- Публикувана: 9 март 2022, 22:37 ч.
- Последно мнение: 27 юни 2023, 14:31 ч.
Фентъзи и фантастика - 23
Аз не харесах Метрата. Има от всичко, безвкусно забъркано в нищо, остава ти кофти чувство и се чудиш за какво си го чел. Особено пък това с политическите и религиозни убеждения по тунелите - тотална загуба на време. Сняг, хора, които едва оцеляват, не се индоктринират някак така от самосебе си. Просто не става. Не е достоверна тая постапокалиптика, скалъпена е. Камо ли пък да воюват за идеи, по-голяма боза не бях чувала. Изобщо не разбирам с кое нашумя тази книга.
Селцето я харесвам много
Селцето я харесвам много
Аз пък мисля, че ако утре има голям постапокалиптичен свят, веднага ще се създадат банди от военни, полицаи и паравоенни(например рокери. Или частни охранителни фирми) - те имат оборудването, оръжията и уменията и ще опитат да наложат контрол над ресурсите а в подобни мигове властва правото на по-силния. Съответно можем да се обзаложим каква идеология ще наложат - нацистката. (Моментално ще започнат да разстрелват всеки по-мургав и хипита. И да тормозят гейовете) Защото всяка голяма социална група вече изповядва някакаква идеология. Накратко ще се върнем в мутренските времена.
Впрочем един апокалипсис е идеалното време да избуят популисти и лъже-иделогии. Чела ли си "Мъглата" на Кинг? в един свят в който всички са изолирани в малко пространство веднага се появява човек, който предлага религиозна идеология и твърди, че жертвоприношенията ще решат проблема. Несъгласните с него биват нарочени за врагове на обществото. Такъв човек акумилира много власт, чрез намиране на общ враг.
Въобще когато обществата изпаднат в криза първото което правят е да търсят външния враг. А това дава възможност на разни популисти да вземат властта. Взирането в себе си не е куул.
Иначе съм съгласен за Метрата - потенциал, добър -реализация- слаба. За мен Глуховски стана известен повече с антипутиновските си позиции отколкото с художествена литература. Не че не го уважавам, но това е друго.
Впрочем един апокалипсис е идеалното време да избуят популисти и лъже-иделогии. Чела ли си "Мъглата" на Кинг? в един свят в който всички са изолирани в малко пространство веднага се появява човек, който предлага религиозна идеология и твърди, че жертвоприношенията ще решат проблема. Несъгласните с него биват нарочени за врагове на обществото. Такъв човек акумилира много власт, чрез намиране на общ враг.
Въобще когато обществата изпаднат в криза първото което правят е да търсят външния враг. А това дава възможност на разни популисти да вземат властта. Взирането в себе си не е куул.
Иначе съм съгласен за Метрата - потенциал, добър -реализация- слаба. За мен Глуховски стана известен повече с антипутиновските си позиции отколкото с художествена литература. Не че не го уважавам, но това е друго.
А какво мислите за “Обитаемият остров”? Започнах я преди време, но временно (пък се оказа за по-дълъг период) оставих на изчакване, заради други едновременно с нея започнати книги…
На Кир Буличов пък “Момиченцето от Земята” беше доста добра книжка.
На Кир Буличов пък “Момиченцето от Земята” беше доста добра книжка.
О, не знаех за антипутиновските му изяви. Те обясняват известността му. Чела съм и Здрач, защото реших, че все пак има нещо в него, и просто не съм уцелила правилната книга. Ами не, не става.
Подхващам Червенохалата на Цветелина Владимирова. Преди 5-6 години съм чела трилогията й за Воронин и много ми хареса. Някой с мнение за книгата?
Преди няколко месеца изчетох Кало змея на Милен Хальов. Лека и четивна, динамична книга. Хареса ми, но много повече би ми харесала, ако бях на 13 примерно Така или иначе, радвам се, че имаме добри български писатели. Я кажете за Времеубежище какво мислите? Не може да й се отрече утопичното настроение.
Подхващам Червенохалата на Цветелина Владимирова. Преди 5-6 години съм чела трилогията й за Воронин и много ми хареса. Някой с мнение за книгата?
Преди няколко месеца изчетох Кало змея на Милен Хальов. Лека и четивна, динамична книга. Хареса ми, но много повече би ми харесала, ако бях на 13 примерно
Така или иначе, радвам се, че имаме добри български писатели. Я кажете за Времеубежище какво мислите? Не може да й се отрече утопичното настроение.
