Днес ми е мъчно, защото.....

И аз благодаря за темата. От много време ме мъчат подобни мисли и ме беше страх да ги изрека на глас.
И аз се опитвам да говоря с мъжа ми, а той само лаконично отговаря: "Помня, но искам да забравя."
Мъчно ми е:
1. сега момченцето ми щеше да е на 4 г. и 1/2 и сигурно щеше да е най-гордият батко на 2 красавици;
2. завидях на тези, които имат гроб, на който да отидат, а моето детенце не поискаха да ми го върнат от болницата - боли ме, защото в мислите ми има образи какво са направили с него, заради изследванията и сърцето ми се къса;
3. боли ме, защото той остана без име - в сърцето ми е Калоян, но никога не успях да го нарека така; защото дори ме беше страх да прегърна малкото треперещо телце, на което нямаше кой и как да помогне; не смеех дори да го погледна - просто исках да заспя, да се събудя и да се окаже, че това е само един кошмар; уви...
4. не смея да кажа тези неща на никого - близките ми се правят, че не се е случило; когато забременя с второто си дете, зълва ми не посмя да ми каже и се държеше като виновна - а аз толкова се радвах, когато я видях с големия корем и сега толкова много обичам детенцето й и ми е толкова мъчно, че двамата ни племеници вече са в САЩ и надали ще се върнат;
5. боли ме, защото неистово искам още едно дете, но то няма да заеме празното място и няма да изтрие болката ми;
6. страх ме е от момента, когато ще трябва да кажа на момиченцата ми защо понякога, когато ме прегръщат, не се радвам и усмихвам, а плача и сърцето ми се къса;
7. скоро плаках много, защото подреждах гардероба и там открих комплектчето за изписване, което с толкова надежда бях приготвила за него.
И сега плача, но благодаря, че има с кого и пред кого (т.е. вас) да изплача тази болка, но тя не свършва...

Много си права, миличка.  Говоря за първия абзац, цитиран от мен по-горе.

А за втория абзац - исках да споделя, че преди години и на мен ми се е случвало точно същото нещо. Стана ми мъчно и завистливо при вида на една щастлива бременна, а аз не бях... а така ми се искаше... единственото, което ме "оневинява" беше, че мислено се  всичко с тази жена и нейното бебе да бъде наред... просто и на мен да ми се случи тази радост и щастие...

Когато влизам в този форум знам, че тук има много болка и мъка - не очаквам друго да видя. Четейки за съдбата на някоя млада жена, загубила детето си преживявам отново и отново, това което стана с мен и пречупвам всичко през собствените си възприятия тогава. Броя сега и не вярвам на очите си, че са минали цели 5 години, откакто загубих детенцето си, което се роди вече мъртво, а доктора ми каза "Не гледай на там", т.е. към тялото на детето. Но аз погледнах и няма да забравя никога малкото телце. На никой не съм разказвала конкретни неща за раждането, за онази самотна нощ, когато ляжах в предродилна на МД ... Не съм изпитала кой знае каква силна физическа болка - бебето беше много дребно - но празнотата, която остана в сърцето ми, никога няма да се запълни.

... не можах да отнема на моята Мъничка жестоката болка, която е изпитала...
, защото някой друг дирижираше живота ни и ме направи безсилна да й помогна...
, защото  с всеки изминал ден се увеличава времето, откакто Поли ни напусна...
, защото дори не мога да си представя как щеше да изглежда тя сега...
, защото една по-голяма кака остана завинаги белязана от загубата на сестричката си...
, защото толкова много обичам Лъчи, а му викам миличка и го мисля понякога за Поли 
, защото вечно ще ме страх и винаги ще се лутам между два живота...
 

Иска ми се да отговоря по някакъв начин на всички, които сте писали в тази тема, затова:

мила 4U, 

мила Incandescent, 

мила azaf, 

мила rita_zita,  и мерси, че ни напомни за мъжете ни...

мила Snejana_G,  и лека бременност ти желая, а накрая - здраво бебче и много радост

мила  catnadeen, 

мила gloria78,  и стискам палци нещо много хубаво да ти се случи днес 

мила bubeto,  и от личен опит ти казвам - специалистите не хапят, а помагат   

мила Anichka,  и искрено ти се възхищавам за липсата на завист _{коя тема е отделена?} 

мила Margaret,  и да знаеш, че времето ще накара болката ти да позатихне... 

