Мили момичета,
Отново ще пиша, този път осъзнавайки, че може да не бъда напълно разбрана. Но обещах да съм искрена със себе си и с тези, които ще ме прочетат.
Ще пиша за болката след насилието.
Ще пиша, за да изтръгна цялото това парализиращо чувство, заседнало в гърлото ми.
Този път не искам да я "натъпча" дълбоко, от където да се опитва да пробие по различни начини. Този път искам да я прегърна, да я обикна, да я изживея, за да си отиде тогава, когато е свършила своята работа с мен. Този път не я мразя, а осъзнавам, че тя е тук, за да ме излекува от нещо много по-дълбоко. Болката е дошла, за да ми покаже, че да я усещаш е най-човешкото нещо в ситуация като моята.
Болеше ме и физически - гърлото, гърба, краката, ръцете и скулите. Остана само душата. Тя боли по-силно.
Боли ме, че избягах от насилника си. Колкото и невероятно да ви звучи, си го представям като малко дете, което е сбъркало, останало е само, изплашено е, изпитва вина и самота и не знае какво да стори.
Боли ме за мен самата, за изгубените ми мечти и надежди, за хубавите ни моменти, които бяха много повече от лошите.
Боли ме, сещайки се за свитото ми голо тяло под душа, синьо и треперещо.
Боли ме за нездравата му мисъл, че някога бих го предала, а аз не бих.
Боли ме, че не мога да спася една любов, поне за мен беше такава, която беше толкова красива. Боли ме, че не мога да спася него, боли ме, че не мога да спася и себе си.
Ще излекувам ли скоро душата си? Ще има ли пак щастие? Ще разбера ли какво е да бъда обичана, както знам, че заслужавам? Ще го забравя ли? Ще ме забрави ли? Има ли надежда за хора като него? Има ли за такива като мен?
Моля ви, не ме нападайте, знам че няма да се върна там, инстинктът ми за самосъхранение е по-силен. Просто моля за малко надежда, че пак ще изгрее слънце и за мен.
П.П. Искам да съм ядосана, да крещя, да плача, да чупя и хвърлям, да обвинявам и в един момент да ми олекне, но не мога...
Отново ще пиша, този път осъзнавайки, че може да не бъда напълно разбрана. Но обещах да съм искрена със себе си и с тези, които ще ме прочетат.
Ще пиша за болката след насилието.
Ще пиша, за да изтръгна цялото това парализиращо чувство, заседнало в гърлото ми.
Този път не искам да я "натъпча" дълбоко, от където да се опитва да пробие по различни начини. Този път искам да я прегърна, да я обикна, да я изживея, за да си отиде тогава, когато е свършила своята работа с мен. Този път не я мразя, а осъзнавам, че тя е тук, за да ме излекува от нещо много по-дълбоко. Болката е дошла, за да ми покаже, че да я усещаш е най-човешкото нещо в ситуация като моята.
Болеше ме и физически - гърлото, гърба, краката, ръцете и скулите. Остана само душата. Тя боли по-силно.
Боли ме, че избягах от насилника си. Колкото и невероятно да ви звучи, си го представям като малко дете, което е сбъркало, останало е само, изплашено е, изпитва вина и самота и не знае какво да стори.
Боли ме за мен самата, за изгубените ми мечти и надежди, за хубавите ни моменти, които бяха много повече от лошите.
Боли ме, сещайки се за свитото ми голо тяло под душа, синьо и треперещо.
Боли ме за нездравата му мисъл, че някога бих го предала, а аз не бих.
Боли ме, че не мога да спася една любов, поне за мен беше такава, която беше толкова красива. Боли ме, че не мога да спася него, боли ме, че не мога да спася и себе си.
Ще излекувам ли скоро душата си? Ще има ли пак щастие? Ще разбера ли какво е да бъда обичана, както знам, че заслужавам? Ще го забравя ли? Ще ме забрави ли? Има ли надежда за хора като него? Има ли за такива като мен?
Моля ви, не ме нападайте, знам че няма да се върна там, инстинктът ми за самосъхранение е по-силен. Просто моля за малко надежда, че пак ще изгрее слънце и за мен.
П.П. Искам да съм ядосана, да крещя, да плача, да чупя и хвърлям, да обвинявам и в един момент да ми олекне, но не мога...
