Здравейте, дълго се чудих да пиша ли, но имам нужда да споделя с някой непознат.
От скоро аз, мъжът ми и двете ни деца живеем в чужбина. Решението за емиграция го бяхме взели отдавна, но заради Ковид и апартамент го отлагахме. Аз дори вече се бях настроила,че няма да заминаваме никъде. Особено последната година си намерих няколко майки, които се превърнаха в мои приятелки, записахме голямото дете в прекрасна детска градина с невероятни учителки и т.н. Животът в България си ни беше хубав, подреден, без липса на пари. Може би липса на малко помощ за децата от време на време, но това е друга тема. Винаги са ни дразнили обаче липсата на ред, закони, правила, липсата на обноски от определени хора, това че всеки ден стават катастрофи, боклуците навсякъде и т.н. още много мога да изреждам.
Преди няколко месеца мъжът ми получи предложение, на което малко хора биха отказали, обсъдихме го и ето ни тук, в другата държава. Той се адаптира доста добре. Дори имаме роднини в същия град. Голямото дете скоро тръгва на училище, а малкото ще го гледам аз за сега. Проблемът съм аз. Мислех си,че съм подготвена за тази промяна, но явно не съм. Много ми е мъчно за България, мъчно ми е, че отписахме детето от градината, мъчно ми е за живота, който имахме, за всичко ми е мъчно. Не мога да се отпусна да говоря на чуждия език. Не мога да свикна с хората, въпреки че до сега са били любезни. Имам чувството, че никога няма да се интегрирам и няма да създам нова среда. Знам,че винаги стои възможност да се върнем обратно, но някакси не ми се иска да разкарвам две деца постоянно насам натам. Моля хора, преминали през нещо подобно да споделят за колко време човек се научава да живее в новата обстановка. Изобщо възможно ли е предвид, че съм на 35г. и никога не съм била в друга държава за повече от две седмици на ваканция.
От скоро аз, мъжът ми и двете ни деца живеем в чужбина. Решението за емиграция го бяхме взели отдавна, но заради Ковид и апартамент го отлагахме. Аз дори вече се бях настроила,че няма да заминаваме никъде. Особено последната година си намерих няколко майки, които се превърнаха в мои приятелки, записахме голямото дете в прекрасна детска градина с невероятни учителки и т.н. Животът в България си ни беше хубав, подреден, без липса на пари. Може би липса на малко помощ за децата от време на време, но това е друга тема. Винаги са ни дразнили обаче липсата на ред, закони, правила, липсата на обноски от определени хора, това че всеки ден стават катастрофи, боклуците навсякъде и т.н. още много мога да изреждам.
Преди няколко месеца мъжът ми получи предложение, на което малко хора биха отказали, обсъдихме го и ето ни тук, в другата държава. Той се адаптира доста добре. Дори имаме роднини в същия град. Голямото дете скоро тръгва на училище, а малкото ще го гледам аз за сега. Проблемът съм аз. Мислех си,че съм подготвена за тази промяна, но явно не съм. Много ми е мъчно за България, мъчно ми е, че отписахме детето от градината, мъчно ми е за живота, който имахме, за всичко ми е мъчно. Не мога да се отпусна да говоря на чуждия език. Не мога да свикна с хората, въпреки че до сега са били любезни. Имам чувството, че никога няма да се интегрирам и няма да създам нова среда. Знам,че винаги стои възможност да се върнем обратно, но някакси не ми се иска да разкарвам две деца постоянно насам натам. Моля хора, преминали през нещо подобно да споделят за колко време човек се научава да живее в новата обстановка. Изобщо възможно ли е предвид, че съм на 35г. и никога не съм била в друга държава за повече от две седмици на ваканция.
четях, проучвах и т.н. 
