Аутизъм и разстройства в развитието

Здравейте!!!
не можах да изчета докрай темата и се извинявам предварително,ако ви кажа нещо,което вече знаете...
Има "различни степени на аутизъм",ако мога така да се изразя.
В зависимост от пола се различават далеч по-леките синдром на Рет и синдром на Аспергер.
Общи характеристики на с.на Аспергер :

Като други състояния, класифицирани в спектърна на аутистичните заболявания, синдрома на Аспергер е на строга полова основа -- момчетата в момента представляват 75 процента от диагностицираните. Във всеки случай, тази статистика може да не е напълно правилна, тъй като момичетата са значително по-изложени на различни социални ситуации и следователно имат по-голям шанс да се научат да имитират не-аутистите и да се държат "нормално".

Не-аутистите -- наричани невротипични (neurotypicals -- NT), от хората в аутистичния спектър, които отказват думата "нормален" -- могат лесно да разберат чувствата на другите. Повечето хора могат да съберат значителна информация за емоционалните състояния, базирана на "улики" от средата или от езика на тялото на другия човек. Хората с аутизъм са сравнително слаби в тази способност. За тях е трудно или невъзможно да "четат между редовете".

Синдрома на Аспергер може да включва силно и завладяващо ниво на съсредоточаване върху неща, често характеризирани като специални (или странни) надарености: един човек може да бъде завладян от професионалната борба през 50-те, друг от националните химни на африканските диктатури или от строене на модели от клечки кибрит. Често срещани интереси са видовете транспорт (например влакове), компютри и динозаври. Тези интереси са често придружавани от необичайна способност да се задържа и припомня енциклопедично количество информация по любимата тема.

Когато специалните интереси съвпадат с материална или обществено полезна работа, човек със синдрома често може да води "доходен" живот. Например децата завладяни от морската архитектура могат да израстнат като завършени корабостроители. В преследване на тези интереси, човек с Аспергер често показва изключително здрав разум, ясно съсредоточаване и перфектна памет. Ханс Аспергер наричал своите млади пациенти "малки професори", заради факта, че тринадесетгодишните имали изчерпателност и нюанс на разбиране в тяхната област на интерес, като университетските професори.

Хората със синдрома имат емоционален отзвук силен колкото, или дори повече от този на повечето хора, въпреки че това, което го причинява може да не е винаги същото. В тях липсва (или се развива бавно) вродената възможност да възприемат емоционалните състояния на други и да изразяват своето собствено емоционално състояние посредством езика на тялото, израза на лицето или начина, по който повечето хора го правят.

Това води до много проблеми през детството или зрялостта. Децата са често мишена на училищните побойници заради тяхното идиосинкратично поведение, език и интереси и поради тяхната ниска или закъсняла възможност да възпримеат и отговарят на невербални знаци, предимно в ситуации на междуличностни конфликти.

Както и повечето надарени деца, децата с Аспергер често биват погрешно квалифицирани от учителите като "проблемни" или "с лошо представяне", но реалността, е че те имат изключително ниска търпимост и мотивация за това, което те възприемат като "обикновенни" или "посредствени" задачи, и често по-скоро бленуват за тяхната си вселена, отколкото да работят върху поставената задачa.

Когато учител попита дете със синдрома, "Кучето ли ти изяде домашното?", детето ще остане тихо, опитвайки се да разбере, дали трябва да обясни, че няма куче или че кучетата не обичат хартия като цяло. Детето не разбира какво пита учителя, не може да достигне до това, което има в предвид той, до факта, че изразът има не-буквално значение, и е изправено пред въпрос който за него има значение колкото "Ледникът в библиотеката подскача ли днес?". Учителят може да направи извод, че детето е арогантно, злобно и недисциплинирано. Детето седи безмълвно, чувствайки се обезсърчено и сгрешило.

Някои пациенти страдат от някаква степен на сензорно претоварване и може да са патологично чувствителни към силни шумове или миризми, или може да не обичат да бъдат докосвани -- например някои деца показват силна неприязън към докосване на главата или косата им. Фактора "сензорно претоварване" може да изостри някои проблеми на децата в училище, където нивата на шум в класната стая може да станат почти непоносими за тях.

