Здравейте!
Първо искам да се извиня, ако по някакъв начин не съм спазила правилата на сайта, но наистина не знам как да работя правилно.
Не знам от къде да започна...
Баща ми е получил много масивен инсулт преди 19 години... Търсили са го 48 часа и общо взето е изпуснал най-важната първа помощ.. Тогава лекарите са казали че такъв случай до момента не са имали , но с много надежда, труд и упорито ст майка ми успява да го вдигне на крака.. Започва да го учи на азбука, да чете, да говори, да се движи и така докато не го върне на работа .. Междувременно се грижи за мен и брат ми и още куп неща... в продължение на 11 години татко ми задържа едно прилично здравословно положение, но един ден като се събудих той просто падна в краката ми и получи втори инсулт и там отново започнаха мъките, аз врче бях по голяма, свидетел на всичко, което се случва, но вече и помощник. С усилия отново успяхме да го изправим на крака, вече беше пенсионер по болест, но все пак помагаше вкъщи, пазареше, а бе общо взето вършеше доста неща, които разбира се не забелязвах като една типична тинейджърка, до момента в който не падна отново... Само, че този път вече с памперси и така от 2 години насам... Постепенно започна да отслабва, храни се с едно и също, предимно кисело мляко, до преди две седмици поне можеше да се завива и да сяда сам на леглото, а сега търси помощ и за това... Не ми тежи да помагам.. Тежи ми да гледам майка ми толкова отчаяна и изхабена от живота, тежи ми да гледам баща ми... Затворник в собственото си тяло, тежи ми да не виждам майка ми и баща ми да излязат на разходка като едно нормално семейство, тежи ми да не виждам да се смеят, тежи ми да не празнуват рождените си дни, а бе общо взето много неща ми тежат.. Много пъти съм си задавала въпроса- с какво един баща е заслужил това, но отговор няма...Бях започнала да го отбягвам, защото ме беше яд да го гледам така, беше ме яд, че не съм видяла мъжко присъствие вкъщи.. Не съм виждала примера, който винаги съм искала да видя.. Беше ме яд, че един толкова добър и честен човек е в такова състояние... Но днес отидох при него и го прегърнах и така ми олекна .. Не помня кога за последно го бях прегърнала.. И се замислих, че сега е моят ред да му вдъхна увереност и да се опитам да постигна макар и минимално, някакво подобрение в състоянието му... Майка ми вече е уморена да извърви и този тежък, труден и дълаг път... Той обожава природната... като имаше възможност много обичаше да се разхожда дълго, да ходи за риба, да пътува, а сега дори не може да си вдигне одеалото... Той е изключително силен човек и ми се иска дс вярвам, че щом два пъти сме направили невъзможното, ще можем и трети... Наясно съм, че ще има много хора, които ще кажат, че сме изтървали влака, но все пак се надявам да има минимална надежда ... Не пиша това да търся съжаление.. Ние живеем така от много години и сме приели това за нормално, а не е редно.. Просто искам, ако има и ако може някой да сподели дали се е опитвал да подпомага състоянието на човек, болен от инсулт вече 19 години...
Благодаря предварително и се извинявам, ако съм натоварила някой.
Първо искам да се извиня, ако по някакъв начин не съм спазила правилата на сайта, но наистина не знам как да работя правилно.
Не знам от къде да започна...
Баща ми е получил много масивен инсулт преди 19 години... Търсили са го 48 часа и общо взето е изпуснал най-важната първа помощ.. Тогава лекарите са казали че такъв случай до момента не са имали , но с много надежда, труд и упорито ст майка ми успява да го вдигне на крака.. Започва да го учи на азбука, да чете, да говори, да се движи и така докато не го върне на работа .. Междувременно се грижи за мен и брат ми и още куп неща... в продължение на 11 години татко ми задържа едно прилично здравословно положение, но един ден като се събудих той просто падна в краката ми и получи втори инсулт и там отново започнаха мъките, аз врче бях по голяма, свидетел на всичко, което се случва, но вече и помощник. С усилия отново успяхме да го изправим на крака, вече беше пенсионер по болест, но все пак помагаше вкъщи, пазареше, а бе общо взето вършеше доста неща, които разбира се не забелязвах като една типична тинейджърка, до момента в който не падна отново... Само, че този път вече с памперси и така от 2 години насам... Постепенно започна да отслабва, храни се с едно и също, предимно кисело мляко, до преди две седмици поне можеше да се завива и да сяда сам на леглото, а сега търси помощ и за това... Не ми тежи да помагам.. Тежи ми да гледам майка ми толкова отчаяна и изхабена от живота, тежи ми да гледам баща ми... Затворник в собственото си тяло, тежи ми да не виждам майка ми и баща ми да излязат на разходка като едно нормално семейство, тежи ми да не виждам да се смеят, тежи ми да не празнуват рождените си дни, а бе общо взето много неща ми тежат.. Много пъти съм си задавала въпроса- с какво един баща е заслужил това, но отговор няма...Бях започнала да го отбягвам, защото ме беше яд да го гледам така, беше ме яд, че не съм видяла мъжко присъствие вкъщи.. Не съм виждала примера, който винаги съм искала да видя.. Беше ме яд, че един толкова добър и честен човек е в такова състояние... Но днес отидох при него и го прегърнах и така ми олекна .. Не помня кога за последно го бях прегърнала.. И се замислих, че сега е моят ред да му вдъхна увереност и да се опитам да постигна макар и минимално, някакво подобрение в състоянието му... Майка ми вече е уморена да извърви и този тежък, труден и дълаг път... Той обожава природната... като имаше възможност много обичаше да се разхожда дълго, да ходи за риба, да пътува, а сега дори не може да си вдигне одеалото... Той е изключително силен човек и ми се иска дс вярвам, че щом два пъти сме направили невъзможното, ще можем и трети... Наясно съм, че ще има много хора, които ще кажат, че сме изтървали влака, но все пак се надявам да има минимална надежда ... Не пиша това да търся съжаление.. Ние живеем така от много години и сме приели това за нормално, а не е редно.. Просто искам, ако има и ако може някой да сподели дали се е опитвал да подпомага състоянието на човек, болен от инсулт вече 19 години...
Благодаря предварително и се извинявам, ако съм натоварила някой.
