Здравейте, предварително се извинявам за дългия пост, но имам нужда да споделя и някой да ми налее малко разум в главата. Чета форума често, но исках да публикувам това под анонимен профил, не съм трол.
Прясно приключих 7-годишна връзка, в която бях тормозена вербално и емоционално. Връзката ни винаги е била много турбулентна, с чести караници. Бяхме разделени 3 месеца, след което той ме потърси и съживихме отношенията си. Обеща, че има сериозни намерения и аз му повярвах. Да, обаче нещата са по-грозни и от преди. През ден слушам как нямам акъл в главата, как не мисля, как той е трезвомислещия в нашите отношения. Критики, започващи от това как не съм измила чиниите правилно, до това как му съсипвам живота и му отнемам от младостта. Заплахи, че ще се разделим, ако не поправя нещо в държанието си. Поправям се и сме заедно отново, но след точно седмица излиза нещо друго. Нарича ме лигла, пикла и други адски грозни думи и всеки път му се моля да спре, тъй като аз не си позволявам да отправям такива квалификации към него. Всеки път обаче става по-зле. Стигало се е до физически конфликт, в който ме беше хванал за едната ръка и ме стискаше, а в другата държеше телефона ми и не ме пускаше, заплашваше ме. В страха си го бутнах през гърдите инстинктивно, да ме пусне, след което той заплаши, че е станал жертва на домашно насилие и ще подаде жалба в полицията срещу мен. Същата вечер заплаши, че ще ме удари. Не можех да повярвам - никога не го бях чувала да говори така или да се държи по този начин. Грозна гледка беше, никога не съм си позволявала да ударя човек и никога не бих го направила отново, всичко опря до страх и инстинкт тогава. След това 2 дни се извинявах за постъпката си, но не спря до там. От тогава насетне всеки път го повдига на въпрос при всяка караница, но сякаш няма значение защо съм понечила дори - страх ме беше и исках да ме пусне, не знаех какво ще направи. Но това нямаше значение. Държи да живеем заедно, а мен ме е страх - че тези случки ще зачестят. И съм му казвала може би около 100 пъти, че не ми харесва начина, по който се държи с мен, когато се ядоса за поредната глупост. Е, снощи чашата преля. Отново заплаши, че иска да се разделим, ако не му отговоря докога съм щяла да живея само наполовина при него. Не спря да повтаря как за 3 дни можел да си намери друга, с която да живее, как бил силно желан мъж и можел да има всяка, която погледне. Едва ли не трябва да съм благодарна, че е избрал да предложи на мен да живеем заедно. И нервите ми не издържаха. Прибрах си всичкия багаж и когато видя, че съм сериозна, изведнъж не искаше да се разделяме. Но аз просто не издържах и приключих нещата. Знам, че сигурно не съм права и е трябвало да постъпя другояче, за да не се стига дотук, но вече не знам как да се държа и какво да правя, за да вървят отношенията ни гладко. Чувствам се така, сякаш постоянно трябва да мисля какво точно да кажа, за да не му дойде накриво. Изтощително е. Искаше да му давам примери какви усилия полагам за тази връзка, за да ми предложи брак. За справка, аз на този етап от живота си не държа на брак, млади сме (под 25), не ми се избързва с тази стъпка. И съм му го казвала хиляди пъти, никога не съм го натискала за нещо такова. Но едва ли не трябваше да му изтъкна добрите си черти, за да си "спечеля" пръстена. Защото не съм била сериозна. Ами не. Нямам желание и нерви да трябва постоянно да се доказвам на някого, за да ми бил предложел брак. Смятам, че за 7 години и всичките пъти, в които съм му се молела да оправим отношенията си и всичките пъти, в които съм се извинявала и променяла, съм показала, че съм сериозна. Натискаше ме да правим секс без кондом, защото така правели хората в дългогодишни връзки, сърдеше се, когато не се съгласявах. Искаше да му обещавам, че след година-две, ще си направим бебе. А не съм готова за тази стъпка. И нямаше да му се сърдя ако беше пожелал да продължи живота си без мен поради тази причина - всеки човек има право на различни приоритети. И не искам да го изкарвам като лош човек, защото може би аз съм изкарала най-лошото от него. Аз също съм правила страшни глупости във връзката ни, грешала съм, наранявала съм го. И съм поемала отговорност за всяко едно от тях и съм поправила държанието си, защото не искам да го обиждам или наранявам повече. Исках да сме в нормална, полезна и за двамата връзка и да градим заедно. Но някак нещата не се получиха, може би заради мен.
Та, как да продължа напред? Чувствам се счупена, сякаш не съм цял човек, тежко ми е. Ако сте били в подобна ситуация, как сте преглътнали и как се справихте? Имам чувството, че няма да открия любов повече (знам, че не е така, но съм силно афектирана в момента), че аз съм виновна за всичко, че може би съм прекалила с реакцията си. И ми е мъчно за него. Тъжно ми е, обичам си го все още.
