помня само как ходех по коридорите на болницата и търсех някой който да ми помогне. ИСках да накажа докторката, акушерката...исках да убивам...В следващите няколко дни изпаднах в състояние от което сега се плаша истински! Единственото ми желание бе да умра. Кроях си планове как ще го сторя, как ще отида при рожбата си и как ще се грижа за нея. И така докато една вечер след свиждането на мъжа ми припаднах в коридора на болницата. Започнаха да ме тъпчат с разни успокоителни. Изпаднах в една унесеност, станах кротка, не питах вече за нищо и никого...превърнах се в едно инертно съществуване. А докторите така и не ме изписваха. Спаси ме една жена, която никога няма да забравя! Просто дойде една вечер при мен в стаята и ми говори около час. Плаках, разказвах и...няма да повтарям думите и...само ще кажа, че на другия ден се разписах и си излязох от болницата. След диагнозата която ми бяха сложили, за три месеца успях да се преборя с всякакъв вид бюрокращина и невъзможности...осинових дъщеричката си, която сега е на 11 години. Повярвайте ми, никога не съм се плашила така от себе си, както и до ден днешен като се сетя какво безразличие изпитвах към живота си в ония мигове. Винаги има начин! Просто трябва да го търсим!
От тогава си имам едно правило, което се опитвам да спазвам - когато съм най-отчаяна, когато всичкото лошо ми се е струпало на главата си казвам: ей от този момент нататък ще ми върви! Не казвам че е лесно, но отговорно заявавам от опита си, че няма невъзможни неща. Всъщност винаги има хиляди причини за да не сторим нещо, и само една за да го направим...
Дано съм успяла да бъда полезна някого...
Между другото има ли тук бременни с термин около 20 септември?
Айде и аз да кажа какво ми беше. Като родих се чувствах страхотно. Раждането беше сравнително леко, мина времето в което стоях да ми изтече системата и трябваше да ме качат в стаята. Връчиха ми бебето, возиха ме нанякъде, почти ме хвърлиха на едно легло, дадоха ми бебето да го кърмя, оставиха го после в легълцето до мен и си заминаха /беше събота, около 20.30 часа/ Бебето ревна, до 3ч. през нощта не млъкна, аз сама - извиках акушерките, те ми се накараха / "Ми ще реве, нали е бебе, какво искаш да прави?????/, но не ми казаха какво да правя като плаче. Бебоча не спря да реве до вечерта на следващия ден. После си млъкна, наддаваше добре, спеше си - бебе мечта. Изписаха ни, прибрахме се, мама вкъщи готви, чисти, аз мляко- още едно да кърмя, мъж ми ме гледа в очите - чудно 
Е да, ама след ден, два като се побърках - майко мила. Чела съм, слушала съм за депресиите, но съм си мислела, че на мен - трудно. Аз съм доста спокойна, не се панирам веднага, изобщо - голям, зрял човек. Започнох да нареждам едни от сорта : "Ето детето плаче, сигурно кърмата ми е отровна, защо го родих това дете, само да се мъчи, аз не ставам за майка, аз за нищо не ставам 
" и всичкото това гарнирано със сополи и сълзи. Мъж ми седи вкъщи, успокоява ме /а той изобщо не е такъв по принцип/, а аз и по него викам - "Донеси ми хляб!", той носи "Сега защо ми о носиш тоя хляб, неможа ли да ми донесеш салам" и много подобни. Слава богу това трая около 3-4 дена и започнах да се успокоявам.
Много дълго стана, но предполагам, че да, аз имах следродилна депресия и затова сега на мъжете на всичките ми бременни приятелки казвам, че трябва да са много, много търпеливи.
Е да, ама след ден, два като се побърках - майко мила. Чела съм, слушала съм за депресиите, но съм си мислела, че на мен - трудно. Аз съм доста спокойна, не се панирам веднага, изобщо - голям, зрял човек. Започнох да нареждам едни от сорта : "Ето детето плаче, сигурно кърмата ми е отровна, защо го родих това дете, само да се мъчи, аз не ставам за майка, аз за нищо не ставам " и всичкото това гарнирано със сополи и сълзи. Мъж ми седи вкъщи, успокоява ме /а той изобщо не е такъв по принцип/, а аз и по него викам - "Донеси ми хляб!", той носи "Сега защо ми о носиш тоя хляб, неможа ли да ми донесеш салам" и много подобни. Слава богу това трая около 3-4 дена и започнах да се успокоявам.Много дълго стана, но предполагам, че да, аз имах следродилна депресия и затова сега на мъжете на всичките ми бременни приятелки казвам, че трябва да са много, много търпеливи.