Много от хората със синдрома са частично "слепи за лица" (имат проблеми със запомнянето на лица) и често са непохватни. Някои трябва да обмислят социалното си поведение предварително (примерно, когато вървят по оживен тротоар и трябва да не се блъскат в хората).

Социално взаимодействие и познавателен модел

Синдрома на Аспергер може също да доведе до проблеми с нормалното социално взаимодействие между връстници. По време на детството или юношеството, това
поражда трудности за детето, как да интерпретира едва доловимите социални знаци -- то може да бъде отлъчено от връстниците си, като това води до социална жестокост. Дете със синдрома често е объркано, какъв е източникът на тази жестокост, незнаейки какво е направило "грешно". Социалното отчуждение на някои хора е толкова силно през детството, че те създават въображаеми приятели за компания.

Синдрома на Аспергер едва ли гарантира нещастен живот. Често силната насоченост и склонността да се правят нещата логично, характеристики на синдрома, ще осигурят високо ниво на компетентност в сферата на интерес. Въпреки трудностите си със социалното взаимодействие, много хора притежават уникално и рядко срещано чувство за хумор и дарба за писане. Докато много хора със синдрома на Аспергер вероято няма да имат живот окачествен като "успешен" по нормалните стандарти -- има някои, който ще останат сами през целият си живот -- възможно е за други да намерят разбиращи хора, с които да имат тясна връзка. Много аутисти имат деца, в такъв случай децата могат да бъдат невротипични или да имат смущения от аутистичния спектър. Много аутисти не са сигурни в техният аутизъм, защото леките форми на аутизъм са много грешно възприемани и често недиагностицирани или грешно диагностицирани от медиците.

