Как да комуникираме - диалог с родителите на деца с увреждания

GI, за съжаление е истина, че много от родителите на деца със Синдром на Даун са убеждавани да оставят детето си в дом. А всички, които са се занимавали с такива деца знаят, че разликата между такива деца отгледани в дом и в семейна среда е огромна. Колкото повече се занимаваш с детето толкова по-добре се развива то.
А по въпроса за диагнозата... Едва ли той е най-подходящият за започване разговор според мен. Но след няколко други встъпителни, бих обяснил без притеснения каква е точната диагноза и други подробности. Лечение (в същност излекуване няма, но с много работа, се стремим изоставането да е колкото се може по-малко) и най-вече, че той е дете, което изисква отношение като към всички останали деца.

Така мисля и аз. Проблемът при нас е, че тези хора дълго време бяха скривани от обществото едва ли не. Когато ежедневно виждаш различни хора (имам предвид наистина всякакви) свикваш с тях и ги възприемаш нормално и никой не се притеснява.

За сега малкият (писах и в другата тема в клюкарника по този въпрос) не се впечатлява от хора в инвалидна количка (радва им се и ги закача, както и те него), от това, че някое детенце не говори или че не изглежда като него. Аз се стремя да реагирам нормално - питам ако видя, че има желание да се говори за това, не искам да нахалствам. Иначе с всички дечица се отнасям по един и същи начин - дружелюбно и добронамерено. Надявам се, когато синът ми започне с въпростите да имам достатъчно отговори.

Хубава тема си пуснала Анда.
Аз като майка на едно здраво и едно дете със СД мога да кажа, че децата с този сендром са изключително чувствителни, нежни и добри.Баткото(здравият) е много повече агресивен и буен, с него имам всъщност проблеми  относно поведението му спрямо други деца...да не кажа, че направо е опасаен спрямо бебето.Мисля, че агресията е носят както здравите така и някои болни дечица, има множество примери в действителноста....
Още не смея например да минавам под балконите на блоковете, едно време беше модерно сред децата да замерват с какво ли не-домати, яйца и т.н.
Ние за сега нямаме проблеми относно състоянието на малкият , тъй като той е много приветливо и усмихнато дете, дори непознатите по улиците не виждат, че  има нещо нередно в него - радват му се, закачат го.Не знам как ще е по-нататък, нявам се  обществото да свикне с мисълта, че такива хора има и винаги е имало и, че те носят душевност същата като нашата- чувствителна , ранима и те обичат и имат нужда да бъдат обичани.

Ще се включа и аз в темата... защото е безкрайно полезна за всички!
Опитвам се да науча дъщеря ми, че има дечица различни от нея, но те са точно толкова добри, красиви и умни колкото нея.
ПетяК, в нашата детска градина имаше група за дечица с увреден слух. Първоначално бяха в отделна група, но сурдопедагожката и родителите настояха децата да бъдат "разхвърляни" по другите групи, за да не растат в затворено общество. Първоначално децата бяха реагирали много тежко заради това, че ги разделят. Всичко е свързано с трудности за персонала и емоционални трудности за децата, но всяко начало е трудно. В нашата група госпожите казаха, че ще дойде момиченце, което не е било досега на градина. Александра досега не е споменала за това детенце, не съм се сещала да питам госпожите, но опредлено искам дъщеря ми да заобича това дете така както обича другите, да й помага, абе да се държи с нея както с всички други. Ще хвърля всички усилия това да е така! Крайно време е в България различните хора да се приемат нормално... защото със срам за себе си мога да кажа, че в гимназията имахме съученичка с проблеми в психиката и се държахме ужадно жестоко с нея... Но тогава никой не ни обясни нещата.. не искам да прехвърлям вината, но учителите е трябвало да положат повече усилия да озаптят едни незрели тийнейджъри. Впоследствие се сблъсках с подобно нещо при близък роднина на мъжа ми. Видях как се отнасят с този човек на улицата, а той е толкова мил и добър човек. Ето затова ще науча Александра да приема всички хора като равни, въпреки особеностите им!

Ще цитирам firebird , от другата тема - " Децата приемат специалните деца - но малко по-късно възрастните им пообъркват представите. Затова си мисля, че трябва да се почне от майките."

Аз никога не бих спряла Марти да си играе с " по - различно " дете и със сигурност , когато започне да разбира ще му обесня , че трябва да приема тези деца съвсем нормално , като равни ...
Вчера на площадката имаше едно дете , съвсем здраво , което замеряше бебетата с метални колички  - с такива деца не искам да контактува (трябваше да заплаша бабата на хулигана , за да му обърне внимание ) с такива хора ми е трудна комуникацията , тях не ги разбирам . С родителите на деца с увреждания и със самите такива деца не съм имала проблем...

