Сигурна съм, че Бог ще те благослови със здрави деца! Моли се, и не само когато си в нужда. Моли се, когато си щастлива!
Скрит текст:
Радвам се, че някой се сети да създаде тази тема. Благодаря!
Ще се опитам да бъда максимално кратка, въпреки че имам много за казване.
Имам проблеми с цикъла от 11-годишна. През годините съм имала много проблеми, кръвоизливи, хормони, лекари, светила, които са ми обяснявали как задължително до 25 трябва да забременея, иначе после може би никога може да нямам деца. Това ми го каза една еднокриноложка в МД.
Съдбата обаче ме срещна със съпруга ми на 28. Бях сигурна, че ще имаме някакви затруднения със забременяване и три дни след сватбата имахме записан час в клиника по стерилитет, тъй като аз нямам овулация.
Започнахме със стимулация. Направихме 2 стимулации, на които се видя, че ф. не се пукат и стават на кисти. Точно 6 месеца след сватбата ни, почина дядо ми. На следващия ден след погребението бях на цветна снимка. В деня на погребението ми стана зле, след 2 години разбрах, че съм имала паник атаки, но не съм ги разпознавала.
След цветната снимка направихме още 1 стимулация и пак не се пукаха фоликулите и док. каза, че сме за инсе. Междувременно, няколко месеца преди сватбата останах без работа, поради което ни беше изключително трудно с разходите по прегледи. Едвам свързвахме двата края.
През 2017 година, докато ние правим опити и не се получава и не се пукат ф., моя приятелка забременя спонтанно с второ дете, което не искаше. Дори не сметна да ми каже лично, а го разбрахме от ФБ. На следващия ден дойде да ми се обяснява, уж да ме види, как тя не очаквала, как много искала да направи аборт, че й било рано за второ дете, как не го искала, но прокървила и решила, че го иска.
В деня, в който имах поредния преглед, за да видим как вървят нещата с поредната стимулация, преди да вляза в кабинета, разбрах, че е родила. Влязох за преглед и резултатите бяха ужасни, нямаше фоликул, лигавицата беше тънка. Само аз си знам как съм се прибрала от клиниката, качила съм се на градки автобус, след това съм стояла на софийската гара да чакам междуградски автобус и се прибрах до нас. В момента, в който влязох в нас, плаках с глас. Плаках часове. Толкова ми беше тежко. Не, защото завиждам, а защото ръцете ми са празни.
Някак го преодолях това, още от момента, в който видях това дете, го обожавам, то също мен. Постоянно с братчето си ми казват колко много ме обичат и ме прегръщат и целуват до безобразие.
През 2018 г. на 25 януари правихме инсеминация на неспукан фоликул. Беше най-ужасната процедура за мен. Стоях в 8 вечерта на последен етаж на клиника, нямаше никой в коридора, без телефон, без часовник, само една глупава музика на някакъв екран, а аз с отворено влагалище лежа и чакам. Започнах на по-висок тон да извиквам, но никой не отговори. След 10 минути викане, неусетно започнах да крещя, защото никой не ме чуваше. Уплаших се. Дойде една сестра и ми се скара защо викам. Казах й, че крещя от доста време и никой не ме чува. Осъзнах се какво правя. Беше засрамващо. Тя ми се скара как съм щяла да стана майка, какво било това поведение. Мина и това.
Междувременно продължавах на приливи и отливи да работя и да оставам без работа. Уж се успокоя, че съм на постоянен договор и ставаше нещо и оставах без работа, или бях по заместване и срокът изтичаше и нямаше постоянно място.
През 2018 г. работех. В края на годината събрахме известна сума и започнахме инвитро. От клиниката ми казаха, че няма как да кандидатстваме по фонда с диагноза ПКЯ и ИР, че не се покрива. Никой не ми каза, че можем да направим 4 инсета и да кандидатстваме. Започнахме процедурата и се оказа, че ще я прекратим, защото фоликулите са претърпели за 2 дни обратно развитие и не стават. Такъв рев на паркинга на болницата и двамата с мъжа ми не бяхме преживявали до онзи момент.
Опитахме се с малкото средства, които имаме, да спестим за още една процедура. Февруари 2019 година забременях за първи път с първо инвитро, с една яйцеклетка, с образувал се един ембрион. Нямаше такова щастие!!!
