първо посещение на мястото от където сте взели слънчицето си.

Галя аз разказах за нашето второ посещение в дома.
Първото бе на годин аи половина и може би има само някакви зрителни асоциации.Сега втория път мина отлично за нас.Често си говорим за там.
Първите ми претеснения когато беше малък бяха дали няма да си помисли,че искаме да го върнем отново там и такива подобни мисли.Слава Богу минахме след това с леко физическо разболяване,което се дължеше според мойте знания на емоционалното преживяване и сега втория път мина без никакъв емоционален или физически срив. Но да кажа за нашата приятелка(в един и същ ден ги осиновихме с другото семейство)-заведохме ги заедно в дома и тя като се лепна за мама и няма пускане,явно се уплаши,че ще я връщат там,въпреки,че преди година беше видяла дома отвън.Моят съвет е да ги водите в дома (ако имате желание) 1 или 2 години след като сте го довели детенцето при вас и после пак след 1(2) години и така постепенно в зависимост от възрастовите граници и въпросите,които детето задава.
Успех на всички семейства,когато правите тази крачка.
Бъдете здрави.

Галя, мога да разказвам много за това. Ама се страхувам, че ще ви отегча.
Знаете, че дъщеря ми е по-голямата, а и беше съвсем бебе, когато я взехме ( нямаше 3 месеца), та естествено, не помни нищо. За първи път я заведох в дом (но не в този, от който я взехме, а в русенския), когато беше на 5+ години. Преди това често си говорехме за същия този русенски дом (който тя наричаше "бебешката къща"), защото приятелката ми живее в блока точно до дома, а и детската й градина беше съвсем наблизо. Но вътре влязохме, през септември 1999, когато Надя беше точно на 5 г. 3 мес. Това посещение - повечето от вас знаят - приключи с .... осиновяването на Борко 
Борко, който беше на 3 г. 2 месеца,когато го взехме, имаше възможността по-често да посещава "бебешката си къща" и това беше нещо, което и двете деца приемаха като нещо естествено - 1-2 пъти в годината отивахме "на гости". Само дето Надя все му завиждаше и тъгуваше, че тя не е виждала своя "бебешки дом".
И така, един ден аз реших да й организирам изненада. Наближаваше 10-годишнина от деня, когато си я отнесохме у дома. Позвъних на директора на дома (поддържахме макар и епизодични връзки през тези почти 10 години), казах му какво съм намислила и той "прегърна" идеята ми и обеща да ми съдейства.
На 12 септември 2004 г. много рано сутринта събудих децата и без обяснения ги поведох към автогарата. Качих ги на автобуса и потеглихме. "Къде отиваме?" - питаха и двамата. Казах само, че е изненада за Деня на Надя. Чак когато автобусът влизаше в Силистра им казах къде сме и защо сме там. Надя много се развълнува "Мамо, дали ще ме познаят? "
Чакаха ни с кола на автогарата, закараха ни до дома, където посрещнаха Надя с погача и мед.
Минахме през шпалир от лекари, санитарки, възпитателки и дечица (1-2-3-годишни)
После ни въведоха в красиво украсен салон, където дечицата изнесоха "програма". Надя не се беше подготвила, но макар развълнувана и притеснена, им изпя една песен, а Борко им разказа приказка. После подарих на дома за спомен колаж от снимки на Надя - от деня, в който я взехме през всичките 10 години.
Имаше подарък и за Надя - едно писмо, което й бях написала в деня, когато я занесохме у дома.

Какво да ви разправям - сълзи, сополи, снимки, прегръдки, целувки, неизказани думи...

Имаше и торта с 10 свещички, имаше и по-големички деца (децата на всички от персонала на дома бяха дошли специално, за да споделят нашия празник)...

Ще спра, че се разревах от спомените...
Беше прекрасно.
Обещала съм да отидем скоро пак.

Явно децата ни имат нуяда от това връщане към началото...

Повечето  мами сте взели дечицата си от дом, но ние го взехме нашия син от болница на 15 дни. Как да го заведа и да му кажа от тук те взехме, сине. Много е хубаво това което пишете, просълзихте ме. Моя пропуск е, че не сме ходили досега в такъв дом, за да види как живеят дечицата. На път съм скоро да направим едно такова посещение на дом тук в София.