На мен ми се ревеше още в болницата! А като се върнах в къщи и видях свекърва ми как ми е пренаредила цялото жилище ми идеше да рева с дни.После малкия плачеше нощем и тя все търчи да го носи на ръце да съм можела да си почина-а на мен ми става още по-гадно.Все ревях на мъжа ми че за майка не ствам,че детето все реве а аз не знам какво му е! Но за няколко дни ми мина и след като свеки си замина се успокоих съвсем и дето се вика се взех в ръце!
Така че да,имах следродилна депресия,и си мисля че са малко щастливките дето им се е разминала!
Така че да,имах следродилна депресия,и си мисля че са малко щастливките дето им се е разминала!
Не съм убедена, че рядко се случва да изпаднеш в следродилна депресия.. При мен беше така : чувствах се зле, от голямата кръвозагуба не можех да дишам нормално, всичко ме болеше, почти месец след раждането трябваше всеки ден да ходя на физиотерапия за да се разнесе грамадния хематом на дупето ми, естествено нямах какво да облека- дебела и с висящ корем- побирах се само в бременните ми дрехи, падаше ми косата, огромните цици се побираха не в сутиен а в палатки, без сън ( беба нямаше нащна пауза) , хиперактивната ми свекърва смяташе, че ще се справи по-добре от мен с бебка и ми струваше доста усилия докато и обясня че мога и сама, все ми се ревеше, не исках да се виждам с никои и не исках никаде да ходя, гърдите ми се разраниха зловещо и всяко кърмене беше истинска инквизиция, никой не ми обръщаше вниманието което ми беше нужно....и така цели два месеца! После дупето се оправи, продишах, почна да ми се събира шкембето, беба се научи да яде по-внимателно, овладяхме и коликите, обзаведох се с някои дрешки( сега те са ми огромни и много се радвам като ги погледна) абе въобще всичко се подреди и депресията ми мина! Дано сега с второто ми бебе да не е така! Но ще поживеем до есента и ще видим..
Цитат на: nadja zheleva
Не съм убедена, че рядко се случва да изпаднеш в следродилна депресия.. .... Дано сега с второто ми бебе да не е така! Но ще поживеем до есента и ще видим..
Мила Надя, ако мога да те успокоя-наистина няма да е точно така с второто ти дете . Не казвам, че в началото след раждането няма да те боли доста дълго или че ще се чувстваш слаба и сексапилна
, но поне ще се чувстваш по-уверена в собствените си способности да се грижиш за малкото си съкровище и ще си наясно, че отново ще си възвърнеш фигурата и самочувствието, че си привлекателна
Сигурно има и такива, на които им се е разминала, но аз така като се замисля май не познавам . И при мен имаше сълзи, чудене как ще се оправям с това дете, пак сълзи и след няколко дни пък ме изби в другата крайност - изпадах в истеричен смях почти непрекъснато - абсолютно всичко ми се виждаше супер смешно и нон стоп се хилех като пача:) Вечер за разтуха пак поплаквах и така около 2 седмици и някак ми мина, незнам как.
Всичко си идва от хормоните, миля аз, пък и от всички нови емоции. Преживява се:)
Всичко си идва от хормоните, миля аз, пък и от всички нови емоции. Преживява се:)
леле ами аз си мислех, че само мен ме друса нервата след раждането. Много съм изнервена, бебето няма още 40 дни а всичко и всички ме дразнят. Гледам бебто сама. Мъжът ми е по цял ден на работа както и всички от родата. Изнемогвам през деня, да се грижа за бебето, да изчистя, да сготвя....обаче като дойде някои от роднините да ми помага се изнервям още повече. Всеки си мисли, че е експерт в гледането на деца. побесням като някои ми каже, .........ами то вие си гледате детето, обаче едно време......