Вечерта преди трансфера, работодателят ми връчи предизвестие за съкращаване на щата и отново оставах без работа! За трети път в рамките на 3 години!
Докато чуем пулс на бебето, предизвестието изтече и ме освободиха. Реших да не водя дела, не исках излишни нерви, исках спокойна бременност. Да, ама не.
Всичко вървеше добре, бебето имаше пулс, развиваше се според седмиците. В нощта преди първия БХС сънувах, че детето ми има Даун. Отидох на БСХ и ми казаха, че кръвните изследвания са добри, бебето е добре, здраво е и е момче. Момче!!!! Така си мечтаех за момче!
Бременността продължи да се развива добре, но това, че останах без работа и без пари, като лекарствата ми струваха към 500 лв. на месец, ми донесе допълнително стрес. Също така, родителите ми имаха проблеми по между си и никой не ме щадеше, бях като буфер между техните скандали, побоища и разпри.
В началото на юли приятел ни подаде ръка и ме взе на работа. Аз реших, че ще работя, защото работата беше от същото естество като последната ми такава и не беше тежка, нито физически, нито психически и ме устройваше. Работех даже на половин ден. Минаха 2 седмици и дойде време за поредния преглед в 24 г.с. Две седмици преди това сънувах, че отивам да раждам и се връщам от болницата без бебе.
Отивайки на преглед обясних, че бебето като ме рита ниско долу, ме боли. Оказа се, че съм с разкритие и спукан мехур и раждам. Приеха ме по спешност в МД с 4 см разкритие. Опитаха се да задържат бебето 1 ден, поставиха инжекции за белите дробчета. На следващия ден обаче се събра лекарска комисия, която установи, че бебето изостава с 2 седмици. Решиха, че ще предизвикат раждане. Проф. Слънчева ми каза, че ако детето се роди живо, най-вероятно ще бъде увредено, защото е стояло много време със спукани води. Никой не можеше да ми обясни какво се случва и защо се случва. Сложиха ми окситоцин. 3 дни бях така. Започваха контракции и спираха. Докато си засичах контракциите, в родилните зали жените раждаха на 3 минути. Беше толкова тежко. Не знаех дали бебето ми ще се спаси, молех се с всички сили. Всички приятели, които познавам и са ми близки помолих да посетят храм и да запазял свещ за него и да се помолят и за двама ни.
Спукаха ми мехура и ми казаха, че скоро ще започне раждане. Казах, че искам упойка и не искам да усещам нищо по време на раждането, да е максимално щадящо откъм усещане за мен. Следобяд на третия ден се сбогувах с детето си. Говорех му колко много го обичам и че е време да си отиде. Говорех му, че моят дядо го чака на небето, ще се грижи много добре за него и ще го обича до безкрайност, ще му даде обичта, която даде на мен. Вечерта на 19 юли 2019 аз родих моето момченце Христо. Кой да предполага, че сънят ми от преди две седмици ще се окаже верен.
Стоях в МД 10 дни. Бях единствената в патология, която беше загубила детето си. Всички други бяха бременни. Ходех в коридорите като призрак. Излизах в коридора само кагота нямаше други жени. Наложи се да ми направят 2 кюретажа, защото не ме бяха почисили добре след раждането.
Дойде психиатър при мен на посещение. Започна да ме разпитва как се чувствам. Обясних му, че вече съм половин човек, че детето ми го няма. Попита ме дали имам мисли за отнема на живота си. Обясних му, че ако съкм искала, до сега да го бях направила. Бях на 5 етаж в стая без решетки. Но ако тръгна по този път, как тоава ще сбъдна мечтата си да имам живо и здраво дете, да прегръщам живо и здрадо дете и този път да стана майка на живо дете! Не съм си и помисляла да отнема живота си само защото вярата, че ще имам още едно дете ме крепеше.
Годините, в които ходех по прегледи и преживявах неуспешни стимулации ми се струваха като виц пред това, което ми се случваше. Такава изгаряща болка, такава мъка.