Е, че как.
Авторът на "Метро 2033" Дмитрий Глуховски е обявен за федерално издирване в Русия
Между другото още на 24 февруари 2022 той излезе с огнено послание във фейсбуук.
Има писаници и отпреди това на тази тема. на практика той е изгнаник живее в САЩ.
Това е братска хищническа война, отприщена от луд тиранин. Прости ни, Украйна!“ Това написа Дмитрий Глуховски по повод днешните военни действия на Русия в Украйна.
За мен той е като Булгаков (Бялата гвардия)- абсолютно нечетим, но е уцелил правилната политическа конюктура и става известен.
Граничен пост и поредицата Метро създават постапокалитичен свят в Русия, след изгубена война. общо взето това им е интересното.
Авторът на "Метро 2033" Дмитрий Глуховски е обявен за федерално издирване в Русия
Между другото още на 24 февруари 2022 той излезе с огнено послание във фейсбуук.
Скрит текст:
Моето поколение не хвана от масовите репресии и чистки, не познаваме съдилищата, в които разгневената общественост изисква екзекуции за предателите на Родината, не сме живели в атмосферата на всеобщ ужас, не сме се учили с едно щракане на пръстите да си променяме възгледите от днеска за утре, да вярваме в злите козни на довчерашните съюзници и в добронамереността на довчерашните врагове, не сме се учили да оправдаваме братоубийствените войни и не сме свидетели на моралната и военна подготовка за световни войни.
Съветският съюз, който заварихме, вече беше тревопасен. За неверие в системната структурна лъжа вече не екзекутираха. Съмнението беше легално, личното мнение беше легално, макар и в кухненски формат. И вече не беше задължително да се ръкопляска, когато хвърчаха главите на посочените за врагове на народа.
А тези, които бяха живели в предишните времена, не обичаха да си ги припомнят – и днес вече ни става ясно защо. Защото за да оцелееш физически в такива времена, първото условие е компромисът със себе си, със собствената съвест. Да, налагало се е да се извърташ и отмяташ, да ръкопляскаш на екзекуциите, на някои се е налагало да ги изпълняват – с удоволствие или без – за да не идат самите те на дръвника. Такова нещо не искаш и да си спомниш, камо ли да го изповядаш. Дори не да възразиш, а само да не съучастваш – за това също е трябвало храброст; храброст трябва и за да си спомниш по-късно какво ти се е наложило да направиш веднъж, че и не само веднъж – за да отървеш кожата.
И ето че и за нас, за моето поколение дойте това време – на живо да видим неща, които не би трябвало да се случват никога повече. Ние получаваме удивителен опит и възможността да разберем защо нашите дядовци и прадядовци са мълчали и търпели, как са се хвърляли в бездната на безумието цели нации, как народите са допуснали тираните да разпалят световните войни, как едни хора са вървели безгласно към дръвника, а други хора са се съгласявали да им режат главите.
Сега виждаме с очите си как човекът предпочита да се обезчовечи, за да не бъде изяден: посредством гавра, очерняне, изопачаване на думите и мотивите до степен да е невъзможно да мислиш и чувстваш като човек.
Сега знаем как се маскира хищничеството: вълкът се намята с кожата, съдрана от овцата, която лично е умъртвил.
Сега се учим да възпитаваме в себе си равнодушие към вопиещата несправедливост, която се върши пред очите ни: та нали не ни касае лично, а може и до нас да не стигне, ако не се тикаме между шамарите. На всички не можем да съчувстваме!
Сега се учим да не съчувстваме на жертвата, но да съчувстваме на агресора. Ако се нагодиш към хищника, ако се залепиш като прилепало към акула – вече не е толкова страшно, преживява се, парчета от плячката стигат и до теб.
Сега се учим да не забелязваме прогресиращото безумие на управниците и да се самоубеждаваме в тяхната мъдрост и далновидност. На ден по лъжичка да гълтаме, както споменатия от Швейк ординарец – говното на офицера си, техните конспиративни говна, докато не свикнем с вкуса и не почнем да си искаме допълнително. Че на тях ако не вярваме, на кого да вярваме! Не е ли по-добре да ядем говна, отколкото да си лягаме с мисълта, че животът ни е в ръцете на безумци. Не може всички да са полудели!