мила Ламята неСПАСКА,  и целуни Амалия от мен  , Сара ви се радва от красиво място 

скъпа ми cher,      и аз като бременна се превъзнасях  , бях вманиачена на тема бъдещото ми бебе, дано  с поведението си не съм измъчила и изтормозила някого! Независимо какво са ни учили като мънички, аз считам завистта за нормално човешко чувство... стига да не е придружена със зломислие и лоши пожелания... има и т.нар. бяла завист, която те кара да искаш да си като другия, да имаш нещо негово, но не му желаеш да ги изгуби той, нали?  Относно контактите с другите майки наоколо - еми и на мен ми беше трудно това в началото, като се роди Алекс, всички те ми изглеждаха толкова справящи се, спокойни, някакси идеални и перфектни майки, на фона на моето усещане за несправяне, ревящия ми Алекс и следродилната ми депресия... нещата малко по малко се оправиха при мен, вярвам, че и при теб ще е така, с времето ще свикнеш с глупавите понякога женски и майчини бръщолевения или пък ще си намериш приятелка, която да е с подобна на твоята нагласа!  Чуй ме сега: ти си ДОБРА майка, единствената за твоята рожба, идеални хора има само в приказките... нали така? 

Мила Assia_Dimitrova, 

Мила Vesela-az, 

Мила рони, 

Мила svetlana 78,  и мерси за темата!   

Дано не съм пропуснала някоя от вас!  Ако е така - извинявам се много! 
На всички ви желая прекрасна пролет, която да събуди в душите ви много светли неща!
Целувки!!!       

_{моля ви  , ако ви дразня с нещо, главно заради това, че си позволявам да пиша в темите ви, въпреки че не съм родител, преживял загуба,  , просто ми кажете и ще спра веднага... не знам защо, но откакто намерих подфорума ви, често го посещавам, чета, плача, понякога се смея, в месечките например, рядко се осмелявам да пиша обаче... психолог съм по образование и призвание, омъжена съм, синът ми е на почти 3 годинки, нямам други деца все още... зодия Риби съм, почти на 30 години, от София... преживях много тежка следродилна депресия, не успях да се справих сама с нея, но слава на Бога отдавна премина... искам да помагам с каквото мога на хората, които страдат и търсят подкрепа от приятелски настроен човек... сори голямо за офф-а... няма повече!} 

Да ти кажа точно на мястото си ни дошла, ние повечето от тук имаме нужда от помощ, ама да не е медикаментозна, че няма да издържим на напъните. И аз съжалявам за офф-а. Добре дошла си в месечната тема.

Милички,снощи прочетох началото на темата... днес продължих и... толкова не съм плакала отдавна. И сега плача. Аз си казах,че ако искам да продължа напред и да имам що-годе нормален живот-доколкото е възможно,просто трябва да спра да мисля и да гоня от съзнанието си тези мисли всеки път,когато напират да изплуват. Много се старая да го правя заради другите около мен. Не искам родителите ми да ме видят,че плача. Не искам да разбират колко ми е мъчно и трудно. Видимо съм спокойна,което сигурно им носи спокойствие и на тях. Избягвам да плача пред мъжа ми. Достатъчно му плаках. Не плача вече пред никой. Освен ако нещо много силно ме жегне отвътре и разчовърка раната ми.
 А непрекъснато си мисля за изгубеното ми детенце. Представям си го-оня ден щеше да стане на 7 месеца. Щеше вече да е малко човече,смеещо се и протягащо към мен ръчички. Вместо да обзавеждам детска стая, правих ремонт на кабинет. Вместо да гледам детето си,работя на пълна пара,само и само мислите ми да са на друго място. Отговарям на въпроси,които хем ми носят много болка,хем поставят хората,които са ми ги задали,в ужасно глупава ситуация и на всичко отгоре обикновено аз тях трябва да успокоявам,а не те мен...
 Много мъчно ми стана преди няколко дни,на семинара. Колеги,които не са ме виждали отдавна,не са говорили с мен за това, ме гледат и в очите им виждам... съжаление към мен. "Чувам" безмълвното  "горката,какво нещастие и се случи".  Колега,който от години избягваше контакт с мен,седна до мен и разговаряхме сякаш никога не сме си "мълчали". Явно е преценил,че със страданието си съм изкупила вече "греха", заради който някога ме "наказа" с мълчание.
 И ми е мъчно,че вече все по-рядко имам желание за нова бременност. Не мога да си представя друго дете. Искам си това,което имах. Мъчно ми е,че никога вече няма да бъда така щастлива,както през тези 8 месеца,когато носех бебчо в мен...
Тук мога да цитирам azaf, заради 2 от нейните точки... Мъчно ми е,че дадох телцето на онези бездушни същества в болницата. За да го изследват "молекула по молекула"/така каза "любимата" ми докторка, за да ми дадат накрая епикриза от 3 изречения в два реда,която не дава абсолютно никакви обяснения за случилото се. Вече се съмнявам дали изобщо са го "изследвали". Няма къде да му занеса цветенца,няма гроб,на който да поплача. За мен онази гадна "Тина Киркова" е като гроб за детето ми...само като видя сградата отдалеч,и нещо ми се обръща.
 И ми е мъчно,че остана без име. Толкова ми се искаше да носи името на баща ми,но така и не го нарекохме по някакъв начин-просто бебчо...
 Мога да пиша още много,ама ще спра и ще изляза навън сигурно,за да спра да плача и да се успокоя.
 Няма нищо лошо в оптимистичния тон на месечните темички. Ако не бяха такива, в началото,когато се присъединих, нямаше да разбера, че хората, минали по този път, успяват и да се усмихват.
 Но сме белязани от болката. И за себе си знам,че очите ми никога няма да блестят така,както блстяха преди...

