Stelsity, за съжаление нищо не мога да кажа за района около метростанция Pigneto, освен че трябва да разчитате на градския транспорт. За себе си, ако съм само с ръчен багаж търся нещо в историческия център. Ако съм с чекиран гледам северно от гара Термини. Но при всички случай искам да съм на пешеходно разстояние от забележителностите. За мен Рим е град за ходене пеш.
И да си довърша разказа, ако на някой му се чете.
И да си довърша разказа, ако на някой му се чете.
Скрит текст:
Днес е втори ни пълен ден в Рим. Предната вечер решихме, че е време да се изкачим на Джаниколо. Прогнозата беше за слънчево и топло време. Какъв контраст с вчерашния студ. Даже дъщеря ми остави ръкавиците. Тръгваме рано сутринта, преминаваме през реката и по понте Принчипе Амедео Савоя и покрай болница Джезу намираме началото на Паседжата дел Джаниколо. Всъщност началото е едно изсъхнало вековно дърво. Продължаваме нагоре, изкачването не е много трудно, има и стълби и е по скоро лежерно. Минаваме покрай фара и продължаваме нагоре . По пътя има панорамни площадки , но най -хубавата гледка естествено е на върха при паметника на Гарибалди. Малко преди да стигнем до него се появяват бюстовете на гарибалдейците пръснати по поляните. Имам координатите на този на Капитан Петко Войвода. Първо исках да го намеря без да ползвам телефона. Уж бях почти до него , а не го виждах пустия калпак. Пресякох шосето и тогава го забелязах. На първа линия, гледа към Рим. Все се каня да прочета малко повече за него, че не помня как точно е попаднал при Гарибалди и кои други българи са гарибалдейци.
Миналата година паметника на Гарибалди беше в скеле, а сега е пълния си блясък. Уважихме го с по едно фото, но повече внимание отделихме на панорамата към Рим. В личната ми класация за панорами, не че съм си правила такава, ама тази няма да е номер едно. Всичко ми е много отдалеч. Отидохме и от другата страна да погледнем към купола на Сан Пиетро. От там пък се вижда къде е пътеката с жасмините. Ако се случи да съм в Рим през май ще отида да им се порадвам.
След като се помотахме на върха поехме към Трастевере. Малко преди да излезем на пиацата пред фонтана Акуа Паола се спирам пред паметната плоча в чест на българите гарибалдейци. Точно срещу нея се намира изхода от Ботаническата градина.
Фонтанът Акуа Паола е впечатляващ като дебит на водата. Качихме се и на терасата над него. От тераса също има хубава панорама към Рим. А шумът от фонтана е като от водопад.
Продължихме надолу. В Трастевере си бях наумила да посетя манастира Сан Козимато. Към днешна дата е част от болницата Нуово реджина Маргерита. Входът е през нещо като паркинг към болницата и като влизахме имах чувството, че ей сега ще изкочи отнякъде охрана и ще ме върне. Но нищо такова няма. Навремето около 1260 година е било манастир, в края на 19 век става хоспис за възрастни хора, а днес е част тази болница. Много странно се чувствах в двора му. Все едно си се върнал с машина на времето. Стари двойни колонади го опасват . По коридора има всякакви артефакти, части от колони, по стените залепени плочки , на някои сводове части от стенописи. Почувствах се като в лабиринт. Дъщеря ми остава на пейка в основния двор, а аз се защурах по коридорите. Наред със старините има съвременни табели за посока към лекарски кабинети и се чудиш в 12 или 21 век си. Тук да надникна, там да видя влязох в друг вътрешен двор. В него имаше много стар фонтан. Прилича на тези на пиаца Фарнезе. Най вероятно е довлечен от някои римски терми. Върхът беше обрасъл с мъх и папрат и от там кротко ромолеше фонтанчето, а вода се процеждаше през зеленината и падаше на тънки струйки в древната вана. До него расте голяма маслина. И няма жива душа там. От тук е и входа за църквата Сан Козимато, но не влязох вътре. Имах много особено чувство на натрапник в един друг свят, щракайки с фотоапарат.