Да, ние вече разбрахме как трябва да мълчим, да се отмятаме, да не бием на очи, да си пазим мнението за себе си – но тепърва ще се учим да пъдим от себе си личното мнение. За да не живеем в страх, да не се чувстваме страхливци и роби, на нас ни предстои да се научим искрено да вярваме в това, което доскоро сме смятали за фалшиво. Ще се учим да маршируваме в крак, да аплодираме по команда, искрено и отчаяно да аплодираме, когато бесят враговете на народа и да чувстваме честния мравешки възторг от речите на вожда. Да се радваме на войните. Да приветстваме кръвопролитието. Да намираме обяснения и оправдания, да чувстваме въодушевление от предателствата, братските предателства и репресиите. Да се правим, че не забелязваме и даже наистина да не забелязваме как родната страна върви по пътя на фашистките диктатури, стъпка по стъпка по пътя, който знаем къде води.
Не искахме да знаем миналото, защото мислехме, че вече е погребано.
Струваше ни се, че хербарият на тези остри и странни чувства ще си остане мъртъв, притиснат между страниците на учебника по история. Но ето, че призраците, просмукани с обиди, всепозволеност и безнаказаност, сега се раздуват и раздвижват хартията, излизат на бял свят от мъртвото вчера към живото днес. Те са жадни за кръв – ще получат кръв. Кръвта на тези, които живеят тук и сега. Нашата кръв – гореща и червена, не почерняла и засъхнала. Ще ни се наложи да тренираме как се мисли в хор и как се марширува в строй, да се боим от любопитните съседи и нощния шум на двигателя, мазно и показно да целуваме икони и портрети на вождове, ревностно да вярваме в дежурната истина по курса на деня, да живеем кротко във вечния страх пред това да не живеем изобщо: на всичко това ще се научим…
Или пък да се научим на друго: да съхраним паметта и да мислим за бъдещето, да прощаваме обидата и да не живеем само с миналото. Да не вярваме на лъжите и винаги да изискваме истината. Да скачаме, да спорим, да отстояваме собственото си достойнство и да се борим за него. Ние до ден днешен нищо не научихме от опита на тези, които живяха и умряха, за да бъде при нас различно. И тъкмо затова сега ни предстои да научим още толкова много на собствен гръб.
Съветският съюз, който заварихме, вече беше тревопасен. За неверие в системната структурна лъжа вече не екзекутираха. Съмнението беше легално, личното мнение беше легално, макар и в кухненски формат. И вече не беше задължително да се ръкопляска, когато хвърчаха главите на посочените за врагове на народа.
А тези, които бяха живели в предишните времена, не обичаха да си ги припомнят – и днес вече ни става ясно защо. Защото за да оцелееш физически в такива времена, първото условие е компромисът със себе си, със собствената съвест. Да, налагало се е да се извърташ и отмяташ, да ръкопляскаш на екзекуциите, на някои се е налагало да ги изпълняват – с удоволствие или без – за да не идат самите те на дръвника. Такова нещо не искаш и да си спомниш, камо ли да го изповядаш. Дори не да възразиш, а само да не съучастваш – за това също е трябвало храброст; храброст трябва и за да си спомниш по-късно какво ти се е наложило да направиш веднъж, че и не само веднъж – за да отървеш кожата.
И ето че и за нас, за моето поколение дойте това време – на живо да видим неща, които не би трябвало да се случват никога повече. Ние получаваме удивителен опит и възможността да разберем защо нашите дядовци и прадядовци са мълчали и търпели, как са се хвърляли в бездната на безумието цели нации, как народите са допуснали тираните да разпалят световните войни, как едни хора са вървели безгласно към дръвника, а други хора са се съгласявали да им режат главите.
Сега виждаме с очите си как човекът предпочита да се обезчовечи, за да не бъде изяден: посредством гавра, очерняне, изопачаване на думите и мотивите до степен да е невъзможно да мислиш и чувстваш като човек.
Сега знаем как се маскира хищничеството: вълкът се намята с кожата, съдрана от овцата, която лично е умъртвил.
Сега се учим да възпитаваме в себе си равнодушие към вопиещата несправедливост, която се върши пред очите ни: та нали не ни касае лично, а може и до нас да не стигне, ако не се тикаме между шамарите. На всички не можем да съчувстваме!
Сега се учим да не съчувстваме на жертвата, но да съчувстваме на агресора. Ако се нагодиш към хищника, ако се залепиш като прилепало към акула – вече не е толкова страшно, преживява се, парчета от плячката стигат и до теб.