Здравейте и от мен.Аз също пиша рядко,
защото не ми се иска постоянно да се оплаквам колко зле се чувствам.
А ми е толкова мъчно,и се чувствам толкова самотна понякога.
Ето днес ме попитаха -порастнаха ли децата,а аз само поклатих глава,и избягах.Нямам вече сили да обяснявам ,че всъщност изгубих бебето,на хора които разпитват много подробно.И когато кажа ,че имам само едно дете-те -ама,как така ,нали беше майчинство.
Сутринта се обляках,гримирах и се почувсвах адски виновна-като че ли съм тръгнала на сватба.
Мъчно ми е ,че съм обещала на една бременна приятелка поне пет пъти да и звънна ,и така и не го направих.Като я видя и отдалече я заобикалям.
Мъчно ми е че родителите ми се съсипаха покрай мен,а знам че мама би дала душата си да ни ми се беше случвалотова.
Мъчно ми е че близките ми се правят ,че нищо не е било.
Мъчно ми е ,че ме съжаляват-усещам го зад гърба си .
Мъчно ми е ,когато ме питат -защо плачеш.Като че ли няма защо.
Мъчно ми е ,че когато видя познат  се чудя къде да се скрия.
Мъчно ми е ,че никой не може да ми обясни защо се случи това.
Мъчно ми е ,че дъщеря ми ще остане самичка.
Мъчно ми е ,че понякога съм невидима.
Мъчно ми е за толкова много неща,че не мога да ги напиша всички.

Светле,благодаря за темата.

не знам... чета, плача, искам всички ви да ви прегърна  и се чудя -по-леко ли ни става от мъката? никога няма да забравим, аз и не искам, но дали ще се науча да живея с това, че имам детенце ангелче? ще страда ли другото ми дете, когато ме вижда тъжна?

desykv, благодаря ти за прегръдката! и аз те прегръщам!!!

Аз също искам да се включа като вече една от бременните и да ви кажа,че не виждам нищо лошо в месечната тема да си споделим когато ни е мъчно.Защото мисля,че точно ние сме от хората,които знаем,че в живота не всичко е само розово.Всяка една от нас било тя бременна или вече родила знае каква е болката от загубата на бебче.Освен това има и други подфоруми,и всеки е свободен да чете там където си чувства добре.Аз лично тук се чувствам най-добре и това,че сега съм бременна по никакъв начин не прави болката и страховете ми по-малки.
Чета и пиша тук,защото имам нужда от вас и защото вие сте хората,коита най-добре биха разбрали страховете ми и това,че понякога ми става мъчно за загубеното бебе.Надали някой ще ме разбере по-добре от вас.
Та накратко исках да кажа,че в месечната ни тема има място и за смях и за сълзи,когато някоя от нас не се чувства добре
Прегръщам ви 

Здравейте мили момичета.Мъката и болката са постоянно в сърцето ми, но се опитвам да бъда силна защото ще полудея,опитвам се и да не показвам болката си пред близките ми хора защото и на тях не им е лесно всички се опитват и се държат все едно нищо не е било..........,НО беше и от това ми става още по- болно и по мъчно.