Христос Воскресе!
Ние още не сме ходили, че при нас става въпрос за 500 километра - още не могат да пътуват толкова дълго, но редовно звъним на Нашата докторка на два специални дни в годината и разказваме колко сме пораснали. Имаше и една сърничка, която се разхождаше из двора на дома, децата знаят и за нея и питат дали сърничката е още там. Ще ходим да си вземаме бебешките снимки, които искаха да ни дадат, когато си тръгвахме за в къщи.

Ние го наричаме"Бялата къща"
Водила съм Боби,три пъти,тази година живот и  здраве ще идем отново но този път и със Преславка,която по щастлива случайност е от същата бяла къща от където преди 3 год. взехме и батко и.
И трите пъти,беше невероятно.
Боби,беше най-въодошевен от това.Заедно пазарувахме играчки за децата,той лично избра конструкторите,които занесохме.Заедно със него събирахме дрешки и опаковахме.
След всичко това на него му се видя,че играчките са малко и започна да рови из неговият си кош за още играчки. Последният път,на едно от свижданията със Преславка,Боби искаше да вземем всички бебета.Не било честно да стоят във бялата къща без мами и татковци.
Аз също,нямам търпение за тази среща,въпреки,че след това няколко дни не успявам да си вляза във кожата,много съм емоционална и това до някъде ми пречи,защото,виждайки децата,събрани на куп,ми става,някак тъжно,болно.И аз не мога да обясня,как точно се чувствам,но когато тръгнем да си отиваме,сълзите ми някак сами потичат по-бузите ми.

По мое скромно мнение май е по-добре да не го водите скоро там. Отговарям на теб, всеки случай е различен.

Той не помни реално конкретни хора и лица от там.

Емоциите и миризмите никога няма да забрави, разбира се, но приятелчета от там , които  да помни май няма.

Според моя опит в областта на емоциите и съзряването, както и при любовта, един период от две години е единица мярка. Дайте си на спокойствие поне две години. След тях нещата и между вас ще са доста по-различни, по-спокойни и по-укрепнали.

Най-важният ми аргумент е: от снимките ме гледа едно дете с необичайна и отчаяна смелост в погледа, агресивна тъга.

По неволя му се наложило да се мобилизира и  да бъде готов да атакува и да се защитава. Смелостта е отчаяна, защото е безспорно, че такова мъниче не би оцеляло по никой начин без закрилата на възрастен.

Т.е. той е е формирал под въздействието на онази среда и на изоставянето, уж взимането от бм, пак изоставяне и пр.

За мен домовете са ужасни, но не и толкова нараняващи, колкото са нараняващи 9 месеца в свят, който крещи с всяка клетка, че ще бъдеш изхвърлен и никога няма да усетиш отблизо същия пулс, миризма и близост, както и колкото може да е нараняваща майката, която идва и си тръгва и усещаш, че е за последно и си абсолютно безсилен да я спреш.

Това формира стомана в погледа. Съжалявам, ако за пореден път ви разочаровам с мненията си, но у децата ви от снимките ме поразяват очите им и това, което те крещят без шум.

Децата ви са много мили и красиви, но освен това долявам и други неща. За това вина вие нямате и с вашите грижи тези деца имат шанс да станат отново деца.

Та, след като това дете вече е у вас от година и половина и "ледовете се топят" и той осезателно започва да улавя, че сега друг (ти и мъжа ти) се грижите за сигурността, храната и всичко останало и "тежкият" му избор е коя играчка да чупи и филията дали да му е със сирене или с лютеница,

а той е акумулирал затаена агресия за отбрана,

ама в новия му свят няма нараняване, няма болка, няма решаване на такива въпроси от ранга на :живот-смърт, вечна раздяла и пр.

на клетките му им трябва време да се пренастроят,

адреналинът и всичките вещества, които биолозите и лекарите ще кажат какви са, следва да се изхвърлят, преработят. усвоят и пр...

Та затова мисля, че докато не се влезе твърдо и стабилно в новия коловоз на отношенията и детето не укрепне емоционално, не си взимайте"на баир лозе" и не го водете там.

Питаш ме за мен лично:

не помня дома реално. Аз съм уговорена два месеца преди да се рода с Бм. Осиновителят ми се е договорил да вземе това конкретно дете. След като съм се родила (в болницата) по съвет на роднините му съм оставена в дома за да не се затрудняват хората с пелени зимата (родена съм през есента) и запазилите ме хора ме взимат реално след една година.

