Частни училища - информативно-дискусионна тема 51

Госпожа, разводнявате нещата.
Тия общи приказки са дъвка за наивници. Ролята на училището на първо място е образованост и грамотност. Ако е нещастно и немотивирано докато се образова, анализирате защо и ако трябва сменяте училището.
Разбира се, вашата цел може да е друга. Иначе щяхте да сте видяла, че в темата споделят хора предимно по посочените от Вас теми. Състезанията са в нарочна тема 1-4 клас. Вече почвам да си мисля, че математиката и конкурентното начало ви станаха обидни. Децата обаче дългосрочно страдат от липса на съперничество и амбиция.

има много деца, които са щастливи, когато попаднат в амбициозна среда сред будни себеподобни и дори ходенето по състезания ги прави щастливи. Немалко от тях ходят наистина с удоволствие на училище. Недейте да обобщавате така на килограм за вътрешната мотивация и щастието на децата.

И аз не намирам нищо лошо в конкурентната и състезателна среда. Аз самата като малка обичах всички видове олимпиади, контролни и класни, за мен това бяха най-хубавите дни 🤣 Е, после нещата се попромениха и не бих казала, че изпитите в университета ме караха да казвам “Днес е най-щастливият ми ден”.  

Синът ми е същият като мен, къде за добро, къде за лошо. Преди изпита в СС (аз не му казах, че е изпит, а “решаване на загадки”), ме попита дали ще има много деца. Казах “да”, и той заяви “Значи трябва да съм най-добрият от всички”  

Естествено децата са различни, но някак презумпцията, че в “академичната” и по-състезателна среда децата по подразбиране са смазани, изцедени и нещастни, не е състоятелна.

Много "обичам" заявката "искам детето да е щастливо". Хубаво, и аз искам детето да е щастливо, кой не иска детето му да е щастливо! Обаче детето има нужда и от трудности, за да е щастливо, иначе му се скапва всяка частица от природно заложената частица да се развива през трудностите. Няма учене без трудност, а усещането за преодоляване на трудността дава и самочувствие. Лесното щастие е деградиращо за личността, а за една развиваща се личност е още по-деградиращо, направо затъпяващо.

Аз направо казвам на децата, че отиват да решават задачи и на изпит/състезание. Макар че не посочвам последствията от изпита, защото не могат да го осъзнаят. Няма смисъл от замотаване на истината. А най-демотивиращо е "отиваш да играеш и да се запознаеш с други деца" - тогава се включва "значи няма нужда нищо да правя, ако не искам".

Такива впечатления са по-характерни за гимназиалан етап. Но за да се стигне до добра гимназия, където да се обогати общата култура и да се научат 1-2 езика, е необходимо детето да получи много добра основа по БЕЛ и МаТ. Затова в тази тема повече се обсъжда начален и основен етап, а за гимназиален има теми по училища. Има и тема общообразователен говорилник, където най-любимият спор е ЧУ срещу ДУ. За състезание по обща култура до 7 клас се сещам единствено за "Знам и мога". Всичко останало е по области- бел, мат...Има и олимпиади, разбира се.
Естествено състезанията и изпитите да са мерило - за знания, за обща култура. Как иначе ще кажем, че в еди кое си училище им повишават общата култура? Това си става така или иначе през ученето по предметите.

Това е много добре написано. В днешно време сме склонни доста да щадим децата си, особено младото поколение родители като мен 😂😂😂 Ще видим след 20 години какво ще сътворим.

Но все пак нека не пренебрегваме факта, че не всички деца имат състезателен нюх в кръвта си и биха понесли постоянни провали.

Аз самата съм пример за човек, израстнал в такава среда в гимназията. Винаги бях последна, въпреки тройно повечето усилия, които полагах спрямо връстниците си. Явно мястото ми не е било там.

И след като завършихме излязох с доста комплекси за това, че не съм достатъчно добра, колкото останалите.

12 години по-късно продължавам да се боря с това. Вече знам, че част от комплексите ми идват точно от училище и това подтискане в гимназията, което сама съм си набила, заради по-ниските резултати в училище и по изпити.

Така че да. Ако детето има възможностите нека да ходи по-състезания, да показва резултати, да се радва на успехите си. Това е супер мотовиращо.
Ако едно дете е много добро в даден предмет, той придобива самочувствие и винаги повишава резултатите си и по други предмети.

Но според мен ако няма потенциал тази среда ще го демотивира и рано или късно то само ще се определи като провал.

Това е мое мнение, може и да не съм права.

Но от дете до дете си има разлика. И е напълно възможно в състезателна среда да има деца, които наистина да не са щастливи.

И от възрастен до възрастен.

Иначе откъде биха се взели толкова пораснали без съществен интелектуален потенциал. Което ги прави чудесни в други области, разбира се.

Според мен си права, да. Имам чудесна приятелка, вече е много успешен реализиран човек, но години наред си влачеше комплексите от неправилната гимназия. Добре трябва да се преценяват тези неща.

Едно дете няма как да знае колко добро може да бъде в нещо, ако не опита. Работа на родителите е да наблюдават децата си и да преценяват в кои битки си заслужава да ги пуснат и в кои не. Малко отвлечен пример, но ако детето няма физически данни за спортна гимнастика или за балет, очевидно няма да го надъхвам или да го подготвям за балетното училище или за спортната зала. За състезателни изпити пак е добре човек да бъде честен със себе си и да прецени дали детето може да поеме натоварването или ще му дойде твърде много. Не винаги и не всички могат да са първи или от първите. Малко става като в приказката човек да избере дали да е пръв на село или последен в града.

