Пренатална депресия – не си сама

Някои явно не откриват разликата между:
- ще раждам секцио, понеже не ми се занимава да се мъча нормално, и: ще раждам секцио по медицински причини;
- няма да кърмя понеже не ми се занимава/ искам да си ям и пия на спокойствие/ искам да пуша/ искам да се надрусам, че не мога да преживея това бебе, и: няма да кърмя, защото имам медицински проблем, примерно липса на кърма или заболяване изискващо лечение, чиито медикамети са несъвместими с кърмене.
- ще му купувам пюренца с нишесте, яйчен жълтък на прах и захар, че не ми се занимава да сваря 1 морков и 1 картоф или да търся пюрета без горните неподходящи за бебе.
и т.н.

Някои очевидно не намират разликата между градивно мнение във форум, което помага на задалия въпроса и просто леене на жлъч. В смисъл , честно - не го разбирам.

В България хората много обичат да осъждат, коментират и да се месят с непоискани съвети. Когато човек има нужда от подкрепа, пише и я търси на място/тема, направена точно затова - винаги се намира някой, който да го накара да се чувства зле. Аз родих секцио, можех да родя и нормално, но бебето вървеше голямо, имах ГД, бях станала огромна, едвам се движех (качих 20 кг), подути ръце, крака, по цяла нощ не можех да спя. Ръцете започнаха да ми изтръпват и да ме болят, после загубих и сетивност в тях, няколко месеца след раждането беше ад, едвам закопчавах бодитата на малкия. Лекарката, при която родих, беше за естествено раждане, но като видя, че детето върви големичко, отоците ми и кръвното  каза по-добре да не рискуваме, веднага се навих. Въобще не съжалявам, че родих планово секцио, имах болки, но се възстанових. Мои познати са минали през ада с естествено раждане и след някоя и друга година пак бих родила секцио. Относно кърменето имах голямо желание, но не стана, цедене, даване на АМ допълнително, така изкарах два месеца и се отказах. Много коментари отнесох, защо не потърся консултант, всяка жена има кърма, нямала съм явно желание. Една позната над 40 ми обясняваше как до последно си кърмила децата, накрая била много зле физически, но не спирала, защото било много важно за децата. Не намирам това за правилно - важно е жената да се чувства добре, за да бъде пълноценна майка. Не мисля, че е егоистично да не се кърми. Обожавам детето си, то е най-голямото щастие за мен! Много голяма  роля играе и бащата, той е до мен и помага. И на мен ми се случва, като срещна познати и съм без бебето да ме питат учудено къде е бебето, все едно съм го изоставила някъде. Явно нашето общество не приема бащата като родител  наравно с майката. Бъдете здрави и не плащайте данък обществено мнение. По-добре да се учим от западните общества, там хората, които изглеждат "студени", са в пъти по-добре и по-добри от нас!

Наистина майчинството е народо-културен въпрос. Във Франция най-важното е майката да е добре. Разни драматични саможертвеници могат да отнесат само неразбиране и учудени погледи.

В БГ веднъж като станеш майка вече не си човек. Ако искаш да си човек, значи пък, че не ставаш за майка. Тук направо си за завиждане ако таткото или бабата гледат детето да излезеш за 1 час седмично. Нямаш право да искаш, а за мечти да не говорим.
Надявах се на нормално раждане, защото е по добре за МЕН. С упойка разбира се, да не се мъча. По бързо възстановяване, пък и не очаквам голямо бебе. Ако считах, че секцио е по добре за МЕН щях да искам секцио.
Не знам дали ще ми се получи кърменето, защото мисля да поработвам през майчинството и въобще не знам дали ще имам ВРЕМЕ за кърмене. То и затова и свекървата ще помага. Авторката поне има някакво заболяване да я извини, пък аз съвсем през просото го карам.
И да все още искам да дам най доброто на детето ми, но съм и с ясното съзнание, че няма да е това, което друг е дал. Но е трудно... Избягвам на познати да казвам, че ще работя, то не е необходимо да казват нищо, само по погледа си личи, какво мислят за мен. Другите мами мечтаят да си гушкат бебета по цял ден, а аз правя планове как да организирам работа и бебе.
И не че не искам да гушкам бебе по цял ден, да кърмя, да джуркам пюрета и да правя всички тези майчински неща, но има един силен глас, който ми казва, че ако съм само майка, то след 2 години нямам да имам работа и ще ни е трудно с ММ. Все се успокоявам, че да си майка не е 1 или 2 години. Във времето напред все ще компенсирам. Имам и примери около мен на жени върнали се рано на работа, та не съм съвсем сама.
И да - ако афродита дойде да ми каже, че съм егоистка, работохоличка и защо съм го родила, ще ме заболи. Няма какво да се лъжем. Както и авторката я боли, като и казват наркоманка.

п.п. Все си мисля, че мамините синчета и дъщерички се случват, точно заради майки изоставили всичко - мъж, работа, приятели, цели, мечти, заради детето. Детето е всичко. И когато детето иска да напусне тези жени остават с нищо и не искат/не могат да пуснат единствената причина да съществуваш.