и най-интересното е, че всеки си мисли, че е прав и неговата рецепта за гледане на бебе е най-добрата. И понеже цял ден се занимавам с бебето и с домакинството и като дойде мъжът ми си изкарвам всичко върху него и дори вчера метнах по него една чиния.
Вярвайте ми на моменти не мога да се понасям сама себе си.
Мисля си, че тази депресия е израз на натрупалия се подсъзнателен страх от раждането и майчинството, на новата пренастройка на живот, на недоспиването и на роднините, които колкото помагат, толкова и пречат.
и най-интересното е, че всеки си мисли, че е прав и неговата рецепта за гледане на бебе е най-добрата. И понеже цял ден се занимавам с бебето и с домакинството и като дойде мъжът ми си изкарвам всичко върху него и дори вчера метнах по него една чиния.
Вярвайте ми на моменти не мога да се понасям сама себе си.
Мисля си, че тази депресия е израз на натрупалия се подсъзнателен страх от раждането и майчинството, на новата пренастройка на живот, на недоспиването и на роднините, които колкото помагат, толкова и пречат.
Аз не знам дали съм имала следродилна депресия или е била комбинация с нещо друго, но факт е, че много по-трудно понасях всякакви забележки, чуждото хленчене, собствената си несигурност. Така се случи, че сама се грижех за почти всичко, а любимият беше изпаднал в по-голяма душевна криза от мен, та и с неговите болки трябваше да се справям. Това ми изглеждаше страшно нечестно (кой ли ме пита ) и върхът на депресията ми беше като с максимално удоволствие счупих няколко буркана в мивката (иначе, преценила съм къде най-безболезнено да ги счупя 
). После мъжът ми свали де що имаше звезди от небето (каза, че той ще готви, чисти, простира и т.н.), аз не че му повярвах, но поне не слушах станалите стандартни оплаквания, които ме вбесяваха. Е, сега не е по-различно, но ми остава малко енергия да измисля някой номер така, че да не върша всичко сама
Урокът ми до този момент е: не се жалвай, защото може да те настигне нещо по-страшно, радвай се на това, което имаш (винаги имаш много!) и в никакъв случай не изпадай в другата крайност на самодоволството (един от най-гадните според мен пороци)
Ха, като отидох да раждам, операцията по бръсненето ми се видя най-джелатското нещо в живота ми, връх на наглото вмешателство в скъпоценното ми тяло. Е, сега не мисля така
) и върхът на депресията ми беше като с максимално удоволствие счупих няколко буркана в мивката (иначе, преценила съм къде най-безболезнено да ги счупя ). После мъжът ми свали де що имаше звезди от небето (каза, че той ще готви, чисти, простира и т.н.), аз не че му повярвах, но поне не слушах станалите стандартни оплаквания, които ме вбесяваха. Е, сега не е по-различно, но ми остава малко енергия да измисля някой номер така, че да не върша всичко сама Урокът ми до този момент е: не се жалвай, защото може да те настигне нещо по-страшно, радвай се на това, което имаш (винаги имаш много!) и в никакъв случай не изпадай в другата крайност на самодоволството (един от най-гадните според мен пороци)
Ха, като отидох да раждам, операцията по бръсненето ми се видя най-джелатското нещо в живота ми, връх на наглото вмешателство в скъпоценното ми тяло. Е, сега не мисля така
Много ти благодаря mam3kids , дано да си права ! Аз май пропуснах да спомена и необяснимата ревност която изпитвах към бебето си. Ревнувах я от всеки който се доближи до нея ! 
Щом някой започнеше да и се радва и да и говори с престорен "гальовен" глас ми идеше да го перна зад врата! Ревнувах я и от близките си - бабите, лелите , чичовци и прочие роднини! Доста усилия ми струваше да подтискам този животински инстинкт- като кучка която пази новородените си кученца ..