След като напуснахме манастира рязко се върнахме в настоящето. И бяхме огладнели. Наблизо си бях отбелязала една хвалена пекарна “La Levain”. Тя е малка като помещение и се наложи да почакаме отвън, защото вътре имаше опашка. А какъв аромат се носеше при всяко отваряне на вратата. Взехме си корнето и нещо си с шам фъстък. Пекарната е във френски стил и работят с масло от Бретан или Нормандия не помня точно. Но са страшно вкусни. Хапнахме набързо, и излязохме, че и други чакаха за места, а вътре наистина е много тясно.
Сега беше ред за посещение на няколко църкви. Почваме със Сан Франческо а Рипа. Миналата година и тя беше затворена. Но сега не е ,ама аз вече забравих какво точно искам да видя в нея. Добре че хората са сложили обяснителни табели. Има красива статуя на Бернини.
Продължаваме със Санта Мария дел Орто. Това беше откритие на дъщеря ми. Аз не бях чувала за нея. На външен вид фасада не е нещо впечатляващо, но вътре е леле майко. Много пищна украса и красиви картини в отделните капели. Таванът и абсидата са украсени със нещо като гирлянди от цветя и клони в златно. Не помня да съм виждала друга такава украса.
На всичкото отгоре в църквата звучеше класическа музика, в изпълнение на струнни инструменти и впечатлението за великолепие допълнително се засилваше. Ако някой има път натам непременно да се отбие в нея.
Последната църква, която решихме да посетим беше Санта Чечилия. След всичкото „злато“ в предната, тази църква е много по- различна. На пръв поглед е с по изчистен интериор, но е много по- мащабна. Тук си бях отбелязала да видя статуята на мъченицата. Но отделно от това ми направи впечатление украсата по олтара във формата на разпукани нарове. Мисля, че може да се слезе и на долното ниво, където би трябвало да са основите на по-старата църква . До там не ходих. С предварителния план за Трастевере приключихме. Бяхме решили да се прехвърлим през реката през Изола Тиберина. На четвъртото посещение намерих време и за него. То не че нещо кой знае какво правихме там. Просто преминахме през него и поснимахме от двата моста. Предложих да надникнем в църквата Сан Бартоломео, но ми беше отказано. Вярно, много църкви една след друга, не е добра идея.
Отправихме се към Форо Олиторио и имахме идеята да се помотаем в квартал Монти. Но за целта трябваше да минем през Кампидолио и после да се спуснем към Фори Империали. Преди това пообиколихме да намеря и третата чешма от вида треканеле на виа ди Сан Теодоро. Малко снимки и се заизкачвахме нагоре. Беше събота и явно в църквата горе се стягаха за сватба. Горе на Кампидолио много хора, туристи,сватбари, фотосетии на булки. После в посока Колизеума яйце няма къде да падне. Заради строежа на метрото в района е заградена още повече територия, даже арката на Константин не се вижда изобщо. Преминаването от там беше кошмарно. Влязохме в квартал Монти. Спешно имахме нужда да поседнем и да си починем. Едва изчакахме да стане 12,30 часа, че да отворят ресторантите. В квартала има много места за хапване, но доста са от типа да ядем на крак. Най накрая седнахме в I Vaccinari. Хапнах лазаня ал вачинара. Не знам какъв беше соса нито месото, но беше страшно вкусна. Предполагам , че става дума за волска опашка, но не съм проверявала.
В квартала бяхме решили да ядем джелато от Фатаморгана. Но тя отваряше по-късно и затова първо отидохме до пастичерия Реголи за нещо сладичко. На прословутите маритоци не сме се надявали, ама и те още отвън сложили табела, че са свършили. Купихме едно каноло и нещо като еклер. Обслужването е много на ниво. Тези две дреболийки надлежно се пакетират с брандирана хартия и с панделка. Няма значение дали са две или двайсет бройки, отношението е все едно и също. Върнахме се отново при джелатерията. Избрах да опитам вкус- турска баклава. Да си призная честно не го разпознах вкуса, просто джелатото беше по сладко. Тук има страшно много вкусове. Почти винаги с дъщеря ми си поръчваме пистакио. Тук имаше и такова със сириийски шам фъстък. В Оталег имаше със турски. Каква е разликата не знам, малко на търговски трик ми бие, ама карай. Не е лош сладоледа.
Решихме да се приберем в квартирата за кратък отбих, да си оставим пакетчето със сладкишчетата и по залез да влезем в замъка Сант Анджело, че и кафе да пием горе. Но първо минахме покрай Тwo sizes и за наш късмет нямаше почти никакви клиенти. Поръчахме си по една малко класическо тирамису. Ами много е хубаво. Май е по-хубаво от на Помпи, ако изобщо си спомням какъв беше вкуса му. Ама то аз и моето тирамису си харесвам.
