А има ли поетеси сред нас?

  gvina

Хайде и от мен едно:

СТИХЧЕ-ЗАЛЪГАЛКА

(Едно стихче- залъгалка
За мойта племенница малка)

Ние с тебе си приличаме,
сладичко детенце,
Ето, аз си имам нос,
а пък ти имаш носленце.

Аз си имам две ръце,
ти пък- две ръчички,
Толкова са малки те,
но ги цункат всички.

А какво ли е това?
Туй е моята коса.
И на твоята главица
имаш свилена косица.

Под косицата челце,
под челцето вежди писани,
Твойто малко личице
е като изографисано.

Гледкаш ме с две очички,
като грейнали звездички,
Право в моите очи.
Май че се закачаш ти.

Бузка, бузка и челце.
Устни двечки.
Бииииииииип. Носле.

(това стихче може да се
изиграе с детенцето.
много ги забавлява,
особено това " Биип, носле!")

Екстра ми е днеска,
щот не спах нощеска.
Дъщерята вика, кряка,
пак наду ми тя главата.
Зъби никнат, да му се невиди,
бял ден няма ли да видя?
Колко още ще се мъчи?
Колко още ще я мъчат?
Аз немога вече права
да стоя, незная
колко още ще изтрая.
Ама тъй е, то си е нормално.
Ще отмине сякаш моментално.
Днес държа я за ръчичка,
а пък утре ще отлине като птичка.


Айде и от мен едно на прима виста, след прекараната тежка нощ и за двете. Да, кътниците много я мъчат милата.

Благодаря ти Бивша!
За твоите злини,
за клетвите ..предишни,
за миналите черни дни!
Благодаря, че ме научи
да различавам Зло,
благодаря, че като куче
третираше ме ..\кат лайно\
Благодаря, че унизи ме
и срина ме с юмрук,

Благодаря Любима! Но бяхме с теб ДО ТУК!

При мен отдавна Слънце грее!
На мойта улица изгря!
Женица скромна..
и ме тачи...
и подарява ми цветя!
За нея аз съм пръв приятел\на легендите напук\
За мене тя е майка златна
и аз родих и внук!

Така че Бивша, като търсиш
пред Райските врати подслон..
Да ЗНАЕШ НЯМА ДА ТЕ ПУСНАТ!
Заслужила си го!!!
Поклон!


Посветих го на бившата си свекърва!

Къде сте, мами-поетеси? А? Къде сте?
Къде ли делникът ви е понесъл?
Защо във форума от дни ви няма
по-точно в " Хоби" клуб на БеГе-мамма?

Не искате ли вече да римуваме?
Да си  говорим в стъпки мерени?
Един след друг хорея с ямба да редуваме
Така да се усмихваме или да се чумериме?

Побутвам темата нагоре
пък някой може и да я отвори.
Сега приятен ден ви пожелавам
и да се срещнем тука скоро се надявам. 
 

Много хубави стихове сте написали.Моите не са чак толкова добри,но ще ви ги покажа.Като ми дойде музата пак ще пиша:
Трябва да пиша доклад,
то не е доклад,
а си е цял ад!
О,защо животът е тъй несправедлив,
а не е безгрижен и закачлив?
Листа и химикалката си стоят на бюрото,
а аз съм още в леглото.
Очите ми са изтощени,
колегите ми са широко засмени
защото знаят,че немога да се справя
с задачите,които шефът ми поставя.
Но мисълта за моя красавец
ми дава сили да стъпча всеки мерзавец,
да си измия очите,
да си разреша косите,
да седна удобно
и да пиша подробно....

Заиздирвах подобна тема в "Хоби" и ви намерих.    Искаше ми се да намеря и други себеподобни. И ако искате да поразсъждаваме малко и върху самото писане на стихове - какво значение му отдавате? Разтоварване? Обмисляне? Необходимост? Заиграване? Самоизразяване? Съчиняване на сюжети? Въображаем свят? Изразяване на чувства?
Колко често пишете? Как чувствате, че ви идва музата?
Публикувате ли и къде - печат или интернет?
Имате ли любими сайтове за поезия? Четете ли често друга поезия?
Кои са основните ви любими поети?

Yvette , чудесно е, че изтърси прахта от темата. Бяхме я забравили.

Надявам се и да се оживи още повече, много бих искала да си говорим за разни неща с  поетични души.
Хайде аз ще дам малко старт с отговори на въпросите си.