Щом някой започнеше да и се радва и да и говори с престорен "гальовен" глас ми идеше да го перна зад врата! Ревнувах я и от близките си - бабите, лелите , чичовци и прочие роднини! Доста усилия ми струваше да подтискам този животински инстинкт- като кучка която пази новородените си кученца .. Цитат на: tedy_bo
Не съм сигурна дали беше точно това, но докато бях в болницата(7дни), ревях почти през половин час.Проблема беше че основателна причина нямах или по скоро имам чувство че в друг момент не бих реагирала така за същите неща,а именно:ревях че не мога да се обърна нито по корем нито настрани заради секциото,ревях че не ми идва кърма,като дойде,че бебето не иска да суче,ревях че сложиха една смърдяща родилка в стаята(не се дишаше),ревях че бебето сучеше 2мин и заспиваше, а после ревеше от глад (понеже не беше при мен не можех да го храня когато ми падне, ходех да надничам в стаята и я виждах че плаче), не се справях с помпата, разраниха ми се зърната и т.н. ит.н. и т.н.Като се прибрах се успокоих, но не съвсем защото мъжът ми замина за чужбина и трябваше да се оправям освен с бебето и със свекърва ми и с майка ми, които идваха да ми помагат но всъщност малко ме затормозяваха.Когато мъжът ми се прибра, се оправих тотално(като видиш че някой е по зле от теб, ти става гот).Е, сл.род. депресия ли е, вие ми кажете?
Според мен - ДА
аз се чувствах по същия начин и ревях за всяко нещо и доста често се усещам че беснея, а не трябва да го правя, защото не е толкова трагична ситуацията- ма на.....
Точно това е. И мене ме държаха в болницата 7 дни, през които плачех за щяло и нещяло. Продължих в същия дух и в къщи още 2 дни. Сега/ 50 дни след раждането / още имам такива дни, но не непрекъснато. Не е много приятно, защото моя приятелка беше на успокоителни след раждането в следствие на следродилната депресия.
Момичета,
А някой чувал ли е за "предродилна депресия". Сега съм в началото на 7-мия месец, но от 2-3 седмици не минава ден, през който да не си мисля глупости, да не съм тъжна и да не рева. Вярно е, че хормоните ми сигурно са "до тавана", заради близнаците и се самодепресирам още повече, като чета разни книжки за секцио-то, което ми предстои, обаче мислите ми определено не са в тази насока, а към това дали ще успея да се справя, дали ще обичам и ще се грижа еднакво и за двете ми бебета и дали майка ми, която ще ми помага първите 1-2 месеца няма по някакъв начин да ме "измести". Чак в някои дни ми се струва, че ще откача. Има ли лек за това или трябва да чакам да ми мине?
А някой чувал ли е за "предродилна депресия". Сега съм в началото на 7-мия месец, но от 2-3 седмици не минава ден, през който да не си мисля глупости, да не съм тъжна и да не рева. Вярно е, че хормоните ми сигурно са "до тавана", заради близнаците и се самодепресирам още повече, като чета разни книжки за секцио-то, което ми предстои, обаче мислите ми определено не са в тази насока, а към това дали ще успея да се справя, дали ще обичам и ще се грижа еднакво и за двете ми бебета и дали майка ми, която ще ми помага първите 1-2 месеца няма по някакъв начин да ме "измести". Чак в някои дни ми се струва, че ще откача. Има ли лек за това или трябва да чакам да ми мине?
Здравей, azaf! Минала съм по този път и мога да те успокоя, че страховете ти са напразни. Ще обичаш децата си еднакво и ще МОЖЕШ да се грижиш за тях чудесно. Никой никога няма да те измести по важност за твоите бебчета (поне не в детството им). Престани да се "самонавиваш" и се съсредоточи върху хубавото - скоро ще имаш две прекрасни дечица. Няма по-хубаво чувство. За секциото не се притеснявай толкова - ще мине и замине. По-важно е какво ще ти донесе то .
Бъди спокойна и уверена! Успех!
. Бъди спокойна и уверена! Успех!
Какво представлява точно и всички ли минават по този път? Как сте се преборили и колко време те "държи"?
В една тема в друг форум четох нещо, което ме обезпокои - в началото, непосредствено след раждането едва ли не ти се иска да зарежеш детето си, толкова скапана се чувстваш и майчиният ти инстинкт сякаш никакъв го няма?!...