Най накрая му дойде реда на тоя замък. От четвъртия път. И за капак и опашка за влизане имаше. Ще се чака, няма как. Като плюс мога да кажа, че много бързо върви тая опашка. На пет до десет минути пускат доста голяма група към касите и после сте вътре. Отначало ми беше интересно, защото вървяхме в коридорите, които предполагам са били част от мавзолея на Адриан. В средновековната част на замъка не ми беше чак толкова любопитно, но пък много се наслаждавах на гледката. Кафе очевидно нямаше как да пием там. Много хора явно имаха същата идея и на мен не ми се чакаше за маса, така че се качихме на върха. Наистина прекрасна гледка. И в частност към Базиликата Свети Петър. Не знам да има друга по-добра гледка към нея. Като добавим към това и залязващото слънце и камбанния звън ...горе можех да остана мнооого дълго. Но слънцето си залезе и ние все пак излязохме от замъка. Тази вечер беше ред да запалят светлинките на коледната елха на пиаца Сан Пиетро. Но докато това се случи решихме първо да отидем и да видим тази, на коята палиха светлините вчера. Накратко тръгнахме към Пиаца дел Пополо. Вървяхме покрай Тибър. Минахме покрай сградата на Касационния съд така наречения Палацачо, църквата която прилича на готическа и през моста Реджина Маргерита излязохме на площада. Със светлинките коледната елха е неузнаваема. Денем изглежда невзрачно украсена, ала вечер цялата в светлина. Хареса ми. Бяха запалили и светлини по Виа дел Корсо. Помотахме се и там. Отбихме се при хип хоп танцьорите ,но за съжаление тази вечер нямаше такъв като малкия Акиле.
Отдавна беше минало 18,00 часа и решихме, че навалицата на площад Свети Петър трябва да е намаляла, а елхата да свети. Така че отидохме натам. Хората обаче хич не бяха малко. Пак заграждения, полиция... Приближихме се до очертанията на площада и изгледахме цялото „светлинно шоу“ на коледното дърво. То си беше цяла светлинна програма. Много се бяхме уморили този ден. Решихме да не се мотаем повече, а да се прибираме да вечеряме в квартала. Първо се отбихме да търсим място за хапване на Кампо дей Фиоре, но навсякъде трябваше да чакаме и то не малко. После решихме на нашата улица да ядем. Да ама и там се бяха извили едни опашки пред ресторантите. Върнахме се на корсо Виторио Емануеле и взехме от една пицария пица на парче за вкъщи и супли. И се прибрахме. Бяхме изминали почти 40000 крачки и бяхме страшно уморени. Пуснахме Мили Карлучи да чурулика по телевизора, хапнахме и се отдадохме на почивка.
10.12.2023 г
Последна сутрин в Рим. Днес след обяд си тръгваме. Станахме рано,рано и първо стегнахме багажа. Щяхме да освободим квартирата към 10,30 часа. И излязохме навън. Неделя рано сутрин бяхме само ние и боклуджийските камиончета. Отидохме на Кампо дей Фиоре.
Реших да видя къде е точно Пасето дел Бишоне. Виждала съм снимки на този пасаж в нета и ми изглеждаше интересно място. В действителност обаче беше оградено с решетки и затворено за преминаване. Може би защото беше много рано, но и не е нещо което непременно трябва да се види. Малко като Арко деле Ачетари, място също близо до Кампо дей Фиоре. Инстаграмски места.