Сега се учим да не забелязваме прогресиращото безумие на управниците и да се самоубеждаваме в тяхната мъдрост и далновидност. На ден по лъжичка да гълтаме, както споменатия от Швейк ординарец – говното на офицера си, техните конспиративни говна, докато не свикнем с вкуса и не почнем да си искаме допълнително. Че на тях ако не вярваме, на кого да вярваме! Не е ли по-добре да ядем говна, отколкото да си лягаме с мисълта, че животът ни е в ръцете на безумци. Не може всички да са полудели!
Да, ние вече разбрахме как трябва да мълчим, да се отмятаме, да не бием на очи, да си пазим мнението за себе си – но тепърва ще се учим да пъдим от себе си личното мнение. За да не живеем в страх, да не се чувстваме страхливци и роби, на нас ни предстои да се научим искрено да вярваме в това, което доскоро сме смятали за фалшиво. Ще се учим да маршируваме в крак, да аплодираме по команда, искрено и отчаяно да аплодираме, когато бесят враговете на народа и да чувстваме честния мравешки възторг от речите на вожда. Да се радваме на войните. Да приветстваме кръвопролитието. Да намираме обяснения и оправдания, да чувстваме въодушевление от предателствата, братските предателства и репресиите. Да се правим, че не забелязваме и даже наистина да не забелязваме как родната страна върви по пътя на фашистките диктатури, стъпка по стъпка по пътя, който знаем къде води.
Не искахме да знаем миналото, защото мислехме, че вече е погребано.
Струваше ни се, че хербарият на тези остри и странни чувства ще си остане мъртъв, притиснат между страниците на учебника по история. Но ето, че призраците, просмукани с обиди, всепозволеност и безнаказаност, сега се раздуват и раздвижват хартията, излизат на бял свят от мъртвото вчера към живото днес. Те са жадни за кръв – ще получат кръв. Кръвта на тези, които живеят тук и сега. Нашата кръв – гореща и червена, не почерняла и засъхнала. Ще ни се наложи да тренираме как се мисли в хор и как се марширува в строй, да се боим от любопитните съседи и нощния шум на двигателя, мазно и показно да целуваме икони и портрети на вождове, ревностно да вярваме в дежурната истина по курса на деня, да живеем кротко във вечния страх пред това да не живеем изобщо: на всичко това ще се научим…
Или пък да се научим на друго: да съхраним паметта и да мислим за бъдещето, да прощаваме обидата и да не живеем само с миналото. Да не вярваме на лъжите и винаги да изискваме истината. Да скачаме, да спорим, да отстояваме собственото си достойнство и да се борим за него. Ние до ден днешен нищо не научихме от опита на тези, които живяха и умряха, за да бъде при нас различно. И тъкмо затова сега ни предстои да научим още толкова много на собствен гръб.
Има писаници и отпреди това на тази тема. на практика той е изгнаник живее в САЩ.
Това е братска хищническа война, отприщена от луд тиранин. Прости ни, Украйна!“ Това написа Дмитрий Глуховски по повод днешните военни действия на Русия в Украйна.
За мен той е като Булгаков (Бялата гвардия)- абсолютно нечетим, но е уцелил правилната политическа конюктура и става известен.
Граничен пост и поредицата Метро създават постапокалитичен свят в Русия, след изгубена война. общо взето това им е интересното.
Първото Метро, 33, излезе на български 2008, Путин беше още в първия президентски си мандат.
Здрач не съм го чела, но Метро 2033 и 2034 много ми харесаха. 2035 нещо взе да ми писва.
Не бих сравнила Глуховски с Буличов, първият е много по-суров, в динамиката на "Брат" и "Бригада", докато Буличов е с по-меко, иносказателно повествование, в духа на приказките - притчи.
Здрач не съм го чела, но Метро 2033 и 2034 много ми харесаха. 2035 нещо взе да ми писва.
Не бих сравнила Глуховски с Буличов, първият е много по-суров, в динамиката на "Брат" и "Бригада", докато Буличов е с по-меко, иносказателно повествование, в духа на приказките - притчи.
Само че Бригада в някакъв смисъл описва силни характери; там има екзистенциални въпроси и на фокус са изборите и съдбата. При Глуховски е само сходната динамика. Кулминациите на Глуховски са кратки, после - отпускане на напрежението, отговори няма, героите не надграждат себе си и следващото събитие - никаква връзка.
