Майчиното чувство за вина

При мен е точно така 

В ретроспекция всички майки изпитвамечувство за вина в по-късен момент:за това, че бебето е плакало, защотосме бил извервени, уморени и безпомощни да спрем плача, защото сме водили детенце в детската градина,за да отидем на работа, а то е искало да бъде цял ден с нас, за това, че, изморени след работния ден,не сме могли да му обърнем достатъчно внимание и да чуем какво е станало в училище...Поводите са толкова много, колкото са и съвместните ни дни.
И още толкова много ще ги има.
Например мама и досега изпитва чувство за вина, че, когато се е връщала уморена от работа, когато не й се е искало да чува гласове около себе си или да вижда хора, нейната майка/баба ми, която цял ден е била сама между четири стени и откъсната от дома си по здравословни причини/, е искала да разговарят за каквото и да е, мама не е откликвала на тази й необходимост, тя и досега се измъчва и изпитва чувството на вина.
Това имах предвид- и майките, и децата в по-късен момент, сме абонирани за чувството за вина, то е в самите нас, в преценките ни и е безкрайно трудно да го преодолеем, освен ако не приемем едно много съществено обстоятелство-за конкретния момент това е бил най-правилният модел на нашето поведение, ттакава е била реалната ни преценка за тозди момент.
Иначе ще се изтерзаваме цял живот за безброй неща.
И ще ги осъзнаем най-болезнено, когато дойде следващото поколение.

И аз съм виновна!

Не се чувствам виновна.
Просто на моменти не се  чувсвам на мястото си.Например когато трябва да съм при децата и да ги занимавам аз дремя пред компа .
Вярно и те са край мен,понеже компа им е любимото "предметче" за занимание  ,но въпрки всичко.....

И аз така.Не вярвам,че има майка,която да не го е изпитвала това чувство.

ВИНА
 Децата!Колко сме виновни
пред нашите деца!
Те идват на света спокойни,
с усмихнати лица.
Те с въздуха воюват
само с ръчички го ловят.
Съсредоточено разглеждат
край себе си светът.
А ние-строги и себични
дресираме ги -как
по-бързо трябва да пораснат
и с нас да тръгнат в крак.
И сърдим се,щом те прегъват
по твърдия паваж
крачетата си нестабилни,
когато свири марш.
Те,като луди пеперуди
вървят по свой зиг-заг,
към някоя седефна мида
или към някой мак.
Несвързано си казват нещо,
крещят с възторжен вик...
А ние искаме да знаят
те нашия език.
Да се страхуват от морето,
от всеки стръмен връх-
да имат чувството за пропаст
и чувството за смърт.
Да бъдат трезви и разумни
във тоз практичен век,
покорно да се подчиняват
на силния човек.
След победителят да тичат.
Да нямат собствен глас.
По всичко всъщност си приличат
единствено на нас.
И те-недетски-безвъзвратно
навлизат в зрелостта
и губят своята наивност
и свойта чистота.
И стават като нас-бездушни,
но малко по-добри...
И може би ни оправдават...
Прощават ни дори...

radinka, много е хубаво стихотворението. И вярно. Кой е авторът?

И аз точно в такъв момент изпитвам това чувство

мисля че е от Недялко Йорданов. Радвам се че ти е харесало.
Заета мама

Ръцете ми заети бяха през деня.
Не можех да играя или да ти почета;
Когато молеше и канеше ме ти,
за теб минутка аз не отделих.

Днес кърпих дрехите и сготвих,после прах,
ти дотърча с рисунка и със весел смях
и каза:"Мамо,виж каква шега!"
Аз рекох:"Синко,чакай малко,не сега".

Внимавам хубаво да те завивам,
молитвата като си кажеш и излизам,
на пръсти отивам лампата да загася -
а трябвало е още миг да постоя.

Животът кратък е,годините летят и изведнъж -
момченцето пораснало е и е вече мъж.
Не е край теб с молбите си безкрайни
и не споделя скъпоценните си тайни.

Албумите с картинки са прибрани,
игрите до една са изиграни.
Молитвата вечерна,целувка за нощта -
това са вече минали неща.

Ръцете ми,заети постоянно,
сега притихнали стоят.
Тъй бавен,муден,празен е денят.
Да можех да се върна и да сторя
онези нещица,които искаше ми ти с:"Мамо,моля!"

От както запчнах работа не съм спирала да се чувствам виновна.
Все имам чувството, че не и обръщам достатъчно внимание,
че не съм до нея, тогава когато трябва да съм !