За днес имах една цел и тя е да посетя църквата Сант Иво ала Сапиенца. Всичко и е специално на тази църква, но най вече работното време. Само в неделя отваря два часа преди службата в 11,00. Така че трябваше да се помотаем някъде. Решихме да надникнем първо в църквата Джезу, тъй като тя отваря рано. После свихме към Пантеона. Рано сутрин е много по-приятно за разходка там. Почти няма хора, снимаш си на воля, любуваш се на гледката. Наблизо е и Сант Игнацио ди Лойола, която отваря точно в 9,00. Ей тука вече не бяхме първи. Имаше десетина човека преди нас. И както може да се очаква всички се наредиха на огледалото да снимат тавана. И ние „барабар Петко с мъжете“ си направихме нещо като селфи с дъщеря ми в огледалото. Църквата сме я разглеждали много пъти, даже концерт слушах миналата година в нея, така че бързо излязохме и отидохме направо към целта за тази сутрин. Пообиколихме малко, докато намерим входа към вътрешния двор. На една от страни на палацо Сапиенца видях известния фонтан на книгите. Всъщност църквата е на късата страна на вътрешния двор на библиотека Алесандрина. Цялата и красота е в архитектурата на Боромини. Вътре е изцяло в бяло, но така е проектирана, че сенките от извивките създават илюзията за изрисуван купол. Поне аз така ги видях нещата, там геометрии, вписани триъгълници и разни други дълбокомислени съждения не са важни. Наглед простичко и семпло като интериор, а толкова красиво и така добре премислен всеки детайл. Малко като църква за науката. Абсолютно си заслужава да се види. А отвън не можеш да се нагледаш на купола, толкова е красив и нетрадиционен.
След посещението в църквата се върнахме в квартирата, за да я освободим и с раници на гръб се отправихме към района на Порта Пиа, където на направим нещо като късна закуска. Този път ползвахме автобус, за да стигнем там. Бяхме си набелязали кафе „Фаро“. През нощта беше валяло и не ставаше за сядане отвън, а иначе си имаше маси. Вътре опашка. Докато отивахме към това кафе забелязахме на същата улица, че има „La Levain” Cafe, малко по-голямо от това в Трастевере. Така че набързо сменихме избора и се върнахме назад да ядем хубави корнети. Дали защото беше неделя, но и тук имаше голяма навалица. Едва си намерихме масичка. И повечето бяха местни, не туристи като нас. То станало време за обяд те още закусват...
Опитвам се да не се изнервям на такива места, като дъщеря ми. Може би защото тя се занимава с поръчката, а аз дебнех за места и имах възможност да наблюдавам хората. И затова ми беше по-весело- глъч, тракане на кафеени чашки, омазани с шоколад детски муцунки.
Остана едно последно нещо преди да тръгнем за летището и това е да изядем едно джелато.
Точно в 12,00 се строихме пред Джелатерия № 1 за нас, а именно „Коме ин лате“. Обаче продавачката нещо се бави и не отваря, а ние нямаме време. Така че отиваме при конкуренцията „Ла романа“. Там сигурно направихме сефтето за деня. Изядох един голям сладолед като за последно и право към метростанция Република. По обратния ред метро и автобус 520 стигнахме до Летище Чампино.
Ами това беше за този път. Последния ден даже не пих от вълшебното Оки. Както казва мъжа ми Рим толкова добре ти действа, че за всички болежки забравяш.
Много нови за мен неща видях, други планирани не посетих. Но пък имам материал за още посещения. Само ме притеснява, че дъщеря ми рече „Дай да си направим почивка от Рим.“ Ще трябва да си търся друга „жертва“, а не е като да нямам опции. Само да сме здрави.
Миналата година паметника на Гарибалди беше в скеле, а сега е пълния си блясък. Уважихме го с по едно фото, но повече внимание отделихме на панорамата към Рим. В личната ми класация за панорами, не че съм си правила такава, ама тази няма да е номер едно. Всичко ми е много отдалеч. Отидохме и от другата страна да погледнем към купола на Сан Пиетро. От там пък се вижда къде е пътеката с жасмините. Ако се случи да съм в Рим през май ще отида да им се порадвам.
След като се помотахме на върха поехме към Трастевере. Малко преди да излезем на пиацата пред фонтана Акуа Паола се спирам пред паметната плоча в чест на българите гарибалдейци. Точно срещу нея се намира изхода от Ботаническата градина.
Фонтанът Акуа Паола е впечатляващ като дебит на водата. Качихме се и на терасата над него. От тераса също има хубава панорама към Рим. А шумът от фонтана е като от водопад.