Буличов е добър психолог и образите му са ярки и специфични. Сюжетът му винаги е ненатраплив, а интересен.
Глуховски го четох около 2010 г., сега вероятно не бих го и довършила.
Кулминациите на Глуховски са кратки, после - отпускане на напрежението, отговори няма, героите не надграждат себе си и следващото събитие - никаква връзка. Буличов е добър психолог и образите му са ярки и специфични. Сюжетът му винаги е ненатраплив, а интересен.
Глуховски го четох около 2010 г., сега вероятно не бих го и довършила.
Критиките на Глуховски срещу Путин са от доста години- Просто сега покрай войната добиха чуваемост. В интерес на истината преди критиките му бяха по-меки, по-обрани, в последната година стана доста остър. Но той вече няма какво да губи, живее в САЩ.
Не бих сравнил Бригада и Брат с Метро и аз. Бригада си е чист мафиотски екшън. Малко като "вулгарните" романи на Калчев, но по-облагороден с "добрия" разбойник, който е тип съвременен Робин Худ. Метро 2033 и Граничен пост са в един постапокалиптичен свят, без добри герои. Не бих казал, че и динамиката сходна, в Брат и Бригада доста бързо се състоя развръзката, а при Глуховски идва ужасно бавно. Вярно че едното е сериал, а другото и книги, и все пак.... Глуховски го четох през 2008. На първата книга ме подразни финалът. Втората я четох до средата и се отказах. Третата само отворих и като видях какви глупости има се отказах. Бетер втората. Към днешна дата не бих чел и първата.
Не бих сравнил Бригада и Брат с Метро и аз. Бригада си е чист мафиотски екшън. Малко като "вулгарните" романи на Калчев, но по-облагороден с "добрия" разбойник, който е тип съвременен Робин Худ. Метро 2033 и Граничен пост са в един постапокалиптичен свят, без добри герои. Не бих казал, че и динамиката сходна, в Брат и Бригада доста бързо се състоя развръзката, а при Глуховски идва ужасно бавно. Вярно че едното е сериал, а другото и книги, и все пак.... Глуховски го четох през 2008. На първата книга ме подразни финалът. Втората я четох до средата и се отказах. Третата само отворих и като видях какви глупости има се отказах. Бетер втората. Към днешна дата не бих чел и първата.
Я да видя дали ще ми помогнете 
Преди години тук попаднах на пост в търсене на разказ. Сюжетът :
Роби берат памук в плантация. Организирано бягство с камион, перипетии. И Свобода! Но всъщност мнима, защото
те отново са роби, но не го знаят, а работят с хъс същото- събират памук.
Тогава го намерих, изчетох и бутнах линк в любими. Лошото е, че онзи хард изгоря .. а скоро се присетих, че отново искам да прочета този разказ.
Благодаря на всеки, който ще намере време да ми отрази поста!
Преди години тук попаднах на пост в търсене на разказ. Сюжетът :Роби берат памук в плантация. Организирано бягство с камион, перипетии. И Свобода! Но всъщност мнима, защото
те отново са роби, но не го знаят, а работят с хъс същото- събират памук.
Тогава го намерих, изчетох и бутнах линк в любими. Лошото е, че онзи хард изгоря .. а скоро се присетих, че отново искам да прочета този разказ.
Благодаря на всеки, който ще намере време да ми отрази поста!
О, не знаех за антипутиновските му изяви. Те обясняват известността му. Чела съм и Здрач, защото реших, че все пак има нещо в него, и просто не съм уцелила правилната книга. Ами не, не става.
За почитателите Глуховски беше известен и преди войната в Украйна. За вас може и да не става, за мен е един от най-добрите фантасти. И то с пророчески произведения.
Артемис, вкусове разни, слава Богу! И кое му е пророческото в произведенията? 
TopsyG, не се сещам, съжалявам. Сюжетът, който разказваш, ми напомни за един епизод от Черно огледало. Беше антиутопия, един от народа се надигна, разбунтува се и успя. Стана известен, но отново го използваха - точно по начина, по който описваш - човека имаше илюзията за свобода.
TopsyG, не се сещам, съжалявам. Сюжетът, който разказваш, ми напомни за един епизод от Черно огледало. Беше антиутопия, един от народа се надигна, разбунтува се и успя. Стана известен, но отново го използваха - точно по начина, по който описваш - човека имаше илюзията за свобода.