Темата наистина е прекрасна, защото всичко започва от говоренето. Сякаш човек признава пред себе си дадена истина и тогава може да я изкаже на глас.
В нашата махала има момиче / вече доста голямо /, което има психически проблеми, но сякаш всички я възприемат и не съм виждала негативни прояви спрямо нея. Моят син й маха с ръчичка щом я срещнем / тя винаги е с придружител /, т.е. държи се с нея както с всеки, който познава.
От друга страна си мисля, че игнорирането и липсата на отношение към хората / и в частност децата / с проблеми е продиктувано от някакъв подсъзнателен страх, че на нас / обикновените, редовните  / това не може да ни се случи ....
И в крайна сметка какво означава "проблем" - ако не е някакво регистрирано физическо или психическо увреждане дали задължително всичко е ок ... Или просто се затваряме в черупката на ординарното и демонстрираме благополучие пред света....
И на края - не мисля, че детето е с увреждане го прави по-малко човек, който има право на щастие и съществуване в тоя шарен свят. Аз не се дистанцирам, даже приветствам "различността". 

Да поясня откъде тръгнахме - имaше идея за лекции по училищата, на тема деца с увреждания и тяхната интеграция. Не одобриха проекта.
Тогава ми хрумна, че пропускаме форума като средство за изява.
Защото отношението към различните е част от възпитанието на детето.
Моето мнение е, че с една лекция в училище няма да променим света, но ако майките бъдат подсетени да научат децата си на толерантност, това ще има по-забележим резултат.

Когато в обкръжението има някой различен, тогава нещата стават от самосебе си.
Когато няма, може би най-впечатляващи са произведенията на изкуството (съобразени с възрастта, разбира се) - като се почне от книжките за костенурчето Франклин, "Мога да прескачам локви"- Алан Маршъл, и се стигне до "Какавидите" на Джон Уиндъм...

За поведението - какво да кажа - като че ли най-лесно комуникирам с хора, които се държат с мен, както и преди да имам дете с увреждане.
Не е уместно прекаленото "успокояване" - от сорта, че "не може ли небцето да му зарасне и без операция", или "кво го мъчиш с тия логопеди, я как хубаво вика "баба"

Искам да кажа, че ходенето по лекари, които или дават напразни надежди, или разбиват и последната малка надеждица, люшка родителите от една крайност в друга. Понякога те може спокойно да говорят за проблема, понякога един въпрос за лечението може да провокира неприятното усещане за скорошното посещение при лекаря, което е било обезнадеждаващо... Така че е най-добре да покажете добронамереност, и да оставите родителя да говори каквото смята за правилно.

Честно казано, в този форум, и по градинките, аз лошо отношение не съм срещнала.

За беда именно хората, които са свързани професионално с тези неща (лекари, среден медицински персонал, учителки  в детски градини) май имат нужда от такива лекции...
Не че всички са такива - има и прекрасни лекари, и прекрасни педагози - но се срещат и някои, за които е било по-добре да работят нещо друго (спирам, че се отклоних от темата...)

Благодаря на всички за разбирането! 

Aми просто оставете децата сами да намерят общ език. Повечето специални деца сами търсят контакт с другите нормални деца. Наблюдавала съм моята дъщеря колко се чувства доволна и щастлива, когато друго дете я заговори. Лично всеки ден имам контакт с деца с проблеми/ без говорни и очни проблеми/ и си влизам в диалог с тях.  На някои родителите също са с проблеми и с малко повече търпение може съвсем спокойно да се разберем.   От тези хора никога не чух реплики от рода на ".....да пази Бог.......горкото дете.....какво е  виновно....няма по-лошо от загуба на зрение.....". И ред такива. Според мен децата трябва да контактуват и много майки гледат с почуда, когато детето ми опипом се запознава с тяхното. И тогава следва елегантното придърпване. А на такъв човек му трябва допир и хващане на ръчичката. Много се надявам много родители на нормални и здрави деца да променят своите възгледи.

Брат ми е Даун ... как мислите, че реагират децата ми?!?

Как реагират?
А ти как си представял нещата пред приятелите си и как си се чувствал като малък ?

И на мен ми е интересно ,-как се чувстват, също и ти как?Изобщо как се е отразило това на теб като дете и подрстваща?

Едва ли има общо правило как да се подхожда към децата с увреждания и техните родители. Според мен е важно да се държим и да разговаряме така, както и с всички останали и да не ги съжаляваме , да не се отнасяме към тях като към заразно болни

Сина ми ходи в смесена детска градина - за деца със и без нарушения в развитието. Учителките се отнасят еднакво към децата, дават им еднакви задачи и помагат на тези, които имат нужда. Сигурна съм, че има много подробности в работата на учителките, но аз не съм специалист и не съм запозната с тях. За мен е важно, че основната идея на градинаата е интеграцията - да се научим как да живеем с различните от нас. От това имат нужда и хората с увреждания и тези без такива

Да започнем с "Деца със специфични потребности", вместо деца с увреждания. Като начало....

Тази тема сме я нищили вече. Ако ти е интересно: http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=106370.0 

тук не ви предлагам да смените името на форума.А всъщност мисля че има разлика между Специални и специфични. Идеята е да се започне от някъде.