Пациентки на ЦРЗ "Надежда" - тема 72

Аз пиех тази комбинация, но  DHEA не ми понесе я спрях след първия месец. Не съм изследвала нивата. Ресвератрола си го пия вече трети месец, но за ефект все още не мога да преценя.

В какъв смисъл не ти понесе?

Получавах сърцебиене. Не знам със сигурност дали е от него, но като го спрях ми мина.

Аз си поръчах Ресвератрол 100мг, но ми се върти в главата, че препорхчителната доза беше 200мг дневно? Ти по колко мг приемаш?

Някой от вас правил ли е тест за съвместимост между партньорите? И ако е правил какъв?

По-назад в темата една жена беше споделила,че е правила крос-мач тест. Мисля,че е същото.

Аз правих миналия месец и получих много добро обяснението което ми е написала  ive23 за което аз лично съм и безкрайно благодарна
Цитирам:
 "Крос мач" се търси тъканна съвместимост между партньорите. Когато е имало забременяване и обмяна на кръвта на бебето с твоята или ако сте дългогодишни партньори, може жената да започне да произвежда ендометриални антитела срещу клетките на мъжа. т.е. дори и да има имплантация, заради завишените антитела, твоето тяло ще започне да атакува ембриона"

Моят е 37,5 мг, пия по 2 на ден.

Ние правихме такъв тест и излезе положителен. Направих вливка този месец, но за съжаление не стигнахме до трансфер и ще почиваме поне 3-4 месеца до другата процедура. Реално съм изградила антитела към гените на мъжа ми (простичко казано).

Това може ли да е пречка за забременяване наистина? Звучи ми много нереално, как се преодолява това състояние?

Правят се вливки за да се подтисне имунната система на майката...

[просто от няколко дни, не мога да спра да плача

valya, мисля, че всяка от нас ще те разбере много добре. Откакто сме тръгнали по този път с мъжа ми последните 3 години, имам чувството, че всичките ми приятелки се надпреварват да забременяват, че някои за 2 години и по 2 пъти. Всеки път рева като магаре като разбера за поредната бременна. Много е гадно усещането, хем искаш да се зарадваш, хем ти става мъчно за теб самата, хем не можеш да им кажеш "гледайте си работата, не ме занимавайте с вашите деца", хем те не могат грам да разберат ти как се чувстваш. И от всичкото това аз лично започнах да ограничавам срещите си с приятелки-майки и да страня от семекните ни приятели. Виждам се с ограничен кръг от хора и станах малко егоистка като спрях да разпитвам и да се интересувам от техния живот. Някои от тях ме съдят и не ме разбират, но за момента това е единственият начин да съхраня себе си и своята психика.

И колкото и клиширано да ти звучи, убедена съм, че след всички тези усилия които хвърляме, няма как да не се увенчае някога с успех.

Аз за щастие,не се чувствам така.
Да,става ми малко гадно,че някоя е с голям корем,а аз имам вече Н- опита ин витро,но за малко. Радвам им се много и им милвам коремите на воля.
Днес дори една роди и довечера ще ходим с таткото и приятели да се почерпим по случая. Много им се радвам даже. По-скоро виждам ,че мъжа ми го приема по-зле.
Ще стане,важното е да сме здрави:)

Здравей, мила! Не се обвинявай Всяка една от нас се е чувствала така Много е тъжно, защото ние всички сме добри хора, но в един момент губим вяра и се чувстваме изгубени. Аз бях така още когато пробвахме самички и не бяхме почнали да ходим по лекари, когато чуех някоя приятелка да се хвали, че е бременна отивах в тоалетната и се счупвах да плача, а после се чувствах и виновна за това, че не мога да се зарадвам като хората за най- близките ми приятелки. Три години по- късно когато намерихме проблем при мен пък почнах да се обвинявам, че съм негодна да родя едно дете, чувствах се много зле. А най много откачам, когато някоя моя приятелка започне да мрънка как трябвало да дава 80 лв. за фетална морфология (направо ми се иска да им откъсна главите и си викам тея имат ли представа колко пари дават хората за да стигнат до феталната). С времето се научих, че всеки
един човек смята своите проблеми за най-важни и най-сериозни и не бива да ги обвиняваме, когато не ни разбират. Не бива и да съдим себе си за чувствата, които изпитваме, просто трябва да се научим да се радваме на това което се случва на близките ни и да се надяваме, че и на нашата улица ще изгрее слънце някои хубав ден! Един ден мъжът ми ми разказа една много тежка история на негов познат и как въпреки всичко неговото семейство се справя с усмивка със предложеното от съдбата и тогава си казах, че от тук натам няма да изпадам в депресии и да се самосъжелявам, защото така мога само да си навредя. Борбата ни трябва да е докато има резултат или когато видим, че няма изход да се огледаме има толкова деца на които можем да дадем любовта си! В последните години дори търся да се срещам с познати с деца за да мога да ги гушкам и да им се радвам дори за малко Пожелавам Ви кураж и успех следващия път!