Споделете как е било при вас!
В една тема в друг форум четох нещо, което ме обезпокои - в началото, непосредствено след раждането едва ли не ти се иска да зарежеш детето си, толкова скапана се чувстваш и майчиният ти инстинкт сякаш никакъв го няма?!...
Споделете как е било при вас!
Е, чак пък да ти се иска да зарежеш бебе- не , това е много крайно , но със сигурност първо се чувстваш доста безпомощна - иска ти се ти да си детето и някой да се грижи вечно за теб.
второ чувстваш се ограбена- бебо вече е отделно от теб същество - няма го познатото ритане , няма я тежестта и не носиш вече рожбата си навсякъде със себе си.
Депресията понякога се засилва и от факта , че през първите дни виждаш бебо само за няколка часа на ден и така започваш подсъзнателно да се виниш , че сякаш си изоставила детето си.
Важно е да започнеш да ангажираш съзнанието си с мисли за бъдещето , за това как ще расте бебето ти , как ще изглежда на една , две , три години.......как ще си прекарвата времето заедно, и най- важното да не се притисняваш да насочиш цялата си любов към бебето ти - макар , че таткото сигурно тогава поне за няколко месеца ще се чувства ощетен - меко казано.
Дните или месеците - не дай си боже -на тази депресия са тежки за майката , но те не остават трайна следа , ако около теб са близките и любимите ти хора , а те ще са там защото промяната и радостта от новия член на семейството е толкова горяма , че обхваща като магия всички - и държи дълго, дълго.
Поздрави и смелост
второ чувстваш се ограбена- бебо вече е отделно от теб същество - няма го познатото ритане , няма я тежестта и не носиш вече рожбата си навсякъде със себе си.
Депресията понякога се засилва и от факта , че през първите дни виждаш бебо само за няколка часа на ден и така започваш подсъзнателно да се виниш , че сякаш си изоставила детето си.
Важно е да започнеш да ангажираш съзнанието си с мисли за бъдещето , за това как ще расте бебето ти , как ще изглежда на една , две , три години.......как ще си прекарвата времето заедно, и най- важното да не се притисняваш да насочиш цялата си любов към бебето ти - макар , че таткото сигурно тогава поне за няколко месеца ще се чувства ощетен - меко казано.
Дните или месеците - не дай си боже -на тази депресия са тежки за майката , но те не остават трайна следа , ако около теб са близките и любимите ти хора , а те ще са там защото промяната и радостта от новия член на семейството е толкова горяма , че обхваща като магия всички - и държи дълго, дълго.
Поздрави и смелост
Цитат на: Aneliq
A pri tatkovcite ima li podobna promqna ili samo mamite imat "4estta"da go izpitat?
Те, както винаги минават между капките...Поне моя, така като го гледам няма да познае що е депресия. Той даже не може да ме разбере /или поне такъв вид дава/, защото аз отсега си разсъждавам на глас, как тъпо ще се чувствам, когато бебка вече не ме подритва и ми е една пустиня в корема.
Цитат на: naty
Цитат на: Aneliq
A pri tatkovcite ima li podobna promqna ili samo mamite imat "4estta"da go izpitat?
Те, както винаги минават между капките...Поне моя, така като го гледам няма да познае що е депресия. Той даже не може да ме разбере /или поне такъв вид дава/, защото аз отсега си разсъждавам на глас, как тъпо ще се чувствам, когато бебка вече не ме подритва и ми е една пустиня в корема.