В никое училище не се явяват всички деца по състезания. Не виждам проблем с това, че някой от класа отива на олимпиада по история, например. Това не би трябвало да влияе върху самочувствието ми. Проблем има, ако всички деца се справят, а твоето е само с тройки. Тогава може би трябва да се помисли за друго училище, с насоченост по интереси - художествено,  музикално, спортно....Но пак говорим за гимназия. До 7 клас всяко дете би трябвало да се справя с материала по МОН.

Естествено, ако детето не се чувства добре в състезателна среда и не се справя, добре е да се види защо и да се търси алтернатива. Но в начален етап не смятам, че ще има деца, които чак толкова ще изостават винаги.

Обратното, ако детето е по-будна и състезателна натура, а средата не е такава и темпото е по-скоро водено от изоставащите (както е често в ДУ), детето накрая няма да има никакъв стимул да надгражда. Пример със себе си мога да дам (отсега казвам, че не се считам за изключително умна ) - в началното училище, макар и в ДУ, имахме чудесна учителка, много буден клас, ученето беше удоволствие, и вкъщи домашните и ученето на уроци също. Сега, вярно, че в 5-и клас като получих 5.75 на едно класно по математика плаках го̀рко, и не го отчитам като нещо положително, но мисълта ми е, че с удоволствие полагах усилия да уча и да съм сред най-добрите. После обаче в 6-и и 7-и клас смених училището, и там се оказа, че и без да уча съм сред най-добрите, което в тоя предгимназиален етап беше най-неприятното стечение на обстоятелствата за мен. Спрях да си давам зор, ‘що, като съм тъй умна, нали Като резултат от тоталната липса на “зор” - провал след 7-и клас с посредствени оценки - 4 по БЕЛ (майка ми е учителка по БЕЛ) и 4:50 по математика. Влязох все пак в “приемлива” гимназия със засилено изучаване на испански. Е да, ама не ми хареса, реших, че искам да ставам моден дизайнер Родителите ми, вместо да ме освестят малко и на тоя каприз ми угодиха. Върнах се с приравнителни в СОУ втория срок на 8-и клас, и кандидатствах в Техникум по Текстил след това. Е, там положението беше трагично, нивото беше толкова ниско, че дори бегла идея за зор нямаше, пак си кретах без усилие и учене. В университета (СУ) поне на приемния изпит изкарах петица за моя собствена огромна изненада. Очаквано не ми стигна за желаната специалност, та записах Балканистика. Към втори курс видях, че тая работа с неученето и неходенето на лекции не работи вече Реших, че е по-важно да работя. Прекъснах 2 години. И една сутрин се събудих и си казах, че това така няма да го оставя, напуснах работа, възстанових си правата и завърших. Но цялото това лутане и експерименти, отсъствия от лекции и т.н. доведоха до значителни пропуски по езиците, които се учеха засилено - гръцки, румънски и албански. Тях не ги наваксах, само румънския, другите кретах с 3-ки и 4-ки. Отчитам го като голям пропуск. Всички останали дисциплини ми бяха отлични от трети до пети курс, уви езиците, не.

Та стана много дълго, но за мен изводът е, че когато средата не предполага никакъв стимул, човек губи желанието да се старае, създава се едно измамно усещане, че щом се справя в такава среда и в Харвард ще го посрещнат с червен килим без усилия, но при сблъсъка с действителността, изненадата е голяма и неприятна

Има и друг поглед за много от успешните хора. Както и идеята, че да си “посредствен” в училище не е задължително лоша. Даже напротив, такива деца се научават да приемат провала или неуспеха, критиката, знаят какво е да не си най-добрия и да не си успял. Знаят как да приемат такива развои и това ги прави по-устойчиви на бъдещи провали и няма опасност да се сринат и да паднат пагубно с някой друг неуспех на идеите  си като възрастни хора. Обратно има много отличници, които стават чудесни изпълнители в някоя фирма и нищо повече.
Никога не съм била отличник на класа,  незаслужено се ползвах с подценяването на учителите и бързо загубих интерес да се доказвам в училище. За сметка на това никога не съм възприемала себе си като провал или неспособна. Просто ми беше безинтервсно и чаках да завърша. Родителите ми бяха фантастични и благодарение на тях знаех, че съм страхотна, умна и когато реша, че искам мога да постигам. Днес мисля, че са били много прави. Та не е виновна средата как ще се възприемаме. Мен родителите ми никога, ама никога не са ме карали да се чуствам неспособна и никога не съм чувала “ето виж х как добре се учи, а пък ти…”
Ако не всичко, то повечето се крие в семейната единица…

Да, тези, успешните средняци какво да кажат друго? Говорят така, защото са успяли по някакъв начин, но за своите деца обичайно са много амбициозни и това си личи по биографиите - техните и на децата им. Те могат да си приказват всичко, но нещо не им хващам вяра.

Абсолютно съм съгласна с всяка дума от поста на Блонди. Аз също имах подобна катастрофа, породена от прекалено самочувствие и подценяване на обстоятелствата, макар и не в такъв мащаб. В подготвителен клас на английската гимназия в началото ми беше много лесно и ужасно скучно, защото бях учила английски няколко години преди това. Та изобщо не си давах зор с идеята, че "аз това си го знам". В един момент обаче материалът и съучениците ми ме задминаха, а аз го установих по трудния начин. Успях да наваксам в крайна сметка, но дотогава ми излезе през носа безметежното ми съществуване.

Аз не бих била толкова сигурна, Анди.

Не изключвам развитието на потенциала, но не смятам, че има абсолютна гаранция за което и да е от двете твърденя. Обаче съм категорична, че освен много ум се търсят и много други качества. А училишето, хора, е етап от живота, колкото по-правилно избрано, толкова по-приятно и пълноценно използвано. Това са годините за работа с потенциала, но има много други фактори, които са нужни в картинката, за да бъде младият човек утре независим, самоуверен, успвшен и щастлив