•   Синдром на Хелер.
Синдромът на Хелер е много рядко състояние, познато дъщо като детско дегенеративно разстройство, което прилича на аутизма по редица свои характеристики и прояви /44/. Състоянието е идентифицирано за пръв път от ТеодорХелер в началото на 20-ти век във Виена. За разлика от повечето случаи на аутизъм, децата със синдром на Хелер показват “нормално”развитие през първите няколко години от живота си, последвано от внезапно и забележимо влошаване от гледна точка на способности и поведение, които могат та бъдат средни (внезапн загуба на умения) или по-големи и засягащи много области, от когнитивни способности през двигателните умения до комуникационните умения . Синдромът на Хелер се диагностицира само по отсъствието на всякаква друга доказуема неврологична дисфункция, която може да бъде отчетена чрез същите симптоми. Загубата на умения включва нарушение на чувственото поведение (свързано с привързаност, обич), което е сходно с нарушенията в социалното взаимодействие, което показват аутистиците. В много случаи тези характеристики могат да включват аутистичноподобни начушения в комуникациите и речта и поведение със стереотипен, ограничен или повтарящ се маниер.
Синдромът на Хелер се разглежда като късно-проявяващ се аутизъм, но понастоящем е изцяло признат като отделен синдром, който може да включва неврологични увреждания, сходни с аутизма. В резултат на това синдромът на Хелер е включен като састояние от аутистичния спектър с етиология, различаваща се от тази на аутизма. Синдромът на Хелер включва загуба на интерес към обкръжаващата среда и към социалното взаимодействие, докато в повечето случае на аутизъм това взаимодействие никога не е съществувало. Синдромът на Хелер е важен при разглеждането на етиологията на аутизма. Въпреки че причините за аутизъм са многофакторни, възможно е в някои случаи той да се дължи на нарушено развитие на някои дялове на мозъка в някоя критична точка в детството. (например чрез химични дисбаланси или възможна травма). За да бъде този случаят, би трябвало да има възраст, на която тези дялове на мозъка да бъдат развити и аутизмът да не се е появил. Ако тези дялове се развият, а след това се увредят (както е възможно при синдрома на Хелер), свързаната с това загуба на умения би била сходна. При аутизма развитието е нарушено в определени области, при синдрома на Хелер това развитие се появява, но уменията са в последствие загубени.
Синдромът на Хелер има три възможни посоки. Винаги има внезапна и значителна загуба на умения, но те могат да се последват от слабо възстановяване: развитието може да продължи и уменията да се придобият до някаква ограничена степен. Това често се среща при двигателните умения, контрола на пикочния мехур и червата и в речевите и комуникационни умения, отколкото при социалното взаимодействие. В други случаи загубата на умения е пълна и няма последващо развитие и научаване на това, което е било загубено. В много малко случаи дезинтеграцията е толкова непрекъснато прогресираща, че детето може да умре. Прогнозата за децата със синдром на Хелер варира широка. Докато една малка част от децата умират, повечето имат нормален живот, с изключение на много малко, които имат значително, дори пълно възстановяване. Състоянието е изключително рядко (възможно около 1 от 100 000), но е възможно то да бъде неправилно диагностицирано и често да не се различиава от аутизма.
  Синдром на Рет.
Синдромът на Рет е первазивно разстройство на развитието, което е сравнително рядко и се характеризира с уникални и специфични нива на забавяне и влошаване на някои умения и способности. Синдромът на Рет засяга само момичетата и вероятно има генетичен произход. Загубата на умения и специфичните характеристики следват свой уникален път между възраст от шест месеца до ранното юношество, когато дегенерацията се появява. Въпреки че се разглежда като изключително рядко, съществува честота на срещане от около 1 на 15 000 момичета със исндром на Рет. Това е приблизително една десета честотата на срещане на аутизма.
През първите шест месеца има много малко признаци за синдрома на Рет. Малко характеристики могат да се наблюдават (като типични движения на ръцете), но те не са непременно отбелязвани или разглеждани като знаци на някакво състояние или нарушение. Синдромът на Рет започва да се проявява в следващите дванадесет месеца и преминава през четири етапа на нарушения в развитието . Първото ниво, което продължава 12 месеца, включва цялостно прекратяване или влошаване в развитието на двигателни умения. Децата със синдром на Рет често се научават да седят, но след неговата поява, не продължават да се учат да пазят равновесие подходящо, когато пълзят или ходят. Основните двигателни умения все пак се достигат, но са забавени или намалени, като повечето деца се научават да ходят или да се придвижват самостоятелно.