Продължихме надолу. В Трастевере си бях наумила да посетя манастира Сан Козимато. Към днешна дата е част от болницата Нуово реджина Маргерита. Входът е през нещо като паркинг към болницата и като влизахме имах чувството, че ей сега ще изкочи отнякъде охрана и ще ме върне. Но нищо такова няма. Навремето около 1260 година е било манастир, в края на 19 век става хоспис за възрастни хора, а днес е част тази болница. Много странно се чувствах в двора му. Все едно си се върнал с машина на времето. Стари двойни колонади го опасват . По коридора има всякакви артефакти, части от колони, по стените залепени плочки , на някои сводове части от стенописи. Почувствах се като в лабиринт. Дъщеря ми остава на пейка в основния двор, а аз се защурах по коридорите. Наред със старините има съвременни табели за посока към лекарски кабинети и се чудиш в 12 или 21 век си. Тук да надникна, там да видя влязох в друг вътрешен двор. В него имаше много стар фонтан. Прилича на тези на пиаца Фарнезе. Най вероятно е довлечен от някои римски терми. Върхът беше обрасъл с мъх и папрат и от там кротко ромолеше фонтанчето, а вода се процеждаше през зеленината и падаше на тънки струйки в древната вана. До него расте голяма маслина. И няма жива душа там. От тук е и входа за църквата Сан Козимато, но не влязох вътре. Имах много особено чувство на натрапник в един друг свят, щракайки с фотоапарат.
След като напуснахме манастира рязко се върнахме в настоящето. И бяхме огладнели. Наблизо си бях отбелязала една хвалена пекарна “La Levain”. Тя е малка като помещение и се наложи да почакаме отвън, защото вътре имаше опашка. А какъв аромат се носеше при всяко отваряне на вратата. Взехме си корнето и нещо си с шам фъстък. Пекарната е във френски стил и работят с масло от Бретан или Нормандия не помня точно. Но са страшно вкусни. Хапнахме набързо, и излязохме, че и други чакаха за места, а вътре наистина е много тясно.
Сега беше ред за посещение на няколко църкви. Почваме със Сан Франческо а Рипа. Миналата година и тя беше затворена. Но сега не е ,ама аз вече забравих какво точно искам да видя в нея. Добре че хората са сложили обяснителни табели. Има красива статуя на Бернини.
Продължаваме със Санта Мария дел Орто. Това беше откритие на дъщеря ми. Аз не бях чувала за нея. На външен вид фасада не е нещо впечатляващо, но вътре е леле майко. Много пищна украса и красиви картини в отделните капели. Таванът и абсидата са украсени със нещо като гирлянди от цветя и клони в златно. Не помня да съм виждала друга такава украса.
На всичкото отгоре в църквата звучеше класическа музика, в изпълнение на струнни инструменти и впечатлението за великолепие допълнително се засилваше. Ако някой има път натам непременно да се отбие в нея.
Последната църква, която решихме да посетим беше Санта Чечилия. След всичкото „злато“ в предната, тази църква е много по- различна. На пръв поглед е с по изчистен интериор, но е много по- мащабна. Тук си бях отбелязала да видя статуята на мъченицата. Но отделно от това ми направи впечатление украсата по олтара във формата на разпукани нарове. Мисля, че може да се слезе и на долното ниво, където би трябвало да са основите на по-старата църква . До там не ходих. С предварителния план за Трастевере приключихме. Бяхме решили да се прехвърлим през реката през Изола Тиберина. На четвъртото посещение намерих време и за него. То не че нещо кой знае какво правихме там. Просто преминахме през него и поснимахме от двата моста. Предложих да надникнем в църквата Сан Бартоломео, но ми беше отказано. Вярно, много църкви една след друга, не е добра идея.
Отправихме се към Форо Олиторио и имахме идеята да се помотаем в квартал Монти. Но за целта трябваше да минем през Кампидолио и после да се спуснем към Фори Империали. Преди това пообиколихме да намеря и третата чешма от вида треканеле на виа ди Сан Теодоро. Малко снимки и се заизкачвахме нагоре. Беше събота и явно в църквата горе се стягаха за сватба. Горе на Кампидолио много хора, туристи,сватбари, фотосетии на булки. После в посока Колизеума яйце няма къде да падне. Заради строежа на метрото в района е заградена още повече територия, даже арката на Константин не се вижда изобщо. Преминаването от там беше кошмарно. Влязохме в квартал Монти. Спешно имахме нужда да поседнем и да си починем. Едва изчакахме да стане 12,30 часа, че да отворят ресторантите. В квартала има много места за хапване, но доста са от типа да ядем на крак. Най накрая седнахме в I Vaccinari. Хапнах лазаня ал вачинара. Не знам какъв беше соса нито месото, но беше страшно вкусна. Предполагам , че става дума за волска опашка, но не съм проверявала.