Не сте справедливи към татковците, те " страдат тихо "-това по думите на нашия кандидат-татко- и са съпричастни с мамите
Нашият тати например го доказва с факта, че едрее заедно с мен 
, аз съм с коремче в 25 г.с. и той е със същото коремче
Точно следродилна депресия не съм имала. А и честно казано, не мога да си представя да не знам как да си гушна бебето, как то ще реве, а аз ще свивам рамене и ще рева в другия корнер. Обаче ме сполетя нещо също много неприятно - когато синът ми беше на 9-10 месеца, изпаднах в едно особено състояние. Отслабнах много /то беше постепенно, но точно тогава си дадох сметка за това/, и въпреки че ми казваха, че изглеждам добре и жизнена, ме гонеше гадното чувство че имам най-малко анемия, ако не и някой рак на нещо си 
. Мисля, че се нарича черногледство. Освен това ме беше налегнала и скука и еднообразие, около мен нямаше други майки, изобщо социалните ми контакти имам чувството че бяха даже под минимума . Но за щастие всичко мина, най-вече с помощта на съпруга ми, и един хуууууууубав и дъъъъълъг разговор с една моя много мъдра приятелка. С две думи натиснах "рифреш" и се оправих, но си поставих за цел да е отраз 
. Започнах "терапията" с около 50-60 усмивки на ден . А пък малко след това открих и този чудесен сайт и форума в него, та съвсем се освежих . Май трябва да благодаря на много хора !
За мъжете - не знам дали изпадат в точно същите депресии като нашите, специално за моят знам, че някои неща много му влияят, но той просто не показва емоциите си като мен. Мисля, че мъжете преживяват нещата по техен си начин, но това не означава, че не се терзаят и не страдат - просто не всички го показват. Обаче това май е едничкото нещо, което ги прави "силният пол", иначе ние бием по точки навсякъде. Какво да се прави - по-емоционални сме /болшинството де, не че няма и ревящи мъже /.
. Мисля, че се нарича черногледство. Освен това ме беше налегнала и скука и еднообразие, около мен нямаше други майки, изобщо социалните ми контакти имам чувството че бяха даже под минимума . Но за щастие всичко мина, най-вече с помощта на съпруга ми, и един хуууууууубав и дъъъъълъг разговор с една моя много мъдра приятелка. С две думи натиснах "рифреш" и се оправих, но си поставих за цел да е отраз . Започнах "терапията" с около 50-60 усмивки на ден . А пък малко след това открих и този чудесен сайт и форума в него, та съвсем се освежих . Май трябва да благодаря на много хора !За мъжете - не знам дали изпадат в точно същите депресии като нашите, специално за моят знам, че някои неща много му влияят, но той просто не показва емоциите си като мен. Мисля, че мъжете преживяват нещата по техен си начин, но това не означава, че не се терзаят и не страдат - просто не всички го показват. Обаче това май е едничкото нещо, което ги прави "силният пол", иначе ние бием по точки навсякъде. Какво да се прави - по-емоционални сме /болшинството де, не че няма и ревящи мъже
/. Цитат на: redhat
Нашият тати например го доказва с факта, че едрее заедно с мен , аз съм с коремче в 25 г.с. и той е със същото коремче
, аз съм с коремче в 25 г.с. и той е със същото коремче Хи хи хи, да ама после ти ще родиш, а той неееее
! Казвам ти го от личен опит моя вече преносва близо две години като слоновете /а ехографа показва, че ще роди каса бира, но не се знае термина/...
Da,prejiwqh q dwa pati .Strannoto e 4e pri wtoroto rajdane prodalji po-dalgo.Bqh podgotwena uj,znaeh kak da se grija za bebeto si,no wapreki wsi4ko se 4uwstwah zle.Moje bi za6oto smenihme grada,nqmah blizki,nqmah priqteli,maja mi -na rabota i bqh sama s dwete deca,koito imaha nujda ot men po razli4en na4in,no q imaha.A az iskah prosto da izbqgam.Obi4ah i obi4am mnogo decata si,no use6ah 4e sqka6 az prestawam da sa6estwuwam,4e me nqma.Sapruga mi e nai-prekrasniqt 4owek na sweta i blagodarenie na nego uspqh da izlqza ot dupkata,w koiato se namirah.S da6erq mi se 4uwstwah bezpolezna ,za6oto ne mojah da q karmq i misleh 4e ne i trqbwam,4e sam nenujna. Sas sina mi se 4uwstwah sa6o zle,makar 4e nego go karmih izwestno wreme,no wse pak tezi postoqnni spadowe na nastroenie,samo4uwstwie,ednoobrazieto-wsi4ko se otrazi zle na psihikata mi.S помо6та на съпруга ми,на дългите разговори,които водехме до късно,аз успях да приема ситуацията и да се справя.По-късно открих чат-канала на бг-мамма и оттогава не се чувствам сама и имам много приятели.За което благодаря на всички-много ви обичам и ми липсвате,когато не си поговоря с вас.Така че ,само ще добавя -това със следродилната депресия за мен не е лигавщина,а реалност и само любовта на близките е в състояние да помогне в случая.Желая на всички бъдещи майки да я посрещнат усмихнати и едно да помнят-детето е най-добрият лек за всичките ни болежки,но трябва да му дадем възможност да ни помогне.Извинявайте,че така изведнъж ми се смени азбуката,ама май имам проблеми с нея-все пак се радвам че споделих поне малка част от това,което ме притесняваше.