На всичкото отгоре, коремните ми мускули се свиваха след раждането и постоянно ми трептяха като ритници. Слагах ръка на корема и в следващия момент се усещах, че там няма вече нищо. Детето ми вече не е там. Отнеми ми месец, докато отвикна и се осъзная къде се намирам.
Изписаха ме и се прибрах вкъщи. С мъжа ми бяхме като гаджета на 1 ден. Не знаехме как да се държим един с друг, беше толкова неловко. Той гледаше да ми угажда, да ми говори мило, да прави всичко у дома. Не знаехме как да се държим един с друг, а бяхме заедно от 4 години и се познаваме прекрасно. След време нещата се нормализираха.
Няма да забравя първия път, в който правихме любов след загубата. Усещането ми беше странно. Спомнях си през цялото време как извадиха детето ми. Първите няколко пъти бяха с тези спомени. След време нещата започнаха да влизат в обичайния си ритъм.
Приятели се отдалечиха от нас. Доста хора знаеха какво се е случило и почти никой не ни се обади. Приятелката ми, за която писах по-горе постоянно ми повтаряше как всичко ще се оправи, как сега трябва да спим, да ходим по барове, да се забавляваме, а тя не спираше да се оплаква колко й е трудно с тези две малки деца. Ми що бе мацка, побърза да забременяваш на 22, и на 24 вече да имаш 2, а дори не си завършила?
Не им ли хрумва, че аз на 31 съм се наживяла, не ми се ходи по барове, не ми се спи до късно, не ми се ходи по екскурзии, че майчинският ми инстинкт е по-силен от всичко останало и за мен друго няма смисъл?
Отнеми доста дълго време да се съвзема и още ми тежи загубата на детето ми.
Оказа се, че имам усложнения след кюретажите. Развила съм синдром на Ашерман. Благодарение на момичета от форума, които ме насочиха към конкретни лекари, тази година минах 2 опирации на матката и докторът ми казва, че матката изглежда добре.
Преди 10 дни правихме инсе, тъй като решихме да направим такива процедури, защото ми дават шанс за забременяване, а и ще направим бройки за пред фонда и ще кандидатстваме за държавно финансиране. Според мен не е станало, направих няколко теста и са отрицателни. Ако имаше нещо, щеше да покаже. Ще изчакам след няколко дни и кръвния и ще спирам лекарствата.
Някак не ми е тежко от този очакван неуспех. Аз знам, че трябва да мина през тези процедури. За мен ще е късмет, ако се получи от тях, ако не - продължаваме към инвитро.
Лошото е, че след всяка стимулация, след всеки неуспех, се чувства все по-съкрушена. Не знам и физически тялото ми колко ще издържи. Мъжът ми иска да се борим, но на каква цена? Искам да съм майка на живо и здраво дете, желая го от цялото си сърце и душа, но не и на всяка цена биологично. А съпругът ми е на мнение, че трябва да пробваме, докато лекарите казват, че имаме шансове. Решила съм да си направим инсето, да направим 4-те инвитро, които са по фонда и ако не стане, спираме. Ще пуснем документи за осиновяване. Това е моята граница на физическите възможности.
Стана толкова дълго, а почти не успях да изкажа чувствата си. Те са толкова всестранни. Хем имам надежда, че отново ще бъда майка, хем съм обладана от страхове, че никога няма да ми се случи и ръцете ми завинаги ще останат празни. Това ме съсипва. Когато ходим на гости на приятели с деца, аз съм като магнит за тях, прегръщат ме, целуват ме, играя си с тях. И след като се приберем у нас е толкова тихо, плашещо тихо, болезнено тихо.
Не се отказвам, няма и да се откажа. Надеждата ме крепи, че моето дете някой ден ще ме нарече "Мамо", че ще целувам и прегръщам едни прекрасни детски очи, които ще ме гледат с цялата си обич и за мен ще бъде целия свят.
Не съм се отказала да живея. Тази година не правихме процедури, имам работа, успяхме малко да си отдъхнем, даже ходихме на кратки почивки на няколко пъти. Отрази ни се добре на психиката, както и на брака. По-спокойни сме, по-сплотени, по-обичащи се. Надявам се и на нас да ни се случи щастието. Искам да не мога да спя, искам да ме събуждат рано с плач, искам да сменям миризливи памперси, искам да подреждам къщата, пълна с играчки, искам туко що боядисаните ми бели стени да са надраскани с детски рисунки. Друго не искам.