Предполагам са искали да разберат дали да се разделят двамата с майка ми (осиновителката) или да вземат детето или дали нямам някакви увреждания. Всички действащи лица са лекари. В малък колегиален кръг за тях това е било възможно.

Въпреки, че нямам реален спомен на лица, помня миризми и на няколко пъти изпадах в уплаха при вида на жена с бяла престилка в определени пози.
И до сега ако отблизо вида жена в бяло и то от кръста надолу и се чувствам ужасно безпомощна и искам да се махна на мига. И когато аз клежах в болница (като голяма) и ставах от леглото, не можех да ги гледам надвесени над мен.

Като видя такъв дом или пиша за него имам много болезнени усещания и не се чувствам спокойна.

Изпитвам ужас, срам и вина, неизвестно защо.

Както тогава, така и сега, не всички деца се взимат от домове.

Това, че децата  са живи, смеят се и са активни и ведри не означава със сигурност, че са напълно спокойни или че им е приятно да са на някое място.

А размахването на картината на някой дом, един вид "Вижте от какво сме ви спасили" не е еднозначно като ефект. Това не го пиша за теб, а по принцип.

И за вас специално - той ще има прекрасната възможност да участва в посрещането на братчето/сетричето и да види как и откъде става взимането, да е горд, че помага в подготовката и така плавно да се запознае с нещата.

Това е моят отговор, дано да съм била полезна поне малко.   
   

Много истина има в написаното, а най-вече в нещата които отделих за цитат. Идеята ми да го заведем до дома е породена от желанието да знае къде е бил преди да се съберем заедно, а не да види от къде сме го спасили.
По въпроса за агресивния и недетски поглед съм на 100% съгласна с теб - страшно е да видиш бебе което те гледа със сериозността на зрял възрастен.
Идеята да почакам докато вземем братче/сестриче все повече ми харесва - а пък ако след това има желание да види от къде точно е взет и той - ще го заведем.

Ето един интересен въпрос.
Дали е удачно детето да се води в Институцията, в която е живяло до определена възраст, когато спомените му не са добри?
Още повече, когато са контрастиращи. Към някои неща и хора добри, а към други лоши?

Свидетел съм как ежедневно спомените на дъщеря ми се изменят, приемат други форми и смисъл. Ако в началото "Дома" беше единствената й позната действителност, следователно нито добра, нито лоша, а просто единствена, сега нещата не стоят така...
До скоро бях убедена, че ще посещаваме често това място, сега тая ми убеденост нещо се разклаща.
Може би е по-добра идеята просто да посещаваме, който и да е ДМСГ, а не именно мястото, от което идва.

mama_i, май не е готов...поне така мисля, защото Ирина реагира по същия начин, ако спомена "другата жена"...За всичко останало говорим спокойно и тя ме гледа право в очите, изразявайки цялото море от емоции, които усеща. Но при опитите ми да кажа нещо повече във връзка с "другата"...следва същия мигновен поглед и рязко обръщане в друга посока като сменя темата.

В ролята съм на четец, който се опитва да навакса с пропуснатото и затова изравям позадгърбени теми.
Първото  НИ посещение ТАМ го "планирах"  в деня на изписването. Реших да посетим "дома" някога след 15-18 г. и то САМО ако дъщеря ми иска това. Не виждам смисъл да връщам детето в епицентъра на травматичното му битие: "Неразпознато/ничие дете там някъде на неизвестно място". Няма да забравя празнотата и тъгата в очите на Дъщеря Моя при първите ни срещи. Впоследствие тези очи оживяваха постепенно. Мой колега го интерпретира:" За да намери себе си едно дете, то първо трябва да се отрази в нечии очи!"
Какъв е несъзнавания родителски мотив да се "върне"детето ТАМ?! Вероятно има различни нюанси? Но в някои случаи би звучал така:"Ела, да отидем, за да ти покажа от какъв ад/пустота съм те измъкнал(спасил)."
Като съвестна и амбициозна кандидат-майка се стараех най-подробно да запълня пъзела за предисторията на своето дете, за да знае то своите корени. Изсмяха ми се: "Няма такива данни!". Но ги спечелих  в дома за идея да направя видеофилм за детето си. За да знае истината за себе си- за онези години, за които нямаме бебешки и съвместни снимки...
Разглеждаме у дома спокойно снимките от изписването ни. Ехей, след тях вече имаме снимки с детски усмивки!
Един ден реших да разнообразя за  дъщеря си онагледяването на разказа ми за началото на нашата съвместна история като включа филмчето от ТАМ. Детето го загледа отначало, не се позна и наричаше себе си:"Бебе". Когато"тръгнахме" из коридорите и двора на "Дома" дъщеря ми се напрегна, ставаше все по-тревожна; хвърли се на врата ми с рев:" Мама, пи, пи(спри)!; Дай гледа кака!"(имаме филми и за братовчедка й). Като че детето търсеше упование и сигурност в доказателства за реалността и съществуването на новото си обкръжение. И тази  паническа реакция само след 15 изгледани минути от едночасовия филм...
В отделна тема ще пусна новия психотерапевтичен възглед за въвеждане на детето в "тайната". Поставям я в кавички, защото такава Не съществува нито на несъзнавано, нито на обкръженческо; нито на визуално ниво.