Какво значение отдавам на писането на стихове...
Преди да разбера, че мога да пиша стихове, дори едвам четях такива. Всъщност и до ден днешен изключително много подбирам какво чета - не е съзнателно, просто ако нещо не е в мой стил и не ме грабне, го зарязвам моментално. Когато открих що е то писане в рими, ми хареса ужасно много. Толкова години исках да изразя някак душата си, емоциите в себе си - които толкова малко хора разчитаха правилно - и О, Еврика! - химикалката и тефтера станаха близки мои приятели. Рядко обмислям стиховете си - те просто се изливат самички. Понякога се връщам и коригирам нещо тук - таме, но предпочитам "девствеността" на изразеното, с риск да е нарушена конструкцията например или да не звуча достатъчно ошлайфано. Защото първия изказ носи някакво послание, в което после се откривам отново и отново. Когато реша обаче да публикувам, коригирам, трябва да се съобразявам с четящите, няма как.
Постепенно писането от обикновено удоволствие започна да се превръща в необходимост. Започнах да виждам, че с всеки написан стих аз преминавам на някакво по-горно стъпало в растежа си, духовния. С всяко изписано откровение аз вървя напред. Като някакви крайъгълни камъни са тези обрисувани с думи емоции и размисли.
Сюжети не разигравам - защото не измислям други роли, а изразявам себе си. Но едно друго себе си - виртуално. Онова себе си, което като в перспектива живее в един успореден свят - онова себе си, което другите не виждат, но само аз. Само аз умея да го тълкувам, защото само аз го виждам такова, каквото е. И затова само аз мога да го опиша правилно. Рисувам и други хора, но пак отново там - в онзи свят - в който аз ги виждам през моите очи и си позволявам да ги тълкувам - а не както те изглеждат в реалния свят в собствените си очи или в тези на другите хора.
И да, изразявам чувствата си, като много често дори пророчески предвиждам какво ще преживея - предварително, интуитивно или някак така.... После чета стиховете си като в огледало и ми действа като утеха.
Колко често пиша? Много е различно. Понякога Госпожа Муза ме навестява всеки ден по няколко пъти, а друг път веднъж-дваж в месеца. Но като принцип виждам, че имам периоди на усилено писане и периоди на затишие с по-рядко писане. А Госпожа Муза я различавам отдалеч - обикновено в мен изведнъж с огън започва да гори или образ, който иска да бъде описан, или думи, които сами започват да се изреждат в ума ми и бързам да ги запиша, че да не ги забравя.
Относно публикуването. Публикувала съм на няколко сайта за творби, но ги изтрих по разни причини. Една от тях в началото беше критиката - бях твърде слаба в сравнение с поетичните гиганти и - реших да се позатворя, докато израсна. Има и други причини - но лични. Най-последната ми идея е моя блог в дир.бг. Там си направих мое си местенце, където настаних моите изразни средства в думи и снимки, и останах доволна.
За печатно - бях си самосътворила малки книжки, които раздадох на близки хора по-миналата Коледа. Бяха приятно изненадани, откриха и една моя друга страна... Ама не е лесно да се разкриваш, първата стъпка е трудна, чувстваш се разголен. После се успокояваш. Хората ти слагат бански или пък ти казват колко хубаво е всъщност да те опознаят, а трети замислено мълчат, а после съзерцават....
Имам сайтове за поезия, които посещавам, но все още не съм открила място, където да се чувствам достатъчно комфортно. Май съм вълк единак и се чувствам добре само на собствения си сайт. Или пък може би просто досега не съм имала нужда от съмишленици по перо? Сега вече имам и може би затова търся и тук в този форум.
Поети, които харесвам, има няколко, но от известните една единствена за мен си остава Емили Дикинсън, която в няколко стиха за мен е като огледало. Харесват ми и писмата й до други хора, които признавам вдъхновиха това мое излияние.
Сега се чудя дали има някой, който да го прочете цялото.   
И дали има някой, който да посмее като мен да се разкрие. 
Аз обещавам да прочета, ако напишете дори и роман за себе си. Ще приветствам и ще подкрепям   
Хайде пишете сега, не ме опрахолясвайте наново на 8-ма страница.....

Виждам темата побутната нагоре.
И това ме радва. Но как да отговоря?
Може би във рими, във куплети.
Колко много трябва да напиша,
за да можем да се разберемИ?

Ето малко и от мен, това съм го писала преди 3 години.                                 



                              Кръв

 Животът ти е низ от недовършени пресътворения,
 синджир на твойта шия, поребрена от брънки древни,
 един порой, потоп, дъжд от светкавици и нечии умения,
 така отдавна презирани, забравени и непотребни...
 Животът ти е скорост, с която се носиш мигновено,
 верига, изкована в бледите оттенъци на пустошта,
 капчица за задоволяване на жажда неотменна,
 и после пак да се обгърнеш в океан от чудеса...
 Живееш ти заради вълчи глад за малко слънце,
 поддаващо се иззад черни облаци на плътна самота;
 когато засияе и обгърне със любов копнеещото зрънце
 на твоето желание за оцеляване, ще тръгнеш ли напреки своята съдба ?
 Ще тичаш срещу нея! И със страх, вплетен дълбоко
 в плътта ти, но с ревяща във вените ти кръв,
 ти ще се изправиш срещу нея и тогава някак отвисоко
 ще съзреш с усмивка своя блед копнеж и той за теб ще бъде пръв...