Най-доброто за детето са щастливи родители! И двамата! Никой не може да ме убеди в противното. Ако ще 50 часа да съм го раждала, кърмила 3 години и да е заринато с био манджи и еко играчки, нищо няма да има смисъл, ако родителите не са щастливи. Отделен въпрос е, че щастието за един е да бъде перфектната домакиня, а за друг - да съчетава кариера с деца. Всеки си има своя баланс и няма правилно и грешно (освен при цигарите, алкохола и наркотиците, но това е друга тема и ги изключвам от уравнението).

Чичи, аз буквално си торпилирах кариерата, оставайки 2 години вкъщи. И сега 4 години по-късно съм в професионална дупка. И всъщност децата ми най-много ще пострадат ако не се справя. Така, че човек трябва да мисли в перспектива.
На мен пък хич не ми пука, че някой нещо си казал. Аз си знам, че съм лоша майка и се гордея с това

Да, и в БГ депресията се омаловажава като проблем и се гледа едва ли не с насмешка на това...

Напълно съм съгласна с miss_chichi и lilly_dev!
Щастливи родители означава щастливо семейство, а това - щастливо дете.
Когато в семейството някой е със здравословни проблеми и не вземе мерки, това тежи на всички близки. Абсурдно е да се прави връзка с дрогиране и антидепресанти.
Аз също не си се представям като домакиня 2-3 години. Дали отчасти заради натиска от свекървата, която прави намеци да съм примерна домакиня и майка на нероденото бебе или защото откакто съм в болничен, начинът по който минава ежедневието не ми носи удовлетворение, каквото получавах, когато работих и бях сред колеги. Не знам как ще се чувствам първата година само вкъщи с детето, но сега съм с нагласа, че ако имам финансови възможности бих пуснала детето след година на частна ясла, за да мога да работя. Освен това познавам жени, които не са успели да кърмят по една или друга причина. Това сигурно ги прави по-малко майки от другите??? 😄 Отсега получавам съвети от роднините на мъжа за кърмене и се тревожа, че ако се получи неуспех с кърменето, ще бъда упреквана лоша майка. Видиш ли: сестра му е кърмила няколко години, значи и аз трябва така. Гадно ми е защото предполагам биха казали: тя не положи никакви усилия да кърми. Или: ау, тя как така не кърми. И не ме разбирайте грешно, аз искам да кърмя, но аз лично чувствам натиск по отношение на това от близкото ни обкръжение, все едно е немислимо да не кърмиш!

Ако излезна по майчинство няма да е просто торпедо, а ще е направо Титаник на дъното на океана. 10 години градя нещо, което не е даже кариера, а просто работа. То не 2 години, ами няколко месеца да изпусна края и отиде коня у ряката.
Аз 5 дни бях в къщи около празниците, ми то не се издържа. Бях пред нервен срив. Сигурно на етапа на Кери не кантарион, ами направо в лудница трябва да ме вкарат. Вчера пръви ден на работа, 10 човека звънят, насам натам хойкане, работа, а вечерта толкова енергия имах, че чак джинджифилови сладки бърках...
Филомена, пиши ме и мен в отбора на лошите майки. И като ми каже някой, че създавам живот, че нося дар и т.н. лиготии и ми призлява. Чувствам се като люпилня или ходеща матка. Хората наистина ли забравят, че има личност зад бебето...
Понякога се чудя наиситна ли го заслужавам това бебе. Толкова жени умират за дете и биха му дали всичко, пък аз...

ако знаеш как бързо ще ти мине като почне фазата с НЕ-то към двегодишна възраст.

Здравейте! Със съпруга ми сме заедно от 12 години, имаме син на 3 годинки. Желаехме и двамата второ дете и се случи. В края на декември разбрах, че съм бременна, зарадвах се ужасно много, мъжът ми също. Бях толкова щастлива... и един ден, просто така, "ужас, аз - бременна, не искам, не мога, ще направя аборт". Не знам какво ми се случи, но вече не издържам. Нямам основателна причина да не искам детето. Не ям, не спя, само мисля как да го махна /вече нямам и много време/, но и това нямам смелост да направя. Знам, че ничий коментар няма да ми помогне в момента, но, защо, случвало ли се е с някоя от Вас? Не знам какво да правя, много ми е тежко

Дали не Ви плаши факта, че ще трябва да обичате това дете, като Вашето по-голямо? Може да чувствате вина!

Това е временно. Ще мине! Почивайте си, не мислете много за това, общувайте с други бременни, четете. И най-важното, не правете глупости, за които ще съжалявате цял живот и ще си развалите семейството.

Споделихте ли със съпруга си?

Не съм, той е твърдо против, не смея да му кажа. Но аз вече не се понасям, само плача, не знам защо се случи така.

Звучи ми като хормони. Не знам какво да ви кажа, решението е ваше. Много грубо е това да правиш умишлено дете и изведнъж опа! аборт, при това без причина.

Направо е повече от ужасно да правиш дете съзнателно и после да искаш да го махнеш.Дано да се разубедите, много жени искат да са на вашето място и да са бременни, а не могат..