Всякакви съвети и критики са добре дошли, благодаря!
Прясно приключих 7-годишна връзка, в която бях тормозена вербално и емоционално. Връзката ни винаги е била много турбулентна, с чести караници. Бяхме разделени 3 месеца, след което той ме потърси и съживихме отношенията си. Обеща, че има сериозни намерения и аз му повярвах. Да, обаче нещата са по-грозни и от преди. През ден слушам как нямам акъл в главата, как не мисля, как той е трезвомислещия в нашите отношения. Критики, започващи от това как не съм измила чиниите правилно, до това как му съсипвам живота и му отнемам от младостта. Заплахи, че ще се разделим, ако не поправя нещо в държанието си. Поправям се и сме заедно отново, но след точно седмица излиза нещо друго. Нарича ме лигла, пикла и други адски грозни думи и всеки път му се моля да спре, тъй като аз не си позволявам да отправям такива квалификации към него. Всеки път обаче става по-зле. Стигало се е до физически конфликт, в който ме беше хванал за едната ръка и ме стискаше, а в другата държеше телефона ми и не ме пускаше, заплашваше ме. В страха си го бутнах през гърдите инстинктивно, да ме пусне, след което той заплаши, че е станал жертва на домашно насилие и ще подаде жалба в полицията срещу мен. Същата вечер заплаши, че ще ме удари. Не можех да повярвам - никога не го бях чувала да говори така или да се държи по този начин. Грозна гледка беше, никога не съм си позволявала да ударя човек и никога не бих го направила отново, всичко опря до страх и инстинкт тогава. След това 2 дни се извинявах за постъпката си, но не спря до там. От тогава насетне всеки път го повдига на въпрос при всяка караница, но сякаш няма значение защо съм понечила дори - страх ме беше и исках да ме пусне, не знаех какво ще направи. Но това нямаше значение. Държи да живеем заедно, а мен ме е страх - че тези случки ще зачестят. И съм му казвала може би около 100 пъти, че не ми харесва начина, по който се държи с мен, когато се ядоса за поредната глупост. Е, снощи чашата преля. Отново заплаши, че иска да се разделим, ако не му отговоря докога съм щяла да живея само наполовина при него. Не спря да повтаря как за 3 дни можел да си намери друга, с която да живее, как бил силно желан мъж и можел да има всяка, която погледне. Едва ли не трябва да съм благодарна, че е избрал да предложи на мен да живеем заедно. И нервите ми не издържаха. Прибрах си всичкия багаж и когато видя, че съм сериозна, изведнъж не искаше да се разделяме. Но аз просто не издържах и приключих нещата. Знам, че сигурно не съм права и е трябвало да постъпя другояче, за да не се стига дотук, но вече не знам как да се държа и какво да правя, за да вървят отношенията ни гладко. Чувствам се така, сякаш постоянно трябва да мисля какво точно да кажа, за да не му дойде накриво. Изтощително е. Искаше да му давам примери какви усилия полагам за тази връзка, за да ми предложи брак. За справка, аз на този етап от живота си не държа на брак, млади сме (под 25), не ми се избързва с тази стъпка. И съм му го казвала хиляди пъти, никога не съм го натискала за нещо такова. Но едва ли не трябваше да му изтъкна добрите си черти, за да си "спечеля" пръстена. Защото не съм била сериозна. Ами не. Нямам желание и нерви да трябва постоянно да се доказвам на някого, за да ми бил предложел брак. Смятам, че за 7 години и всичките пъти, в които съм му се молела да оправим отношенията си и всичките пъти, в които съм се извинявала и променяла, съм показала, че съм сериозна. Натискаше ме да правим секс без кондом, защото така правели хората в дългогодишни връзки, сърдеше се, когато не се съгласявах. Искаше да му обещавам, че след година-две, ще си направим бебе. А не съм готова за тази стъпка. И нямаше да му се сърдя ако беше пожелал да продължи живота си без мен поради тази причина - всеки човек има право на различни приоритети. И не искам да го изкарвам като лош човек, защото може би аз съм изкарала най-лошото от него. Аз също съм правила страшни глупости във връзката ни, грешала съм, наранявала съм го. И съм поемала отговорност за всяко едно от тях и съм поправила държанието си, защото не искам да го обиждам или наранявам повече. Исках да сме в нормална, полезна и за двамата връзка и да градим заедно. Но някак нещата не се получиха, може би заради мен.
Та, как да продължа напред? Чувствам се счупена, сякаш не съм цял човек, тежко ми е. Ако сте били в подобна ситуация, как сте преглътнали и как се справихте? Имам чувството, че няма да открия любов повече (знам, че не е така, но съм силно афектирана в момента), че аз съм виновна за всичко, че може би съм прекалила с реакцията си. И ми е мъчно за него. Тъжно ми е, обичам си го все още.
Всякакви съвети и критики са добре дошли, благодаря!