В квартала бяхме решили да ядем джелато от Фатаморгана. Но тя отваряше по-късно и затова първо отидохме до пастичерия Реголи за нещо сладичко. На прословутите маритоци не сме се надявали, ама и те още отвън сложили табела, че са свършили. Купихме едно каноло и нещо като еклер. Обслужването е много на ниво. Тези две дреболийки надлежно се пакетират с брандирана хартия и с панделка. Няма значение дали са две или двайсет бройки, отношението е все едно и също. Върнахме се отново при джелатерията. Избрах да опитам вкус- турска баклава. Да си призная честно не го разпознах вкуса, просто джелатото беше по сладко. Тук има страшно много вкусове. Почти винаги с дъщеря ми си поръчваме пистакио. Тук имаше и такова със сириийски шам фъстък. В Оталег имаше със турски. Каква е разликата не знам, малко на търговски трик ми бие, ама карай. Не е лош сладоледа.
Решихме да се приберем в квартирата за кратък отбих, да си оставим пакетчето със сладкишчетата и по залез да влезем в замъка Сант Анджело, че и кафе да пием горе. Но първо минахме покрай Тwo sizes и за наш късмет нямаше почти никакви клиенти. Поръчахме си по една малко класическо тирамису. Ами много е хубаво. Май е по-хубаво от на Помпи, ако изобщо си спомням какъв беше вкуса му. Ама то аз и моето тирамису си харесвам.
Най накрая му дойде реда на тоя замък. От четвъртия път. И за капак и опашка за влизане имаше. Ще се чака, няма как. Като плюс мога да кажа, че много бързо върви тая опашка. На пет до десет минути пускат доста голяма група към касите и после сте вътре. Отначало ми беше интересно, защото вървяхме в коридорите, които предполагам са били част от мавзолея на Адриан. В средновековната част на замъка не ми беше чак толкова любопитно, но пък много се наслаждавах на гледката. Кафе очевидно нямаше как да пием там. Много хора явно имаха същата идея и на мен не ми се чакаше за маса, така че се качихме на върха. Наистина прекрасна гледка. И в частност към Базиликата Свети Петър. Не знам да има друга по-добра гледка към нея. Като добавим към това и залязващото слънце и камбанния звън ...горе можех да остана мнооого дълго. Но слънцето си залезе и ние все пак излязохме от замъка. Тази вечер беше ред да запалят светлинките на коледната елха на пиаца Сан Пиетро. Но докато това се случи решихме първо да отидем и да видим тази, на коята палиха светлините вчера. Накратко тръгнахме към Пиаца дел Пополо. Вървяхме покрай Тибър. Минахме покрай сградата на Касационния съд така наречения Палацачо, църквата която прилича на готическа и през моста Реджина Маргерита излязохме на площада. Със светлинките коледната елха е неузнаваема. Денем изглежда невзрачно украсена, ала вечер цялата в светлина. Хареса ми. Бяха запалили и светлини по Виа дел Корсо. Помотахме се и там. Отбихме се при хип хоп танцьорите ,но за съжаление тази вечер нямаше такъв като малкия Акиле.
Отдавна беше минало 18,00 часа и решихме, че навалицата на площад Свети Петър трябва да е намаляла, а елхата да свети. Така че отидохме натам. Хората обаче хич не бяха малко. Пак заграждения, полиция... Приближихме се до очертанията на площада и изгледахме цялото „светлинно шоу“ на коледното дърво. То си беше цяла светлинна програма. Много се бяхме уморили този ден. Решихме да не се мотаем повече, а да се прибираме да вечеряме в квартала. Първо се отбихме да търсим място за хапване на Кампо дей Фиоре, но навсякъде трябваше да чакаме и то не малко. После решихме на нашата улица да ядем. Да ама и там се бяха извили едни опашки пред ресторантите. Върнахме се на корсо Виторио Емануеле и взехме от една пицария пица на парче за вкъщи и супли. И се прибрахме. Бяхме изминали почти 40000 крачки и бяхме страшно уморени. Пуснахме Мили Карлучи да чурулика по телевизора, хапнахме и се отдадохме на почивка.