--------------------
Давам си сметка, че този постер е най-реактивния ми откак споделям мнения и позиция на този сайт. Тази реакция е индикация за мен, че интуицията ми усеща децата застрашени. Естествено всеки решава за себе си...Може би тук е ключът:   да не правиме избори, касаещи волята на децата ни. Нека те извървят пътя към първото си посещение, когато са достатъчно големи и зрели, за да превръщат потребностите си в осъществени действия!

Venecias,  !
Абсолютно съм съгласна, че всяка майка индивидуално трябва да реши дали да ходи в дома с детето или не и кога да го направи. И въобще цялото посвещаване в "тайната" е индивидуално - няма шаблони- нито за времето когато ще се направи, нито за начинът.  Децата наистина подават- знаци- какво можем да им поднесем и кога са готови да го приемат.  Не е нужно да им натрапваме информация от която те нямат нужда.


А това го чакам  с нетърпение. 

Разгеле, доживях да прочета ....



Децата от домовете имат крещяща нижда от помощ, но не точно от тази, която си представяте.

А това да се водят именно вашите деца там няма нищо общо с хуманността.

Вашите деца с нищо съществено няма да им помогнат, а раните, които ще си спечелят, определено ще са съществени.

Ммммдаааа и аз така мисля.

Защо трябва да водя Никола обратно там - за да види от къде е бил "спасен"?! Да ви кажа честно, аз не мисля че осиновителите спасяват децата си... по-скоро ми се струва обратното ... или може би е взаимно, няма значение.
Другият вариант - да види от къде е дошъл,  - не го приемам и него, ами той не е дошъл оттам. Никола има биологични родители, те са част от неговата история, не  дома.

Мисля, ч връщането към това не особено приятно място ще е травмиращо за детето ми. Ако той сам пожелае - това е друга работа, то ще бъде негов избор, който аз ще уважа разбира се.

Ние планираме почивка през август близо до мястото, откъдето ги взехме. Мисля си да отидем там, да се запознаем с докторката, която познават от първите си снимки, и за която знаят, че се грижила за тях докато дойдат мама и тате. Имат една единствена бебешка снимка, която искам да получат от докторката.
Децата ни са от Родопите - за мен това е магнетично място, което искам те да видят. Ще ми се да се чувстват българи. Пускаме им родопски песни и те познават тази музика и я харесват. Мечтата ми е някога да можем да им купим къщичка в Родопите. Затова искам да отидем там. Въздуха е различен, кръвта им е родопчанска.
Ще ги нарани ли това посещение? Ако само се разходим из двора, ако видим сърничката /там се разхожа една сърничка и не се страхува от хората/? За мен родопчани са някакви уникални хора. Не зная какво да реша. Мъжа ми също не знае дали е правилно решението ни да отидем.

Ти си ми най-близка и на теб ми е най-трудно да отговарям.

По мое скромно мнение:

1) Ти пишеш :"Децата ни са от Родопите" -

е по мое мнение, не са от Родопите.
 .
Те са от там, където е детството им. Руснаците са го казали перфектно :"Все мъй родом из детства"  (не намирам еръй на клавиатурата, извинете)

А детството им е в момента и е такова , каквото се случва и където се случва в момента.
И утре и след 20, и след 40 год. те ще са родом от това детство.


2) Ти пишеш: "кръвта им е родопчанска." - не знам каква е кръвта им, но тя не им е дала елементарния екзистенц минимум сигурност и защитеност.