Днес ми стана мъчно защото вече е 03 май а термина ми беше 06 май всичко ми се струва толкова безсмислено и жестоко.

Мъчно ми е че преди два месеца бях най щастливата бременна жена която осещаше малките ритничета на моето ангелче,  неподозираща колко жестока ще е съдбата с мен.

Мъчно ми стана и от това че близките ми ме питат  "Какво ти е защо си такава"

Мъчно ми е че не видях малкото си ангелче не защото неможеше а защото нямах сила и смелост да го направя.

Мъчно ми е когато хората ми задават въпроси на които не мога да отговя и сякаш не забелязват болката която тези въпроси ми пречиняват.

Мъчно ми е за всички мамчета тук които толкова силно желаят да имат дете а ни се случва всичко това.

МЪЧНО МИ Е И НЕ Е ЧЕСТНО

Светле, дне сцял ден те мисля
и знаеш ли искам да ти споделя нещо - стигнах до извода, че хората са различни
и това важи най-вече за начина им на комуникация
в нашия подфорум за деца с увреждания в началото се комуникираше само по даден проблем
опосле почнахме да си пишем във седмична тема - най-вече за проблемите ни
посре се опознахме и знаехме само по начина по който някой пише "добар ден" дали детето му е добре иил зле, ходили на рехабилитация или... бе познавахме се
и дойде момент когато просто почнахме да си чатим
много ото хората не приемат това - или поне аз с това впечателние останах - за съществено и необходимо и се оттеглиха - не за да не комуникират, а просто защото тази комуникация им е излишна - те просто когато искат нещо да споделят - го правят, а има и дълги периоди когато не пишат
но си мисля, че това е естествен ход на развите на нашите взаимоотношения
ие признавам че лично аз не мога да се внедря в "чат каналите" - независимо дали съм бременна, родилка или майка на едно или две деца
не моах в отчетните нито първия път нито втория и сега не мога когато е твърде чат темата ни във форума зда деца с увреждания
влизам чета... и нямам какво да каже - не имога да пиша ков съм направила днес или просто да си пиша за времето

както и да е - исках да ти кажа
1. това е естествения ход на събитията - темата да е свободна и вече необременена
2. усещането ти идва от твоята деликатност - ти не искаш да притесняваш хората, а не че някой би имал нещо против да споделиш болката си
3. често хората не се разбират - трудно е на компя да се изразиш и често стават недоразумения
4. и аз съм като теб

Бях бременна едновременно с още две колежки. С едната бяхме с приблизително еднакви термини. Беше ми мъчно когато тя излезна в майчинство, беше ми мъчно и вчера когато дойде с бебнцето на работа за да я видим, още ми е мъчно. Сега и моето бебе, щеше да е колкото нейното. Не посмях да ида да я видя ... Някаква буца ми застава на гърлото само като се сетя и ако бях сама щях хубаво да се нарева Стана ми мъчно и когато една колежка няколко пъти ме попита защо не съм отишла да я видя и какво се правя на луда, а тя знае, всичко знае - знае колко чакано беше това дете .
Чудя се къде им е чувството за такт на тези хора.

helenapeeva и теб добре те разбирам, знаеш И с мен близките ми се държат все едно нищо не се е случвало. Миличка, аз си мисля че никой не подозира колко ти е тежко, поговори с тях, бъди открита, не пази всичко само за себе си. Ти си открит човек и можеш да го направиш, аз не мога.
Много целувки и силна прегръдка.

Верити , бих казала аман от разбирачи. Предполагам, че бих завряла "любезната" в кучи гъз
(без извинение). Ужасно съжалявам да те видя тук. 
Има тема н Дом и семейство за подобно тъпоумие. 

Явно месечната тема в един момент пое в по-лек тон. След архивирането на по-стари теми, всеки който се приютяваше в неговата си тема, изгуби местенцето си. А щадеше другите от болката си в привидно лековата ни обща тема.

Избрали сме да пишем в този форум. Заради лошото основно, но и за добро. И се радваме повече от всеки друг на малкото щастие. И скърбим за всеки нов тук. Без да го съжаляваме, без да очакваме да издържи и на чуждата мъка и да остане тук по-дълго.