10.12.2023 г
Последна сутрин в Рим. Днес след обяд си тръгваме. Станахме рано,рано и първо стегнахме багажа. Щяхме да освободим квартирата към 10,30 часа. И излязохме навън. Неделя рано сутрин бяхме само ние и боклуджийските камиончета. Отидохме на Кампо дей Фиоре.
Реших да видя къде е точно Пасето дел Бишоне. Виждала съм снимки на този пасаж в нета и ми изглеждаше интересно място. В действителност обаче беше оградено с решетки и затворено за преминаване. Може би защото беше много рано, но и не е нещо което непременно трябва да се види. Малко като Арко деле Ачетари, място също близо до Кампо дей Фиоре. Инстаграмски места.
За днес имах една цел и тя е да посетя църквата Сант Иво ала Сапиенца. Всичко и е специално на тази църква, но най вече работното време. Само в неделя отваря два часа преди службата в 11,00. Така че трябваше да се помотаем някъде. Решихме да надникнем първо в църквата Джезу, тъй като тя отваря рано. После свихме към Пантеона. Рано сутрин е много по-приятно за разходка там. Почти няма хора, снимаш си на воля, любуваш се на гледката. Наблизо е и Сант Игнацио ди Лойола, която отваря точно в 9,00. Ей тука вече не бяхме първи. Имаше десетина човека преди нас. И както може да се очаква всички се наредиха на огледалото да снимат тавана. И ние „барабар Петко с мъжете“ си направихме нещо като селфи с дъщеря ми в огледалото. Църквата сме я разглеждали много пъти, даже концерт слушах миналата година в нея, така че бързо излязохме и отидохме направо към целта за тази сутрин. Пообиколихме малко, докато намерим входа към вътрешния двор. На една от страни на палацо Сапиенца видях известния фонтан на книгите. Всъщност църквата е на късата страна на вътрешния двор на библиотека Алесандрина. Цялата и красота е в архитектурата на Боромини. Вътре е изцяло в бяло, но така е проектирана, че сенките от извивките създават илюзията за изрисуван купол. Поне аз така ги видях нещата, там геометрии, вписани триъгълници и разни други дълбокомислени съждения не са важни. Наглед простичко и семпло като интериор, а толкова красиво и така добре премислен всеки детайл. Малко като църква за науката. Абсолютно си заслужава да се види. А отвън не можеш да се нагледаш на купола, толкова е красив и нетрадиционен.
След посещението в църквата се върнахме в квартирата, за да я освободим и с раници на гръб се отправихме към района на Порта Пиа, където на направим нещо като късна закуска. Този път ползвахме автобус, за да стигнем там. Бяхме си набелязали кафе „Фаро“. През нощта беше валяло и не ставаше за сядане отвън, а иначе си имаше маси. Вътре опашка. Докато отивахме към това кафе забелязахме на същата улица, че има „La Levain” Cafe, малко по-голямо от това в Трастевере. Така че набързо сменихме избора и се върнахме назад да ядем хубави корнети. Дали защото беше неделя, но и тук имаше голяма навалица. Едва си намерихме масичка. И повечето бяха местни, не туристи като нас. То станало време за обяд те още закусват...
Опитвам се да не се изнервям на такива места, като дъщеря ми. Може би защото тя се занимава с поръчката, а аз дебнех за места и имах възможност да наблюдавам хората. И затова ми беше по-весело- глъч, тракане на кафеени чашки, омазани с шоколад детски муцунки.
Остана едно последно нещо преди да тръгнем за летището и това е да изядем едно джелато.
Точно в 12,00 се строихме пред Джелатерия № 1 за нас, а именно „Коме ин лате“. Обаче продавачката нещо се бави и не отваря, а ние нямаме време. Така че отиваме при конкуренцията „Ла романа“. Там сигурно направихме сефтето за деня. Изядох един голям сладолед като за последно и право към метростанция Република. По обратния ред метро и автобус 520 стигнахме до Летище Чампино.
Ами това беше за този път. Последния ден даже не пих от вълшебното Оки. Както казва мъжа ми Рим толкова добре ти действа, че за всички болежки забравяш.
Много нови за мен неща видях, други планирани не посетих. Но пък имам материал за още посещения. Само ме притеснява, че дъщеря ми рече „Дай да си направим почивка от Рим.“ Ще трябва да си търся друга „жертва“, а не е като да нямам опции. Само да сме здрави.