Във възрастта от една до три години много от способностите, достигнати през първия етап и предшестващи атаката, се загубват. Когнитивните способности се влошават, значещите жестове и управление на движенията се загубват, развива се стереотипно поведение и се загубва интересът към социално взаимодействие. Може да има анормална походка сред тези, които са подвижни, хипервентилацията и задържането на дъха са често срещани и се развива тежко или дълбоко умствено затруднение. През следващите десет години има периоди на сравнително стабилно състояние, когато някои умения се развиват и общото състояние се подобрява. Интересът към общуване се засилва и става по-малко сходен с този на аутизма, съзнателността се повишава, както и комуникационните умения. Повечето момичета развиват през това време епилепсия. През това време се развиват спастични, сковани и конвулсивни движения. Около десет годишна възраст има следващ период на загуба на двигателни умения, когато се развива скованост, спастичност и сколиоза. Появява се мускулна дистрофия. Краката имат тенденция да се извиват навътре и се появява гръбначна дисфункция. Независимо, че се появява двигателна дегенерация, когнитивните способности остават в общи линии стабилни и появата на социално взаимодействие започва да нараства в някои случаи. При възрастните всяка дегенерация на двигателни умения има тенденция да намалява или да продължава да клони надолу много постепенно. Възможно е очакванията за живота да са леко намалени, но това е почнти незначително.
Типичните характеристики на синдрома на Рет се обособяват чрез движение на ръцете, като извиване (чупене) и пляскане, микроцефалия (намален размер на главата), епилепсия; задържане на дишането, силно изспускане на въздух или слюнка и хипервентилация; спастични аномалии в ЕЕГ; вазомоторни смущения. Въпреки че момичетата със синдром на Рет показват някои от чертите, които са специфични за аутизма, особено във възрастта от 2 и 10 години, те не са обичайни и не са представени в същата степен при аутизма. Сред момичетата със синдром на Рет може да има ограничено социално взаимодействие, но то не се проявява като основна насоченост къмо бщуване, докато при аутизма впечатлението е, че социалното разбиране, общуването и емоционалният контакт са нещо необичайно и несвойствено. Докато при синдрома на Рет тези аутистични симптоми са преходни. Стереотипното поведение при синдрома на Рет се различава от аутизма по своята специфичност. Изглежда да липсва повтаряне и натрапчиви импулси, а стереотипите се проявяват най-често като движения на ръцете. Независим,о че терминът первазивно разстройство на развитието може да изглежда буквално приложим към синдрома на Рет, състоянието не трябва да се разглежда като форма на аутизъм или като част от аутистичния спектър, тъй като специфичните интервенции може би няма да подобрят състоянието на хората със синдром на Рет, а началото и развитието на двете състояния са съвършено несравними.
•   Первазивно разстройство на развитието, неспецифицирано по друг начин.
Первазивното разстройство на развитието, неспецифицирано по друг начин (PDD-NOS), е състояние, което изглежда не покриват цялата картина на первазивните разстройства на развитието, но не покриват и специфичните критерии на аутизма, атипичния аутизъм, синдрома на Хелер и синрома на Аспергер. Отново това е отражение на концапцията за аутистичен спектър, възприета в официалните диагностични термини. Хората, разглеждани като принадлежащи към аутистичния спектър, не не са диагностицирани като аутистични, които ще имат полза от подхода или интервенциите с аутистична насоченост, могат да бъдат диагностицирани с функционална диагноза.
Первазивното разстройство на развитието, неспецифицирано по друг начин, се прилага за индивиди, които имат широк клас функционални нарушения, включващи тези в социалното взаимодействие, комуникацията, речта, и поведението, както и в когнитивните способности и емоционалния процес. Началото е в ранна детска възраст, в първата година от живота, но представянето не е достатъчно за установяването на друго первазивно разстройство на развитието. Като следствие от това первазивното разстройство на развитието, неспецифицирано по друг начин, се определя чрез това, което то е (състояние с ранно начало, което води до нарушено и разстроено развитие с разпростиращи се области на функциониране), или което то не е (всяко друго специфично первазивно разстройство на развитието).
Митове за аутизма.
През петдесетгодишната си история, откакто е открит като разграничено клинично състояние, аутизмът е затрупван с погрешни предположения, вярвания и митове. Неизбежно и днес да има концепции и мнения, които са може би не толкова точни или подходящи, както понастоящем се счита. В ранните години, а дори и до днес, като отзвукот остарели мнения, посредством тези погрешни заключения са направени множество пакости. Тъй като основните неточности от минала практика не са запазени, а също и защото фактите, които водят до тези грешни констатации, се разбират по-лесно, полезно е да се разгледат различните заблуди.
Възможно най-значителният мит и един от тези, на които все още вярва цялото общество, е образът на аутизма като състояние, предизвикано от психологична травма в детството и от лошо или недостатъчно родителство. Когато психосоматичните теории бяха на мода, аутизмът се оказа перфектен като психично състояние, произтичащо от лишаване от емоционален контакт със значители други (хора?).В това има значително количество логика. При аутизма най-забелязваната и объркваща характеристика е липсата на видима необходимост от социален контакт и взаимодействие, липса на емоционален контакт с любимите хора, отчуждението, което аутистиците изглежда притежават при връзката със заобикалящия ги свят. Психодинамичните теории също предполагат нещо положително: чрез подходящо консултиране, интервенции и психоанализа аутизмът може да бъде “лекуван”. Това води до образа за “замразените” родители: мислещи за кариерата си, студени, интелектуални родители, които лишават своите деца от емоционалния и чувствен контакт, за който те мечтаят .