Понататък още.

Да пишеш стихове и проза- не е цел. То е необходимост. Може би същата необходимост кара в най-ранна пролет да цъфнат кокичетата. Как те разбират кога да подадат главици? Коя е силата, която съживява малката луковица? Може би съща е силата, която те подтиква да вземеш молива и да седнеш пред белия лист. Ти и той. И твоята душа, готова да се излее като река. Ти и твоето сърце, от което късаш, за да наредиш откъснатото пак там- върху листа. Не е нужно някой да ти каже или да те помоли, трябва да го усетиш.
Който го е преживял, той разбира. Някои го наричат Муза, други- вдъхновение. Но със сигурност и по-силно от нас. Кое е иначе логичното обяснение, вървейки по улицата, да хукна да купувам молив и лист  хартия, защото едно стихотворение не ми даваше мира. Непрекъснато изплуваше, обсебваше ме до мига, в който реших, че вече заслужава да се роди.
Рядко публикувам. Не това е силна дума. По-скоро са малцина хората, които са чели нещо мое. Първо, защото аз съм хедонист- пиша за удоволствие. Второ, защото не съм до там еволюирала, за да понеса един такъв душевен стриптийз.
По-добра съм в прозата. Макар да не ми е проблем да римувам мислите си, но то това всеки го може. Истинската поезия е като красива мелодия. Забравяш хорея, ямба. Забравяш римите и стъпките. Има я само мелодиката на думите. Обичам да чета поезия. Българска, руска. Чуждоезичната я поемам само преведена, съзнавайки факта на ефекта “загубено при превода”.
Yvette     днес ще се разходя в твоя блог.

LidiS, прекрасно казано! Създаде ми миг на удоволствие, докато те чета. Разбирам какво имаш предвид по изцяло.
А прозата за мен е далечна непозната земя. Там нямам създадено ни едно дете. Мечтала съм да пиша, но никога не пораснах дотолкова. Някой ден? Може би? Аз там се чувствам по-гола - непохватна - по детински неопитна - без въображение. Докато абстрактността и забулеността на стиховете ми дава крила... При все че точно стиховете са били и меч в историята на личността ми и в реалността. Което обаче не ме спря да пиша, а даже напротив - създаде драматизъм и ми даде материал за душата - да описва и описва все повече проникновения и откровения.
Хареса ми изключително изразът "заслужава да се роди" - това е то. Понякога имам образ или заглавие, които с дни блуждаят из душата ми, без да намират необходимите думи, в които да се облекат. И тогава, изведнъж, се втурват да излизат в напъни, не оставящи на мира времето или волята ми, без да ми оставят дъх.
А друг път има стихове, които излизат след дълги мисловни терзания - те обикновено носят със себе си философски дълбоки проникновения и смятат за непочтително да се втурват напред като при разпродажба на евтини послания. Те смятат, че трябва да избират всяка своя дреха дълго и проучващо, така че когато излязат да са облечени като за прием на посланика.
Но при всички случаи - преди достигнах до извода - че всяко произведение е творение, дете, което носи своя си живот - и тръпнеш пред неговата съдба.
Да пишеш за удоволствие - това е процеса на истинския творец. Но да изрисуваш себе си - и да се публикуваш - за да дадеш възможност на някой да се огледа в теб и да намери своето откровение или пък освобождение - а не за да получиш слава и почести - преминава вече от евтиния стриптийз към великите творби на скромните автори, които рисуват, за да подарят красота на себеподобните души. Защото не само творенето носи удовлетворение и растеж, но и консумирането на красотата, създадена от себеподобните.
Не публикувам никога, за да получа ръкопляскане. Публикувам, за да докосна дори и едно сърце измежду милиони. За да го докосна с вълшебната си пръчица и да вдъхна вятър в крилата му, за да избърша сълзата му или просто за да му се усмихна разбиращо и топло.

Konche,
ако посмееш и още малко от себе си да разкриеш,
дали нови почитатели или пък добри приятели няма да откриеш?

Yvette,
кое те грабна в мене ми кажи,
та на ред последен от писанието,
свойто име аз открих?
Аз сянка съм, с душа облечена
и без натруфени воали.
Сърцето песен тежка пее,
но докосва всяка част от моето съзнание.
За чест и слава в делник стихове не пиша.
Кое да облека във рима и
може би отдолу му да се подпиша?
Приятели какви? Те мене да четат дали ще искат?
Незнам. Обичам любовта и
себе си разголвам само пред онези,
които аз поискам.