Малко трудна тема....за болестта рак и борбата с него - тема №6

Bojuri,
Категорично отказва да излиза, дори не иска до село да си отидем, защото хората ще видят, че е болна...
Първите й думи към гледачката са: "Няма да казваш на никой, че съм болна!"
Преди малко влязох при нея в стаята - плаче. Питам я защо, страх ли я е от нещо - не било моя работа. Подхванах някакъв разговор как всички лекари са й давали шест месеца, а ето, че е жива повече от осем години, че никой не знае колко му е писано, че все пак сме чували, че небесният живот е по-хубав от земния, без болести и болка...
Не иска да ме слуша, нейна си работа било защо плаче, не я било страх от смъртта...

Депресията е водещ симптом на рак, често се появява много преди човек, дори да подозира, че му има нещо. При ремисия и последващ рецидив също е показателен водещ симптом. Този срам и страх да не научат другите, че човекът е болен е част от депресията. Депресираният човек не е просто нещастен, той се чувства виновен за нещастието си и го е срам. Толкова е жалко, че у нас няма никаква психологическа и психиатрична помощ в това отношение. Само легенди, че човекът бил негативен и затова се разболял, а то е точно обратното.

Съвети не знам кой би могъл да дава. Няколко онкоболни близки съм придружавала до края им, но пак не знам какво да кажа освен, че трябва да помним, че на тях е най-тежко, не на нас, колкото и да ни е мъчно. Колкото се може да получат обич, радост, комфорт, обезболяване. И преди да са терминални да им се казва конкретна информация. Онкоболните имат и постоянното чувство, че някой крие от тях нещо, което често и е самата истина, но все пак едно по-открито отношение помага. И фокус върху този ден, този час. В крайна сметка за всеки би било трудно да гледа до онази точка в бъдещето, в която ще си отиде, а за мнозина все още самата диагноза се приема като смъртна присъда, макар вече да е много по-лечимо заболяване и с по-дълга преживяемост.

Моите решения са били освен грижата да правя всичко, за да пазя достойнството и гордостта на близкия болен. Да поощрявам да прави каквото може и му е приятно сам, да искам съвет, идеи за нещо, от което разбират, дори да е рецепта за ястие. И най-трудното, да не ги питам постоянно как са. Това ги изнервя повечето безкрайно.

Много е трудно. Пак казвам, да имаше повече професионална помощ по въпроса, щеше да е по-лесно за всички. И не знам защо лекарите не се занимават и с този въпрос като биохимията на тялото е объркана при рак и от там емоционалното състояние и при най-здравите психически хора излиза извън контрол. Много сила трябва да имат близките и да са наблизо.

Бояна,
Тя направи две консултации с психолог, втората беше след мозъчната операция.
Знам, че са недостатъчни, но психоложката каза, че тя не е в депресия и изобщо не се оплаква от нелекия си живот. Едва бяха оползотвори времето на втората консултация.
От януари започна да пие Деанксит.
Наистина никой не се грижи за психиката на тия хора, а и ние, близките, също не знаем какво да направим...

Потвърждавам, че въпросът "как си?" не се приимаше добре. Също, че трябва да се поддържа някаква надежда. Мисля, че нашият човек се предаде когато осъзна, че са го отписали и никой  не се наема да го оперира. Той не би издържал операция но все пак оставаше една надежда. Накрая стана нервен и за нас беше много трудно да сме край него.

Отдавна не питам Как си, а Какво става, боли ли те нещо...
Да, когато вече се знае, че няма какво да се направи, идва отчаянието...

Това беше най-страшното, поне за мен. Знаем и двамата, какво да си говорим? Лъжи?

На мен ми правеше впечатление, че в един момент всичко се свеждаше до физиологични нужди. Какво да хапне, как да легне, дали ще успее да седне, да пие вода...вече сякаш нямаше и значение кой идва, кой си тръгва, защото той нямаше семейство и само приятели и колеги го обгрижвахме, всички имахме ключове и се редувахме...но вече сякаш му беше все едно кой точно е дошъл, беше важно да му даде някой водичка...да му отвори прозореца да влезе въздух..такива прости неща.