Тъкмо обратното - взела им е доста.
И с ограбената от тях сигурност и енергия БМ е продължила нататък. Движението обратно на природата смуче колосална  енергия.

На теб ти четат морал разни незапознати (които не знаят, че децата не са били винаги с вас), че децата  изоставали, ама ти времето назад не можеш да връщаш и никой не иска това от теб.  Ти си си майка на място и за чуждите престъпления вина нямаш.

При теб децата са си у дома.


3) Къщи си купувайте където ви душа иска   (колкото повече - толкова повече, както казал Мечо Пух ),

само не  и водени от идеята да осигурявате на някого връзка с някакви корени.

То голееееееми корени....., няма що....,
тия корени са ги метнали от влака в нощта и  са си продължили...

Не знам дали съм ясна - да, имат био-корени, но корените са ги обрекли на смърт.
 Това не са високопарни думи.
 За новородено отделянето от мама е смърт, то няма друга идентичност, за тях са нараняващи тези корени. Същото е и при децата, които поради болест, война или друго са отделени от мама, но там после мама е имала възможност да лекува раните - тука не. + бонуса, че децата подсъзнателно се питат дали пък те не са сгрешили в нещо та мама да ги остави.

Съзнателно не се питат, на 40 г. знаеш твърдо, че бебе на дни не може де а е виновно за нищо, но логиката е едно, а душата - друго, туморът си живее с теб, бременното момиче от другата тема го е казало по-ясно от мен.

Думата "корени" в езика ни е символ на живителни сили, сила, подкрепа, опора.



Та... ако тези деца имат корени в смисъл на градивни източници, то те - корените,  са там, където сте вие с мъжа ти.



4)  Не знам дали да ги водите, много ми е тежко  да отговоря.

Вие сте доста уникален случай - всеки един от тях си има роден човек до себе си.

Близнаците са си природен феномен, личната уязвимост на всеки от тях и зависимостта от другия са в същото време и тяхна мощ спрямо останалия свят.



Не мога да спра да ти се възхищавам как си се отказала съвсем естествено и непринудено от изследванията "с  чашката".

Така не си си "запрашила" и връзката с любимия мъж като сте си спестили "лукса"  да се терзаете у кого кога е проблема и защо.



Може затова Господ да ти е направил двоен подарък, знам ли,

да е преценил, че са точно твоите деца едновременно тези две души.



За 6 години брак - две деца на 3 г. си е отличен успех, пълна отличничка си ни ти  ,

 а безсънните нощи, омазаните с какво ли не дрехи, несресаната коса и треперенето по болници минават зад кадър.


5) Това е само мое мнение - възрастните да ходят и помагат на колкото дома искат, ама баш тия дечица при средна възраст на децата във форума 3 год. как точно ще помогнат не разбирам.

А да ви почнат разни регреси (за жалост нищо видимо няма да се забележи, може да има видим голям ентусиазъм и пр... ) не съм убедена, че ще е от полза за никого.


Това е само мое и то съвсем непрофесионално мнение 
Може би детски специализиран за такива деца психолог би бил по-полезен.


Бе я си изкарайте едно хубаво лято, че зимата ей сега ще дойде пак и направете това, което сърцата ви подсказват.

 

Мираета, ей за това изпаднах в истерия когато ме нападнаха бисквитките и не ме пускаха да вляза във форума. Отговорите на незададените пред нас самите въпроси са в нас самите. Само че понякога е нужно някой да ги формулира, за да ги проумеем. Защо им е, наистина, на три години да научават, че ей онези деца нямат мама и тате? Добре, че ви открих!

Може да прозвучи егоистично или смахнато но дори аз нямам желание да отида там. Пратих моето слънце на гродина на около 2г и половина, и сужас останових че градината прилича на дома от който си го взех. Всеки ден с ужас пристъпвах към градината, дадох си сметка че може да си спомни нещо и той. Много трудно свикна с градината и целия му организъм го показва, когато е вкъщи е абсолютно здрав а на втория ден от посещениета му на градина се разболява. Синчето ми е много емоционално и умно дете, всеки път му се обяснява че мама ще си го вземе вечерта след работа. Аз не бих посетила дома, имам приготвени дрешки да ги изпратя там а още не мога да пристъпя към самото езпращане. Според мен то трябва да отиде ако пожелае някой ден но кога то ще реши.