Ще се опитам да бъда максимално кратка, въпреки че имам много за казване.
Имам проблеми с цикъла от 11-годишна. През годините съм имала много проблеми, кръвоизливи, хормони, лекари, светила, които са ми обяснявали как задължително до 25 трябва да забременея, иначе после може би никога може да нямам деца. Това ми го каза една еднокриноложка в МД.
Съдбата обаче ме срещна със съпруга ми на 28. Бях сигурна, че ще имаме някакви затруднения със забременяване и три дни след сватбата имахме записан час в клиника по стерилитет, тъй като аз нямам овулация.
Започнахме със стимулация. Направихме 2 стимулации, на които се видя, че ф. не се пукат и стават на кисти. Точно 6 месеца след сватбата ни, почина дядо ми. На следващия ден след погребението бях на цветна снимка. В деня на погребението ми стана зле, след 2 години разбрах, че съм имала паник атаки, но не съм ги разпознавала.
След цветната снимка направихме още 1 стимулация и пак не се пукаха фоликулите и док. каза, че сме за инсе. Междувременно, няколко месеца преди сватбата останах без работа, поради което ни беше изключително трудно с разходите по прегледи. Едвам свързвахме двата края.
През 2017 година, докато ние правим опити и не се получава и не се пукат ф., моя приятелка забременя спонтанно с второ дете, което не искаше. Дори не сметна да ми каже лично, а го разбрахме от ФБ. На следващия ден дойде да ми се обяснява, уж да ме види, как тя не очаквала, как много искала да направи аборт, че й било рано за второ дете, как не го искала, но прокървила и решила, че го иска.
В деня, в който имах поредния преглед, за да видим как вървят нещата с поредната стимулация, преди да вляза в кабинета, разбрах, че е родила. Влязох за преглед и резултатите бяха ужасни, нямаше фоликул, лигавицата беше тънка. Само аз си знам как съм се прибрала от клиниката, качила съм се на градки автобус, след това съм стояла на софийската гара да чакам междуградски автобус и се прибрах до нас. В момента, в който влязох в нас, плаках с глас. Плаках часове. Толкова ми беше тежко. Не, защото завиждам, а защото ръцете ми са празни.
Някак го преодолях това, още от момента, в който видях това дете, го обожавам, то също мен. Постоянно с братчето си ми казват колко много ме обичат и ме прегръщат и целуват до безобразие.
През 2018 г. на 25 януари правихме инсеминация на неспукан фоликул. Беше най-ужасната процедура за мен. Стоях в 8 вечерта на последен етаж на клиника, нямаше никой в коридора, без телефон, без часовник, само една глупава музика на някакъв екран, а аз с отворено влагалище лежа и чакам. Започнах на по-висок тон да извиквам, но никой не отговори. След 10 минути викане, неусетно започнах да крещя, защото никой не ме чуваше. Уплаших се. Дойде една сестра и ми се скара защо викам. Казах й, че крещя от доста време и никой не ме чува. Осъзнах се какво правя. Беше засрамващо. Тя ми се скара как съм щяла да стана майка, какво било това поведение. Мина и това.
Междувременно продължавах на приливи и отливи да работя и да оставам без работа. Уж се успокоя, че съм на постоянен договор и ставаше нещо и оставах без работа, или бях по заместване и срокът изтичаше и нямаше постоянно място.
През 2018 г. работех. В края на годината събрахме известна сума и започнахме инвитро. От клиниката ми казаха, че няма как да кандидатстваме по фонда с диагноза ПКЯ и ИР, че не се покрива. Никой не ми каза, че можем да направим 4 инсета и да кандидатстваме. Започнахме процедурата и се оказа, че ще я прекратим, защото фоликулите са претърпели за 2 дни обратно развитие и не стават. Такъв рев на паркинга на болницата и двамата с мъжа ми не бяхме преживявали до онзи момент.
Опитахме се с малкото средства, които имаме, да спестим за още една процедура. Февруари 2019 година забременях за първи път с първо инвитро, с една яйцеклетка, с образувал се един ембрион. Нямаше такова щастие!!!