Това има пагубни последствия. Родителите, вече открили колко е трудно да се справят с травмата да се грижат за дете с аутизъм, едно рядко и лошо разбрано състояние, освен това са карани да приемат обвинението, че детето им е станало аутистично. За детето има слаба надежда за подходящи интервенции, като вместо това децата и семействата са подложени на травмиращи консултации и серии от интервенции, които, когато нашето разбиранеза аутизма се увеличи, биха вероятно причинили повече нарушения и разстройства за детето, отколкото полза за него и неговото семейство. За щастие психодинамичните подходи са вече в миналото. Това не означава, че психо патологичната гледна точкане е напълно неподходяща. Зачитайки неврологичната основа и етиолгията на аутизма, възможно е да се използва психопатологичната перспектива, за да се обясни и разбере развитието на аутизма на поведенческо и когнитивно ниво и да се види как основното състояние си взаимодейства с психологичните обкръжения и обстоятелства. Пример за това е подходът към аутизма на Хобзън “Интерсубективност” , който е фундаментален при разглеждането на психологически подходи, като теория на ума и ценрална съгласуваност. Дните на виновните родители, когато трябва да им се предлага най-високо ниво на състрадание и разбираща подкрепа, трябва по-добре да се оставят в миналото.
Другите погрешни концепции за аутизма са по-малко опасни, но са сравнително уместни и биха могли да имат влияние върху индивидите с аутизъм. Освен тях има и противоположни на “замразения родител” идеи. Концепцията, че аутистиците са напълно лишени от социално взаимодействие, емоционален контакт, привързаност и приятелство, са също неточни. Независимо, че аутистиците са силно увредени в тази област, на тях не им липсва напълно емоционален контакт, но те в действителност разбират и реагират на тези неща по много по-различен начин. Да се разглеждат хората с аутизъм като нямащи чувства и емоции, като механични, пресметливи хора е толкова нечестно и неточно, колкото и обвиненията към родителите за техния аутизъм. Такава гледна точка подкопава изживяванията на всички хора с аутизъм и техните любими хора, които могат да се радват на уникални и задоволителни (независимо че са трудни и често травмиращи) взаимоотношения. Хората със синдром на Аспергер, които се радват на успешен и хармоничен брак може би ще поспорят с този отречен мит.
Един следващ мит, който често се поддържа в обществото, а честое  описван от медиите, е концепцията за гениалността на аутизма . Повечето хора с аутизъм имат умствени затруднения, а тези, които нямат, имат специфични нарушения само в някои определени функционални области. Това не означава, че някои индивиди не са високо интелигентни, но по.скоро те са изключение, отколкото правило. Често съществува чувството, както при професионалистите, така и при членовете на семействата, че това изглежда е “скрита интелигентност” при аутистиците. Опасно е да се очаква толкова много от тези индивиди. Това може да породи желание за неподходящ натиск върху аутистиците и да даде на семейството напразни надежди. Хората с аутизъм могат да са много талантливи по някакъв начин в сравнение с останалите, но в термините на интелекта повечето аутистици имат умствени затруднения, които при някои са тежки или дълбоки. Истината в мита е, че интелектът при аутистиците е в основата си различен от този на неаутистиците. Възможно е те да могат да запаметят дълги поредици от числа “наизуст” или да правят бързи пресмятания, някои могат да са талантливи художници или музиканти, но това отразява външното представяне на аутизма и не е индикация за скрита гениалност, която чака да се поряви. Много по-честно към индивидите е те да бъдат възприети по това, което са, а не да се правят опити да бъдат накарани да бъдат нещо, което те не са.
Последният често срещан мит е, че аутизмът може да се лекува. Аутизмът е пожизнен. Той е състояние, което засяга много области на функциониране и развитие, някои от тях уникално. По-скоро някои нарушения, свързани с аутизма, могат да бъдат “заобиколени”: някои аутистици могат да бъдат научени да използват други методи или значения, а повечето не могат. Аутизмът е резултат от специфично неврологично увреждане, което не е възможно да може да се поправи (дори възможността за поправка на сложни мозъчни структури и функции са слабо вероятни, а и специфичните страни на нарушенията все още не се знаят). Подходите, които визират “лечебна” гледна точке, поддържат психологичното обяснение на аутизма и предлагат погрешен и несъответстващ аутизъм. Разбираемо е да се проповядва шумно срещу травмите и трудностите, причинени от аутизма, но вкрая на краищата аутизмът е основна част от личната индивидуалност и характер и трябва да бъде приет. Не трябва да се пренебрегва - трябва да се положат всички усилия, за да се ограничат вредните последици, който той има, и да се направи всичко за предимствата – но той не може да се лекува.
Желая ви всичконай-хубаво!