Цитат
Da,prejiwqh q dwa pati .Strannoto e 4e pri wtoroto rajdane prodalji po-dalgo.Bqh podgotwena uj,znaeh kak da se grija za bebeto si,no wapreki wsi4ko se 4uwstwah zle.Moje bi za6oto smenihme grada,nqmah blizki,nqmah priqteli,maja mi -na rabota i bqh sama s dwete deca,koito imaha nujda ot men po razli4en na4in,no q imaha.A az iskah prosto da izbqgam.Obi4ah i obi4am mnogo decata si,no use6ah 4e sqka6 az prestawam da sa6estwuwam,4e me nqma.
И аз го преживях 2 пъти. Имах чувството, че децата ме изцеждат като мокър парцал и попиват всяка капчица от силите ми, мислите ми, вниманието ми, а за мен не остава нищо. За съжаление и сега - 2 години след раждането на второто, все още изпадам понякога в такива състояния и се чувствам страшно самотна, уморена и в безисходица от безкрайните задължения...
Но пък когато ме погледнат и ми се усмихнат 2 сладки слънчица всички черни мисли се изпаряват
Да си призная честно следродилната депресия беше доста гаден период за мен. Напук на леката ми бременност и наистина лекото раждане. Не знам на какво се базира депресията, но не е никак приятно състояние. Всички около мен ме дразнеха и имах чувството, че са гигатни. Разбира се в сравнение с бебето Може би имаше и други причини, не само рязкото спадане на нивото на хормоните веднага след раждането. Най-странното е, че докато стоях в болницата ми беше доста готино, чувствах се прекрасно. Но като се прибрах вкъщи и ме обзе депресята 
Все пак минава!
Може би имаше и други причини, не само рязкото спадане на нивото на хормоните веднага след раждането. Най-странното е, че докато стоях в болницата ми беше доста готино, чувствах се прекрасно. Но като се прибрах вкъщи и ме обзе депресята Все пак минава!
Следродилната депресия е нещо неприятно - казано с по-меки думи. Не знам самата аз, дали изживях нещо такова, но до 3-ия месец след раждането се чувствах отвратително. Самото бебе будеше възхищение и любов, но факта, че трябва 24 часа в денонощието да си стоя в къщи, беше непоносим /дъщеря ми е зимно бебе и навън беше много студено/. Когато се стопли и хукнахме навън беше прекрасно, особено общуването с други майки на мънички бебета. Сега - детенце е на 1г. 6м. ме кара да се заливам от смях, и нямам време за онези черни мисли, изпълзели кой знае от къде.
Трябва време за адаптация и човек да гледа само напред.
Трябва време за адаптация и човек да гледа само напред.
Цитат на: naty
Какво представлява точно и всички ли минават по този път? Как сте се преборили и колко време те "държи"?
В една тема в друг форум четох нещо, което ме обезпокои - в началото, непосредствено след раждането едва ли не ти се иска да зарежеш детето си, толкова скапана се чувстваш и майчиният ти инстинкт сякаш никакъв го няма?!...
Споделете как е било при вас!
В една тема в друг форум четох нещо, което ме обезпокои - в началото, непосредствено след раждането едва ли не ти се иска да зарежеш детето си, толкова скапана се чувстваш и майчиният ти инстинкт сякаш никакъв го няма?!...
Споделете как е било при вас!
Naty,
аз също като теб бях много любопитна, заради написаното в книгите.
Мамите ми отоговориха тук:
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=1926,
може и да си го пропуснала.
Съветвам те да прочетеш постингите. Интересни са.