А има ли тук...НЕшофьорки

Бих казала :"ИЗНЕРВЯЩО".
Направо шапка свалям на мъжа ми на нервите, рефлексите и съобразителността.
Особено в район като нашия........

Аз съм от тези дето никога не са искали да управляват МПС. Разбира се,предпочитам да се возя в удобна и сигурна кола, но като цяло не са ми страст, не ме интересуват, дори не ги разпознавам много, много... скучна тема са ми.

Имам книжка от 9г. Карам ли когато мъжа ми е в колата все едно се качам за първи път.Когато карам сама се справям доста по-добре.На мъжете обаче им идва отвътре и си мислят,че да караш кола е проста работа

Хаха, според моя аз дори не мога да пресичам.
В интерес на истината- колело карам, и ски, .... Явно проблемът при мен не е в липсата на двигателна култура.
Утешихте ме, че не съм сама  Всячески избягвам темите за шофиране; така ме е срам, че дори не съм се опитвала да взема книжка

Еййй,темичка и за мене
Аз съм на мнение (колкото и да се опитват да ме разубеждават),че си има хора, които имат афинитет към тази дейност и такива (като мен), които не намират никакво удоволствие в това да карат кола или просто нямат интерес.
Карала съм шофьорски курсове, скъсаха ме...Но и инстркторът се беше хванал за главата. Даже един път толкова се беше отчаял, че ми каза "Виж сега...Имаш отлично шофьорско съзнание, но не можеш да направиш в/ка и практически нищо не можеш."
Та на мен ми прозвуча каато "нямаш в/ка с главния мозък", ама карай. Плюс това, докато карах курсовете, изпадах в ужас всеки път кАто видех кола срещу мен (нищо, че съм си в моята лента и пътят е широк). Веднъж замалко да се блъсна в един контейнер...Абе, имам много истории (все такива едни сакатлъшки) от курсовете.
Най-обичам да ме возят!

 Имала съм на мое име 2 коли, последните 14 години, закупени от мен  ако ще и 3-та употреба, с идеята да ги яхна.. Никога не съм ги карала.
    Аз съм малко по- объркан случай.. мога да карам мотор и кола почти от 16- годишна... Но в един момент , /след 2  леки и средно - леки катастрофи, в които аз , разбира се не съм шофьор./  започнах да отлагам  шофьорският си курс,   Забелязах, че избягвам и да карам учебно по стари летища.
       Наситих се  с уплаха!!   много ми липсва сега колата, предстои ми да взимам детенце от  ясли след месец. Имаме кола.  А аз ще маам по автобуси.. 

Найка, разбирам те много добре за уплахата.
Миналата година катастрофирахме на бул. България си беше бая страшничко...Блъснахме се с доста висока скорост и обрахме половината мантинела.  Колата беше в безобразно състояние - нямаше една здрава част по нея. Когат полицаите дойдоха и видяха на какво прилича колата, само се прекръстиха и казаха, че сме имали невероятен късмет...защото реално аз и приятелят ми нямахме нито една драскотина

Та, малко или много това също е оказало влияние върху решението ми да нямам книжка все още. Също така не се чувствам сигурна в себе си, защото знам, че съм голяма паника и ако попадна в някоя по-екстремна ситуация, просто ще пусна волана

   И аз те разбирам.    Брат ми караше , колата,  натресоха ни изневиделица и 4-годишният му син буквално пред очите ми  излетя  от задната седалка в предното стъкло / Пр.    не смогнах друго да купя  за Дъщеря си  , но столчето за кола е ТАМ!!" / В нашата кола.
    Брат ми  Беше жив, но не особено здрав,  аз  - понатъртена..  Детето - в кома.    Оживя и се оправи..., но не питайте \КАК.
    Само допълвам горният си постинг. Опитвам се да не внасям допълнителен хаос в движението на ПС, с моите страхове, вече.
  ще  ме карат с автобус пък...

И аз съм от нешофьорките, въпреки че взех изпита още на 17 години, а на 18 си получих и книжката. Истината е, че се страхувам от доволното количество идиоти по пътищата (и шофьори, и пешеходци), от които не мога да се пазя. Иначе аз не си падам по бабаитлъци и бих била много примерна, но кой може да ми гарантира същото за останалите? Това е - в екстремна ситуация ще изпадна в паника и няма да успея да реагирам. Затова предпочитам и обичам да се возя. Завиждам на хората, за които шофирането е удоволствие, а не напрежение.

Най-важното е, че сега всички са живи и здрави

Толкова много пъти съм се напрягала, дори и само като пасажер, че просто знам, че няма да мога да седна сама зад волана някой ден и да се впусна из софийските улици.
Иначе има част от мен, която си ме представя как карам нощем из улиците, слушам си музика, няма никой друг освен някое такси,травестите по пл. Македония - градска идилия
Ама, въпреки това, пак не ми стиска.

 Хмм...чудя се аз за коя темичка съм...