Абсолютно споделям изживяванията на повечето от вас. и аз преди време пуснах подобна тема, освен всичко казано до тук, изпитвам вина по отн-е и надецата -  сега от както се появи бебето не обръщам достатъчно внимание на каката, и след малко - заради каката не мога да обръщам такова внимание на бебето, и не мога да я гледам както съм гледала каката и така. Просто за мен е най-важното да дарявам децата с внимание и любов, и за това най-виновна се чувствам, ако им липсва или не е достатъчно, особенно ако е поради безкрайните домакински причини

Не се чувствам виновна, нито неуверена, на моменти повредена но по-принцип добра.
Правя всичко по силите си, толкова мога. Стихотворенията са много добри, но чувство за вина трудно ще ми вменят.

Нищо не може да ме накара да се чувства толкова виновна, колкото това да допусна някаква грешка спрямо децата си. Къса ми се сърцето. Наказвам се  с много терзания и ми е трудно да си простя понякога. Много, много си ги обичкам и искам да не страдат по никакъв повод. Знам - никой не е съвършен. Който има съвест се чувства виновен. Всяко човешко същество я притежава. Тя ни помага да станем по-добри.

Дам спохожда ме често това чувство ... поради вече изредените причини тук , но се боря с него не се поддавам много много да ме завладее , че после пък залитам в другата крайност. Опитвам се да балансирам , но е трудно и понякога в  стремежът си да балансирам се стоварвам върху главата на мъжът ми /образна казано/ като чувал с картофи.... милият обира калаят . И после пак ме завладява една вина , но не майчинска , а съпружеската и т.н. и то няма край ... всъщност живея си с това виновно чувство от време навреме , но не му давам да взима много връх в мислите ми .

Татко забравя
У. Ливингстън Ларнд


Слушай, синко: казвам това, докато ти спиш, едната ти ръчичка е свита под бузата, а русите къдрици са залепнали на влажното ти челце. Промъкнах се крадешком в стаята ти. Само преди няколко минути си седях и си четях вестника в библиотеката и изведнъж ме споходи чувство за вина. Разкаян, дохдох при леглото ти.
Ето какво си мислех, сине. Бях лош към теб. Скарах ти се, когато се обличаше за училище, само защото си позабърса лицето с кърпата. Скарах ти се, че не си си лъснал обувките. Креснах ти ядосано, задето беше захвърлил някакви свои неща на пода.
На закуска също намерих за какво да ти се скарам. Разливаше ту това, ту онова, ядеше лакомо, без да сдъвкваш добре, слагаше лактите на масата. Намаза си прекалено много масло на филията. Когато тръгна да си играеш, а аз – да хвана влака, ти се обърна, помаха ми и ми извика: “Довиждане, татко!”. А аз се намръщих и отвърнах: “Какво си се прегърбил!”
Следобед всичко започна отначало. Още като идвах по пътя те видях да играеш на топчета, коленичил на земята. Беше си скъсал чорапите. Засрамих те пред приятелите ти, като те подкарах пред себе си към къщи. Казах ти, че чорапите струват пари и ако трябва сам да ги купуваш, ще внимаваш повече. Представяш ли си сине, един баща да каже такова нещо!
Спомняш ли си, по-късно, докато четях в библиотеката, ти влезе плахо с някаква болка в погледа? Аз те изгледах над вестника, недоволен, че си ме прекъснал, и ти спря на вратата. “Какво искаш?” – кисело попитах аз.
Ти нищо не каза, но се втурна през стаята, обви ръце около врата ми и ме целуна. Малките ти ръчички ме прегърнаха с обич, която Бог е запалил в сърцето ти и която дори пренебрежението ми не може да угаси. А после избяга нагоре по стълбите.
Синко, малко след това вестникът се изплъзна от ръцете ми и ме обхвана ужасен, сковаващ страх. Какво е направил с мен навикът? Навикът да търся недостатъци, да упреквам – това бе моята награда за теб като дете. Не че не те обичам, просто очаквам прекалено много от теб. Меря те с аршина на собствените си години.
Твоят характер е белязан с толкова доброта, проницателност и преданост. Сърчицето ти е великодушно и чисто като изгрева над планините. Затова се върна спонтанно да ме целунеш за лека нощ. Всичко друга загуби за мен значение тази вечер, сине. Дойдох при леглото ти в тъмното и коленичих засрамен тук!
Това е жалка компенсация. Знам, че не би разбрал тези неща, ако ти ги кажа, когато си буден. Но утре ще бъда истински татко! Ще бъдем приятели, ще страдам, когато ти страдаш, ще се смея, когато ти се смееш. Ще прехапвам език, когато думите напират нетърпеливи. Ще си повтарям като в ритуал: “Той е само дете – едно малко дете!”
Страхувам се, че си мислех за теб като за голям човек. А като те гледам сега, синко, сгушил се в креватчето, виждам, че си още съвсем мъничък. До вчера майка ти те носеше на ръце и ти отпускаше главичка на рамото й. Прекалено много исках от теб, прекалено много.