Разлаях кучетата с темата и я занемарих, покрай появата на новия член на семейството. Ето че вчера, като гледахме снимки за пореден път, Милен каза че и той е бил в къщата за бебета на Митко. Следвайки идеята си да отговарям кратко и честно на некомфортните за мен въпроси му казах - не, твоова е друга къща за бебета. От този момент нататък само ме врънка - къде е моята къща за бебета, искам видим.
Добре че предстои ходенето на море, та временно го откачам от темата, обаче човека е като питбул - захапе ли - пускане няма.
И логично понеже се сравнява с бебето за всичко - пита защо Митко е бил близко, а той на друго място.
Ох, тамън отбия серия бодливи въпроси и дойде новата.
Ама поне не скучая.

Ами хем има логика в това, което казвате, хем друго ми диктува Ирина.

Всеки път с радост иска да гледаме снимките от Дома, независимо, че не всичко там е било рози и злато.
Преди време се запътихме да видим, може би, за последен път един наш роднина (след две седмици почина). Домът ни беше на път. Спогледахме се с тати и много небрежно попитахме дали би й харесало да отидем...Ами като се въодушеви! Едвам успяхме да й обясним после, че не може да види децата, защото е неделя и лелите ги няма, а децата спят...
Тъй че, видя мястото на четиригодишния си живот и се покатери по оградата, видя една леля от кухнята и скочи радостно, а колко беше горда, че й казаха, че е пораснала!

Това е.
Нямаше отрицателни последици. Просто я доядя, че не могат да я видят всички.
Но тя знае и помни прекрасно, нещо, което по-малките деца може би бавно изтриват от съзнанието си.

Аз не мога да се реша да го заведа там.  Иначе гледаме снимките от дома - той все още помни имената на някои от жените там, но това е само като му показвам снимките, през другото време изобщо не споменава и дума за тях, децата или дома. Веднъж го попитах помни ли една от лелите и той ми отговори "Ами тя е в другата детска градина". Хем искам да го заведа, хем се страхувам това да не породи отрицателни емоции. Като чета за  срещите на другите - никъде не прочетох че това се е отразило отрицателно на децата им.

Не знам как бих постъпила, ако Никола беше по-голям и имаше спомени от дома. На този етап съм убедена, че няма да го водя там. Единствено ако той в някакъв момент пожелае да види какво е

Ние отидохме заедно там.
Бях решила да не ходим. Запознахме се с нови хора, с деца, които говореха за своите бременности и разказваха и разказваха. Децата по свои начин се включваха и присъстваха на части от тези разговори. Отидохме заради Вики. Това, което бече дочул, незададените въпроси, обърканите му реакции, зачестилите въпроси дали го обичаме, провокациите... Просто отидохме при докторката, която се е грижила за "нас, докато дойдат мама и тате". Не носехме нищо, не говорихме за това, че там има дръги деца. Отидохме да вземем снимката от докторката и да видим дали сърничката е още там.
Усещах страха и на двамата. Усещах страха и на таткото. Добре, че се появи докторката, която е много адекватен човек. поиграхме на люлките, видяхме сърничката, децата се оживиха и видяха, че мястото не хапе. По едно време се чу детски плач и просто им казах, че тук са бебенцата, които чакат майките и татковците си да дойдат да си ги вземат. Помолихме докторката да доиде с нас на кафе, взехме си снимката и много се радваха като си я гледаха. Седнахме с докторката на кафе и децата разказваха за почивката, за баба и дядо, за детската. Забавляваха се. Вики си поиска от докторката голям самолет. Тя звънна по телефона и една лелка донесе голям надуваем самолет, които беше малко понарисуван, малко залепен с тиксо. Вики отказа да го вземе, а Преси много му се зарадва.
Питам се защо Вики поиска голям самолет след като няколко дни бяхме му казали, че ще ходим при докторката. Предположих, че е защото аз разказвах, че съм пътувала със самолета.
Сега започвам да се питам дали е виждал някога този самолет, дали не го е докосвал /като се стиска самолета приятно свирука/.
Това беше нашето първо посещение на Мястото.
Почувствах облекчение, че го направихме. След първите няколко минути не се чувстваше никакво напрежение. Нямаше призраци. Разхождахме се из града, в които са се родили и бяхме семейство туристи, които се забавляват. Не зная дали е правилно или не. Ние го направихме заради всички нас.