  Винаги съм искала да шофирам, като започнах да работя като завърших, събрах пари и отделих за курс..., но все отлагах - не ми стискаше.   Като се роди Алекс и се започна, наместване на графици- кога мъж ми, кога баща ми, да ни кара на консултация или където ни се наложи. Мъж ми на няколко пъти ме караше да запиша курса и аз пак- все другия месец. Един ден се прибра и ми каза: " утре от 9 часа си на шофьорски курс, платил съм вече" и така... Хем се зарадвах, хем от вътре направо всичко ми се обърна. Курса ми беше изпълнен с много смесени емоции - един ден шофирах сякаш цял живот съм го правила, а на следващия обаче- сдух, все едно за пръв път се качвам на кола.  И така взех листовките от първият път, но ме скъсаха на кормуването, от втория път обаче го взех.  Имам книжка от Септември месец, вече 6 месеца, кола също от толкова. Веско беше твърдо решен, че ако нямам кола и не карам - всичко е на вятъра и щом взех изпита, изтегли кредит и ми купи кола. От тогава почти всеки ден карам, но още не мога да свикна и си мисля, че никога няма да преодолея страха. Определено самото шофиране, като действие ми харесва, но страха от ненормалните гъзета ми е в повече от допустимото. Още повече, че съм непрекъснато с детето в колата.

Та значи моят проблем какъв е...... разстоянието. Аууу, направо съм много зле. Със скоростите свикнах, не са ми проблем, тръгване, спиране, пак добре, обаче ако трябва да паркирам просто ми гледайте саира. Ей, това ми е проблема, все още не преценявам реално разстоянията. На втория месец, щях с моята кола да ударя колата на мъж ми, като реших да се паркирам успоредно пред нас, минах на сантиметър от колата му- голямо шоу. Въртех, суках, напред, назад, накрая му се обадих да слезе да ми паркира колата - щеше да ме убие. А пък като видя колко място има, и то действително, две коли като моята да се пъхнат, направо зле му стана. А той с едно движение на волата и то с едната ръка се паркира. На мъжете просто им се отдава. Въпреки че познавам и много жени перфектни шофьорки...

И така със мен - имам книжка и кола, карам почти всеки ден, но ме е страх. Просто има моменти в които все още се чудя, кой и как ми е дал книжка и как изобщо съм се навила на курса. Кажете какво е това моето?- хем ми харесва да карам, хем  ме е страх, от движещите се срещу мен, но не като разстояние, а просто нормални ли са, трезви ли са, ще реагират ли, ако се наложи?

Егати романа написах и пак май не се изказах както трябва     На скоростите свикнах, на разстоянията вероятно със времето / дори и още доста да ми трябва / пак ще свикна, чудя се само дали ще настъпи момент в който да изпитвам пълното удоволствие от шофирането, а не да треперя и да ме е страх.

Ха сега кажете, за къде съм?  Споделям доста от усещането,опасенията и емоциите на повечето от вас, а като цяло пък ми харесва да карам.


п.п. Забравих да допълня, че тези 6 месеца стаж не са в центъра на София, а са из квартални улици общо взето. И всеки път щом ходим из центрото с мъж ми или баща си казвам, че ако тръгна аз да шофирам там, ще съм с ясното съзнание, че ще се самоубия. Няма никакви правила и всеки шофира както си знае и може    Баща ми е шофьор вече 30 год. и казва, че никога не е имало такъв трафик, както в последно време и толкова безотговорни и безумни шофьори. А и от доста други хора също чух, че трафика определено е много натоварен.

Та така, със много смесени чувства съм относно шофьорската ми кариера и все още неориентирана.

Имам книжка от 1994 год. и с това щях да си остана,но преди 2 г. ми се наложи да водя малката на рехабилитация и започна моят кошмар.Мъжът ми взе един Голф,който сигурно ми беше набор, но автоматик.Един месец обикаляхме двамата по улиците - освен един Икарус друго не можах да уцеля.Горе-долу тръгнах сама,но през цялото време нещо и ставаше на тая кола не можех да запаля,или по път гаснеше,карала съм хората по улицата да я запалват /те успяваха,а аз не/,или звънях на мъжо беше се обърнал на пътна помощ.Беше голям цирк.Накрая я продаде.След това понякога ми даваше да карам другата(пак автоматик) - 5-6 пъти и тъкмо да ми хареса и нея продаде.Сега взе един "кораб" според мен е много голяма,всички казват че е перфектната кола,но аз се ужасявам само като я гледам.Имам чувството,че ще бутна всички коли по пътя.Моят шофъорлък май беше до тук.
Възхищавам се на хората с бързи реакции и се чудя това учи ли се или ти идва отвътре?

Доста се посмях на пътните подвизина някои от вас то, не е за смях ама не се стърпях
Аз съм нешофьорка, но винаги съм искала да бъда макар, че изпитвам страх като вас, вече си мисля че е крайно време да се запиша на курс писна ми да гилам пеша и то в повечето случай с 2бр. след мен ако не ми мине котка път, тази пролет съм се решила вече

И аз съм в кюпа на тези, дето имат книжка, ама са "пишман шофьори". Книжката ми отдавна мухляса и забрави за какво е издавана. Дори се чудя защо изобщо я подновявам като му дойде времето.
Като ви чета, мамчета тук, явно има и по-зле от мен, а аз си мислех, че съм "уникум" в това отношение - да имам книжка и да не шофирам.
(пу-пу, олекна ми

   От 97г насам баща ми ме ръчка да си изкарам книжка, а мъж ми от поне 5г. само разправя каква лоша жена съм - така и така не пия, що не искам да си изкарам книжка, та да го возя като се прибираме от гости  ! В интерес на истината ме е страх, че ще ми хареса да шофирам и ще настъпвам повечко педала / поне така правех с мотора, докато не се натресох в една ограда  /! Та така, НЕшофьорка съм, ама ми се иска, но не ми стиска  !