Ra, при теб е професия, а той е бил млад и интелигентен... Всичко ви е ясно.
 Майка ми е най-обикновената женица на света, без образование,цял живот работила, много наивна и добра... С невероятна воля за живот.

Zigi, придвижва ли се лека-полека? В състояние ли е да хапне нещо? Ти как се справяш с работата и с грижите по майка ти?
Майка на няколко пъти ми се оплака, че почти никой не я посещава, с болка каза, нали знаеш, при болен човек, никой не иска да влиза. А в същото време, виждах, че я напрягаме като сме над главата ѝ. Влезнеше ли обаче все пак страничен човек, намираше сили да се  направи, че е добре. Не ѝ се говореше и много, боляха я костите и главата много. Аз също не знаех каква тема да подхвана.
Не можех да я лъжа, че ще оздравее, а може би е имала нужда да го чуе.
Мъжът ми е мюсюлманин и при тях е съвсем друго, непрекъснато ходят гости при болния, уверяват го как ще оздравее, оказват подкрепа и на семейството.
Понякога си мисля, че ние българите сме до болка откровени, а може би понякога благородната лъжа да е за предпочитане.

Donau, не може да стане сама от леглото. Ако я вдигнем, може да иде до другата стая. Стои седнала не повече от пет минути и иска да ляга.
Много малко яде. Страшно много е отслабнала, загубила е мускулна маса, краката й треперят....
Само най-близки хора идват при нея.
Взехме жена да помага през деня, иначе няма справяне.

Много е тъжно и страшно, Зиги. Но тоя път трябва да го извървите, ти до нея, после ще продължи сама. Идва момент, когато трябва да ги пуснем и дори е егоистично да се опитваме да ги държим насила.

Ох, изобщо не искам да я държа, не искам да се мъчи и миг повече.

Зиги, аз рядко пиша, но чета често. И аз не знам защо го правя, като вече няма за кого...Мама си отиде преди близо 6 месеца, татко преди 13 години. И двамата от рак. Татко мина дълъг път на борба, за мама разбрахме седмица преди да си иде, че има тумор. Вече беше започнала много да се влошава. До последно се държеше, падна в болницата за часове буквално. Не знам как изобщо можеш да й помогнеш, освен да й даваш обич и топлина, да си до нея. Каквото и да кажеш, ще е излишно. Аз успях да си кажа с мама много малко неща, но поне успях преди да се влоши съвсем да й искам прошка. Тя се радваше много на внучка си, чийто втори рожден ден не дочака за малко. Това я крепеше и й даваше сили. Малката й беше радостта до края. Тя не говореше за болките си, които сигурно са били ужасяващи. Намираше сили да стане, да се обслужи, да се радва на детето. Изобщо не показа, че е зле. Такива са те, майките...
Бъди до нея, сили и кураж!

На работа е едно, вкъщи друго. Няма нищо общо. Вкъщи е лично. И нашите болни потъват, с количествени промени в съзнанието, обикновено постепенно. Обикновено са доста възрастни. 80+ Не ги боли нищо. И все пак имат някакъв шанс. А тук в терминалния етап шанс няма. Хроника на една предизвестена смърт.
И аз не знам защо продължавам да чета. Няма за кого и не искам да има.
Но, ето: познатият ми с меланом на окото продължава да е в стационирано състояние от терапията с тебентафусп.
Съученичката ми с тройно негативния Са на гърдата след химиотерапия е направила мастектомията с аксиларна лимфна дисекция, няма ни една Ту клетка никъде по хистологията.
Битка до края! А когато дойде страшния край, е, там вече е големият кошмар, който оставя опустошителни следи за дълго време. Още не мога да се отърся.

При разсейки в множество лимфни възли, дали системната химиотерапия помага? Дали раковите клетки в лимфните възли и в лимфата може да бъдат убити? Или щом раковите клетки са отишли в лимфата вече всичко е загубено?