Танцуваме в кръг
и търсим и гадаем,
а тайната в средата всичко знае ...
Нетърпението ме убива. Очакването ме прави неочаквана.
Светнах лампата. Груба грешка ... светлината блъсна главата ми и аз побързах да я загася. От рязкото движениe ми се зави свят и аз се проснах на леглото ... още една грешка. В следващия момент извиках от болка ... мускулът на прасеца ми се схвана ... започнах да го разтривам. Сълзите потекоха по лицето ми ... Премина. Както всичко.
Само тъпата болка в главата ми ... погледнах на ляво ... мъжът до мен още спеше.. опитах се да си спомня дали го познавам ... е ... може би сме се запознали снощи ... Отдавна бях спряла да си задавам тези въпроси ... защо точно днес? Няма значение ... огледах го ... хубав мъж, каквото и да означава това ... Дишането му беше тежко, явно и той като мен е прекалил. Усмихнах се на мисълта си ... какво ли бяхме пили, пушили ... правили. E, може би ако се обадех тук-там с въпроса : Виждала ли си ме снощи? ... но така бих се отвратила ...
Няма значение ... това не е моя живот. Това не съм аз ... Сега съм просто заместител ... спирка ... момент ... Главата ми ... как боли ... но не бих искала болката да спира ... чуствам се толкова жива и празна ... толкова истинска ... Да, защото "животът е пълен с подробности, опростявай" ...
Какво има на мястото на многоточието? Аз ...
Станах бавно ... беше още тъмно. Нямаше да го будя ... сега трябваше да направя кафе, да се погледна в огледалото и после да го събудя.
Момента с мълчанието докато пием кафето можеше да почака, а после щяхме да се разберем да се чуем, да си кажам, че ни е било приятно. Аз да стоя с празен поглед, а той да ме целуне неловко ... Знам си ролята ... играя я отдавна ... кога за последно помнех? Но така е чудесно ... спестявам си ... наказанието. Мързелът ще ме спаси от разрушение ... незнанието от самоубийство ... самотата от огорчение ... оковите от вяра ... Липсата - от мен самата. Кафето завря ... време ли беше да се върна в стаята и да си изиграя постановката? Още малко ... кожата ми носеше аромат на порочност ... въздухът навсякъде беше пропит от нещо греховно.
Аз самата съм грях ...
Върнах се към леглото ... погледнах ръцете му ... вените надупчени ...все още не беше болезнено слаб ... но щеше да стане ... Погледнах своите ръце ... сини ....
Докоснах го леко. Размърда се и простена. Май беше тежък случай ...
Изчаках секунда - две и отново го побутнах. Не знаех името му ... не знаех на колко е години, а и не ме интересуваше.
Отвори очите си ... бях легнала до него. Тежестта ме беше повалила и слабостта се обви около костите ми ... колко ми оставаше?
За миг пожелах да докосна лицето на човека до мен ... на някой ... и да го запомня. Погледнах го ... той също ме гледаше ... Не си казахме нищо.
Протегнах ръка за хапчетата и му предложих ... изпихме по едно ... до вечерта щяха да бъдат няколко. Мълчеше ... очудих се. Беше ми странно спокойно ... и изведнъж си пожелах да не си тръгва ... да заплача ... да остане ... да ме прегърне ... да разбера името му ... да целуна очите му ... да докосна дупките по вените му ... да .... Не... НЕ...
Станахме ... кафето ... цигарата ... мълчанието ... Гледах го как се облича. Как прибира нещата си ... как взема още едно хапче ...
Тишина. Изпратих го до вратата ... и тогава го чух да казва : Здравей ...
Усамихнах се ... Здравей ...
п.с. всички тези са от периода, в който бях пристрастена към многоточието.