Вечерта преди трансфера, работодателят ми връчи предизвестие за съкращаване на щата и отново оставах без работа! За трети път в рамките на 3 години!
Докато чуем пулс на бебето, предизвестието изтече и ме освободиха. Реших да не водя дела, не исках излишни нерви, исках спокойна бременност. Да, ама не.
Всичко вървеше добре, бебето имаше пулс, развиваше се според седмиците. В нощта преди първия БХС сънувах, че детето ми има Даун. Отидох на БСХ и ми казаха, че кръвните изследвания са добри, бебето е добре, здраво е и е момче. Момче!!!! Така си мечтаех за момче!
Бременността продължи да се развива добре, но това, че останах без работа и без пари, като лекарствата ми струваха към 500 лв. на месец, ми донесе допълнително стрес. Също така, родителите ми имаха проблеми по между си и никой не ме щадеше, бях като буфер между техните скандали, побоища и разпри.
В началото на юли приятел ни подаде ръка и ме взе на работа. Аз реших, че ще работя, защото работата беше от същото естество като последната ми такава и не беше тежка, нито физически, нито психически и ме устройваше. Работех даже на половин ден. Минаха 2 седмици и дойде време за поредния преглед в 24 г.с. Две седмици преди това сънувах, че отивам да раждам и се връщам от болницата без бебе.
Отивайки на преглед обясних, че бебето като ме рита ниско долу, ме боли. Оказа се, че съм с разкритие и спукан мехур и раждам. Приеха ме по спешност в МД с 4 см разкритие. Опитаха се да задържат бебето 1 ден, поставиха инжекции за белите дробчета. На следващия ден обаче се събра лекарска комисия, която установи, че бебето изостава с 2 седмици. Решиха, че ще предизвикат раждане. Проф. Слънчева ми каза, че ако детето се роди живо, най-вероятно ще бъде увредено, защото е стояло много време със спукани води. Никой не можеше да ми обясни какво се случва и защо се случва. Сложиха ми окситоцин. 3 дни бях така. Започваха контракции и спираха. Докато си засичах контракциите, в родилните зали жените раждаха на 3 минути. Беше толкова тежко. Не знаех дали бебето ми ще се спаси, молех се с всички сили. Всички приятели, които познавам и са ми близки помолих да посетят храм и да запазял свещ за него и да се помолят и за двама ни.
Спукаха ми мехура и ми казаха, че скоро ще започне раждане. Казах, че искам упойка и не искам да усещам нищо по време на раждането, да е максимално щадящо откъм усещане за мен. Следобяд на третия ден се сбогувах с детето си. Говорех му колко много го обичам и че е време да си отиде. Говорех му, че моят дядо го чака на небето, ще се грижи много добре за него и ще го обича до безкрайност, ще му даде обичта, която даде на мен. Вечерта на 19 юли 2019 аз родих моето момченце Христо. Кой да предполага, че сънят ми от преди две седмици ще се окаже верен.
Стоях в МД 10 дни. Бях единствената в патология, която беше загубила детето си. Всички други бяха бременни. Ходех в коридорите като призрак. Излизах в коридора само кагота нямаше други жени. Наложи се да ми направят 2 кюретажа, защото не ме бяха почисили добре след раждането.
Дойде психиатър при мен на посещение. Започна да ме разпитва как се чувствам. Обясних му, че вече съм половин човек, че детето ми го няма. Попита ме дали имам мисли за отнема на живота си. Обясних му, че ако съкм искала, до сега да го бях направила. Бях на 5 етаж в стая без решетки. Но ако тръгна по този път, как тоава ще сбъдна мечтата си да имам живо и здраво дете, да прегръщам живо и здрадо дете и този път да стана майка на живо дете! Не съм си и помисляла да отнема живота си само защото вярата, че ще имам още едно дете ме крепеше.
Годините, в които ходех по прегледи и преживявах неуспешни стимулации ми се струваха като виц пред това, което ми се случваше. Такава изгаряща болка, такава мъка.
На всичкото отгоре, коремните ми мускули се свиваха след раждането и постоянно ми трептяха като ритници. Слагах ръка на корема и в следващия момент се усещах, че там няма вече нищо. Детето ми вече не е там. Отнеми ми месец, докато отвикна и се осъзная къде се намирам.
Изписаха ме и се прибрах вкъщи. С мъжа ми бяхме като гаджета на 1 ден. Не знаехме как да се държим един с друг, беше толкова неловко. Той гледаше да ми угажда, да ми говори мило, да прави всичко у дома. Не знаехме как да се държим един с друг, а бяхме заедно от 4 години и се познаваме прекрасно. След време нещата се нормализираха.
Няма да забравя първия път, в който правихме любов след загубата. Усещането ми беше странно. Спомнях си през цялото време как извадиха детето ми. Първите няколко пъти бяха с тези спомени. След време нещата започнаха да влизат в обичайния си ритъм.
Приятели се отдалечиха от нас. Доста хора знаеха какво се е случило и почти никой не ни се обади. Приятелката ми, за която писах по-горе постоянно ми повтаряше как всичко ще се оправи, как сега трябва да спим, да ходим по барове, да се забавляваме, а тя не спираше да се оплаква колко й е трудно с тези две малки деца. Ми що бе мацка, побърза да забременяваш на 22, и на 24 вече да имаш 2, а дори не си завършила?
Не им ли хрумва, че аз на 31 съм се наживяла, не ми се ходи по барове, не ми се спи до късно, не ми се ходи по екскурзии, че майчинският ми инстинкт е по-силен от всичко останало и за мен друго няма смисъл?
Отнеми доста дълго време да се съвзема и още ми тежи загубата на детето ми.
Оказа се, че имам усложнения след кюретажите. Развила съм синдром на Ашерман. Благодарение на момичета от форума, които ме насочиха към конкретни лекари, тази година минах 2 опирации на матката и докторът ми казва, че матката изглежда добре.
Преди 10 дни правихме инсе, тъй като решихме да направим такива процедури, защото ми дават шанс за забременяване, а и ще направим бройки за пред фонда и ще кандидатстваме за държавно финансиране. Според мен не е станало, направих няколко теста и са отрицателни. Ако имаше нещо, щеше да покаже. Ще изчакам след няколко дни и кръвния и ще спирам лекарствата.
Някак не ми е тежко от този очакван неуспех. Аз знам, че трябва да мина през тези процедури. За мен ще е късмет, ако се получи от тях, ако не - продължаваме към инвитро.
Лошото е, че след всяка стимулация, след всеки неуспех, се чувства все по-съкрушена. Не знам и физически тялото ми колко ще издържи. Мъжът ми иска да се борим, но на каква цена? Искам да съм майка на живо и здраво дете, желая го от цялото си сърце и душа, но не и на всяка цена биологично. А съпругът ми е на мнение, че трябва да пробваме, докато лекарите казват, че имаме шансове. Решила съм да си направим инсето, да направим 4-те инвитро, които са по фонда и ако не стане, спираме. Ще пуснем документи за осиновяване. Това е моята граница на физическите възможности.
Стана толкова дълго, а почти не успях да изкажа чувствата си. Те са толкова всестранни. Хем имам надежда, че отново ще бъда майка, хем съм обладана от страхове, че никога няма да ми се случи и ръцете ми завинаги ще останат празни. Това ме съсипва. Когато ходим на гости на приятели с деца, аз съм като магнит за тях, прегръщат ме, целуват ме, играя си с тях. И след като се приберем у нас е толкова тихо, плашещо тихо, болезнено тихо.
Не се отказвам, няма и да се откажа. Надеждата ме крепи, че моето дете някой ден ще ме нарече "Мамо", че ще целувам и прегръщам едни прекрасни детски очи, които ще ме гледат с цялата си обич и за мен ще бъде целия свят.
Не съм се отказала да живея. Тази година не правихме процедури, имам работа, успяхме малко да си отдъхнем, даже ходихме на кратки почивки на няколко пъти. Отрази ни се добре на психиката, както и на брака. По-спокойни сме, по-сплотени, по-обичащи се. Надявам се и на нас да ни се случи щастието. Искам да не мога да спя, искам да ме събуждат рано с плач, искам да сменям миризливи памперси, искам да подреждам къщата, пълна с играчки, искам туко що боядисаните ми бели стени да са надраскани с детски рисунки. Друго не искам.
)
